Диви и щастливи
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Диви и щастливи

Диви и щастливи

Градски хора, които се върнаха сред природата с кауза

85050 прочитания

© Тамара Вълчева


Фотограф: Тамара Вълчева

Веселин Славков, 20 г, козар

"Преди два дни качих горе на билото козичките, печеше слънце и беше толкова красиво, че се разплаках от щастие, не бях виждал такава гледка и беше много емоционално изживяване", ми обяснява 20-годишният Веселин Славков, който отглежда 79 козички в Тетевенския Балкан. Веселин не живее сам в старата къща в махала "Скрибътна", животните гледа заедно с баща си, но именно той става всяка сутрин в 5.30 ч., за да издои козите и после ги води из баирите на паша по цял ден.

Фотограф: Тамара Вълчева

Днес той ми се извинява, че е малко сънен, защото цяла нощ е помагал на едната коза да се окози. "Опасно беше, защото майката е ланско яре, това й е първото раждане и не знаеше какво да прави – като се роди ей това там черничкото, тя стана и тръгна нанякъде, та ходех да й го нося обратно да го оближе и изчисти", разказва младият мъж.

Автор: Тамара Вълчева
Автор: Тамара Вълчева
Автор: Тамара Вълчева

Допреди две години той и баща му са нямали никаква представа как се гледат животни. Веселин завършва Софийската духовна семинария. "Като малък много ми харесваше всичко, свързано с разкопки и археология, и баща ми ми каза, че ако отида в Семинарията, ще уча история и езици и ще мога да стана археолог. Тогава въобще не знаех, че всъщност ще се обучавам за свещеник и че езиците ще са латински и старобългарски. Отивам там и гледам само момчета, много странно ми беше..." В началото му се скупчват и поредица от проблеми – на първия учебен ден катастрофира, след две седмици чупи крака си, след това и два пъти ръката. "Не знам дали бяха поредица от знаци, тогава нещо вътре в мен ми подсказваше, че не съм за там. Все пак издържах първата година и след това започна да ми харесва, така че вече съм по-склонен да мисля, че са били изпитания. Сега искам да стана свещеник, като улегна още малко и помъдрея, а и първо трябва да съм женен." Според Веселин, ако стане поп на църквата в Тетевен, това няма да му пречи да пасе козите. "Предишният кмет на Рибарица беше и поп, и животновъд", допълва баща му Данчо. На въпроса ми как си представя помъдряването Веселин е категоричен – това е равносилно на смирение, "а аз още искам да се събирам с приятели, да се веселим".

След като завършва Семинарията, момчето заминава с баща си за Чили, където участвaт в изграждането на най-големия соларен парк в цяла Южна Америка, дело на благоевградска фирма. Работят и в Лондон и след като успяват да заделят пари, решават да изпълнят мечтата си – да се върнат в Тетевен, където е родното им място, и да гледат кози. "Първата година ни беше много трудно, учихме се в движение. Дядо ми е гледал овце преди години и той ни показвал някои неща, вуйчо ми е бил ветеринар и също ни помагаше със съвети, но все пак бяхме начинаещи и животните ни преболедуваха всички възможни болести." Заради това в началото постоянно викат ветеринар, но постепенно Веселин сам се научава да бие ваксини. Той и баща му купуват старата къща, в която в момента хапваме постен сладкиш (заради наближаващия Великден), и ремонтират покрива и оборите, докато им стигат спестените средства. Тук прекарват повечето си време и рядко слизат до града.

Фотограф: Тамара Вълчева
Автор: Тамара Вълчева

Имат интернет от флашка, а Веселин и профил във фейсбук. "Обичам да си публикувам селфита с козите на фона на красиви планински гледки", смее се той, а под последната си профилна снимка е написал: "Може хората да ми се смеят... че съм козар... животновъд....но точно заради това се занимавам с животни... ПРИ ТЯХ НЯМА ЗЛОБА.. НЯМА ИНТРИГИ... НЕ ТЕ НАТОВАРВАТ С ИЗЛИШНИ ГЛУПОСТИ!!! И да козарче съм си и съм щаслив правейки това което правя !!!!" (запазен е оригиналният правопис)

Точно зад къщата им минава река и миналата година, докато до брега й са си почивали десет от козите им заради проблеми с копитата, ги нападнали вълци и чакали и ги изяли. Когато са в стадо, двете кучета Поли и Дора пазят животните. В околността се разхожда и мечка, но засега никой не е имал близка среща с нея. "Добре че Рижка и Врана оживяха – те са ми най-мили, а и са първите ни кози", коментира Веселин. Той знае имената на всяка една от 79-те козички, както и различните им навици.

