Големият въпрос, който изследователите си поставят, е дали тоталитарното общество по особен начин формира развитието на психичните структури вътре в нас и какви механизми на приспособяване и съпротива изгражда. Особено подходящи за това изследване се оказват учителите, защото именно от тях се очаква да провеждат социалистическото възпитание и защото именно те са подложени на политическо школуване, наблюдение и контрол много повече от останалите професионални групи. И досега няма сериозни изследвания на психическото натоварване, на което са били подложени учителите, и на начина, по който те се справят с това след промените.

Политическата промяна през 1989 г. довежда до професионални трусове с дълбоки психически последици – внезапното отпадане на обичайния контрол и ръководство не водят до щастие, а по-често до несигурност и загуба на ориентация. Налаганата по времето на социализма хармония и избягването на конфликти в училище водят до пълна неспособност да се решават конфликти след промените. Желаните след 1989 г. качества като самостоятелност, толерантност спрямо многообразие от идеи и мнения се оказват в противоречие с предишните изисквания на социализма и предизвикват състояние на безпомощност у учителите и същевременно нарастваща критика към голямата свобода и липса на дисциплина при учениците.

Тези страхове се увеличават и поради загубата на предишния статут на учителя. Обвиненията спрямо учитeлите, че са предавали на учениците едностранна картина на света и не са ги пазили от държавната репресия, водят при мнозина до силно психическо натоварване и същевременно до отхвърляне на личната отговорност за това. Според авторите на изследването и до днес е трудно да се открият следи от чувства като срам или вина при учителите. Тъй като тези чувства са трудни за понасяне поради преследващия си характер, те са заменени с други, които учителите познават добре – силна критичност спрямо всичко ново. Тенденцията е да се подцени и нормализира участието им в системата на социалистическо възпитание и да се заобиколи въпросът за личната роля и участие. Резултатът е, че днес учителите се преживяват като жертви, точно както и по времето на партийната диктатура.

Преглед на оригинала

Макар всички изследвани учители, и в Чехия и в бившата ГДР, да изказват положителните си чувства, свързани с промените от 1989 г., те изразяват много малко разбиране за нарасналата потребност на учениците от повече свобода. Авторите на изследването обясняват това с дългото идентифициране на учителите с групата и колективния идеал и недопускането на конфликти, които по времето на социализма са приемат като потенциално разрушителни. При такова насилствено хармонизиране психическите последици са в твърдост по отношение на разнородните желания на отделни членове на групата. Така например интересно е това, че всички учители и в Чехия, и в бившата ГДР са силно критични спрямо липсата на дисциплина и свободите, които си позволяват и родители, и ученици след промените. Учителите показват много ниска способност за толерантност и днес очакват от учениците, точно както преди промените, послушание, дисциплина и добри резултати. Нито един от учителите, дори тези, които са преподавали идеологически или идеологизирани предмети като история и философия, където е трябвало да защитават марксистко-ленинската гледна точка, не изпитват вина за това. Според изследователите тази невъзможност да се споделят и преживеят чувства на вина и срам показва как тоталитаризмът е останал като парченце психичен живот вътре в душата и продължава да я контролира. Учителите преживяват самите разговори с тях по време на изследването като "изпит като проверка дали мислят "правилно". Несъзнавано те продължават да носят страха от преследване, изключване, заплаха, тоест те инсценират повторно начина, по който са се чувствали и преживявали по време на социализма. Този контрол на тоталитаризма, ако не бъде осъзнат и рефлектиран, може дълго да продължи да действа. Вътре във всеки от нас.

Тоест въпреки промяната на средата и условията се запазва една консервативна част, която има свой самостоятелен живот вътре в нас и която предпочита да се държи лоялно към старите концепции като контрол и дисциплина.

Друг парадокс, който изследването извежда на светло, е отношението към учениците. Макар голямата част от учителите да показват дистанцираност днес към идеологическото съдържание на преподаването преди 1989 г., почти никой не изпитва чувства на съжаление или загриженост как това се е отразило на учениците. Само една учителка от общо десетте изследвани започва да си задава въпроса как нейните уроци се приемат от учениците - нещо, което не се е питала преди 1989 г. Когато получава отговора, че е скучно, тя се чувства натоварена и тези мисли не я напускат, докато се прибере у дома. При повечето учители се забелязва засилена критичност спрямо учениците и тяхното поведение днес, като по-голямата свобода, която те изискват, се определя като "криво разбиране на демокрацията". Това се оказва и допълнително психично натоварване, което предизвиква много съмнения и колебания относно собствените способности.

Изследването потвърждава схемата, позната от повечето изследвания на тоталитарни общности – че един от защитните механизмите за оцеляване е създаването на двойна идентичност – една обществена и една за частно ползване. Това разделяне на личността позволява на човек да удържа на политическия натиск, но същевременно има за последица факта, че човек става неспособен за открита съпротива и се ограничава до безмълвната опозиция. Това разделяне на личността на две половини - феномен, изследван и при лекарите по времето на Третия райх, което допуска съществуването една до друга на два различни морала и светогледа, може да бъде разпознато по няколко признака. Избягването на чувства на вина е един от тях.

Защо не е лесно да станем свободни?

Първо, защото процесът на политически и икономически свободи не протича паралелно с психическите, които се движат много бавно. Второ, защото колективните форми на памет и прочит на историята, каквито и да са те, също се движат с друга по-бърза скорост от личните форми и стратегии за разбиране на миналото. Трето, способността за граждански кураж и отстояване на собствена позиция, различна от колективната, често зависи от множество фактори и не се наследява по рождение. Както още Фройд отбелязва: "Малцина са хората, които са способни да съществуват, без да се облягат на други или да си съставят собствено мнение за нещата." Пак според него повечето хора остават дълго време, понякога цял живот, в инфантилна зависимост от родителския авторитет, чието място по-късно заема човешката общност. Свързаността с групата, любовта, признанието и закрилата се оказват често по-важни от постигането на автономия и самостоятелност.

Ако човек не намери своята лична стратегия за разбиране на своето минало, тоталитаризмът ще продължава да живее своя вътрешен живот вътре в него. Да се намерят такива стратегии означава не да се следват или поставят морални или политически изисквания, а да се осигури психологическа възможност човек да види себе си отстрани. Много често това не се случва, промяната идва бързо, хората трябва от днес за утре да се напаснат към нови изисквания и правила.

Големият парадокс и въпрос, който изследването повдига, е за границите на психически възможната промяна. Учителите, социализирани в нетолерантна среда, трябва веднага след промените да учат учениците на толерантност и граждански кураж - неща, които те самите не умеят. Не умеят не защото са глупави, а защото времето не им позволява това. Вътрешното време, което има свои закони, различни от външните. Осъзнаването на това вероятно ще доведе и до нови стратегии, в които личното участие и рефлексия на учителя ще бъда водещи и подкрепяни.

*Диана Иванова води групи за личен опит за разбиране на миналото от 2012 г., повече наwww.divanova.org

* Sozialistische Diktatur und psychische Folgen, Sigmund-Freud-Institut Frankfurt, 2000, Tbingen

Фотограф: Мартин Дитрих