Сега, през зимния период, след като стане в 5.30 ч., първата му работа е да занесе всяко едно яре до неговата майка и да го държи, докато суче: "Понякога козите не искат да пускат малките да бозаят, не знам защо." После тръгват на паша из планината - "обикаляме, докато се стъмни – през лятото това е до 19:00 ч.". Миналата година, докато все още имали заделени средства, двамата с баща му плащали по 600 лв. на козар, но след известно време той решил, че парите са малко, и ги напуснал. "Не мога да го разбера – за мен това е разходка, в планината толкова много ми харесва, дори когато всички кози се разпръснат и трябва да ги събирам", учудва се Веселин. Но баща му допълва, че да си козар е и физическо натоварване, за което се изисква подготовка: "Зависи – тази разходка ще излезе през носа на неопитен човек. В началото аз се задъхвах още на първия баир и не можех да ги догоня."

Около Гергьовден някои от животните ще бъдат продадени, но повечето женски ярета ще бъдат запазени. След празника Веселин ще започне да става още по-рано, за да дои козите сутрин преди паша, а вечер, след като ги върне, да го прави отново. От млякото двамата мъже приготвят козе сирене, но докато научат в началото всички чалъми, губят по цял ден. Постепенно овладяват техниките и местните толкова много започват да харесват сиренето им, че за самите тях не остава и бучка. А това е любимата храна на Веселин – питка и сирене. Миналата година той заедно с Цветан Димитров от с.Черни Вит заминава за фестивала на движението Slow Food в Милано, където представители от цял свят продават интересна и традиционна местна продукция. Веселин предлага тяхното козе сирене: "Веднага се разграби и имахме поръчки за големи количества, които за съжаление все още няма как да произведем, но тази година мисля и ние да започнем да отглеждаме като зеленото сирене с плесен." Чудя се кога му остава време за всичко, а момчето споделя, че все пак, когато има малко свободни минути, обича да чете книги на испански, за да не забрави езика. Знае го, защото до 7 клас е учил в Испания.

Фотограф: Тамара Вълчева

Докато се разхождаме с козите в дълбокия мартенски сняг, на мобилния му телефон го търси приятел от Тетевен и го убеждава да слезе до града вечерта, защото ще има купон. Веселин му отказва няколко пъти и накрая ядосано добавя: "Тази нощ най-вероятно ще помагам да се роди на още едно яре, имам си задължения, не разбираш ли!" Освен всички тези отговорности той е приет и в Богословския факултет, но сега не иска да се откъсне от планината, за да ходи на лекции, а мисли да се откаже и да кандидатства ветеринарна медицина.

Ема Гатева, 42 г., хижарка

Фотограф: Ралица Султанова

След като живее две години в Лондон, Ема Гатева сменя космополитната въртележка не просто с по-спокоен ритъм, а с тотално откъсване от цивилизацията. Става хижарка на място, до което няма път за автомобил, а най-краткият маршрут се равнява на три часа ходене пеш – хижа "Амбарица" на 1520 метра надморска височина в Стара планина. Когато взима това решение, тя е на 40 години и е с напълно ясно съзнание, че избира буквално и метафорично стръмен път в живота си. Думата е една – кауза. "Исках да спася "Амбарица" от разрушаване. В началото тук дойдохме двама души – един приятел ме подкрепяше и беше доста ентусиазиран, но след няколко месеца се отказа. На 12 март 2013 г. се пренесох в хижата. Родом съм от Троян и съм израснала на улица "Амбарица", затова промяната в адреса на личната карта не беше голям."

Поемайки отговорност за мястото, Ема заварва една постройка с течащ покрив, прозорци, през които духа вятър, и никакви гости и планинари. "Предишните хора, които стопанисваха хижата, я бяха превърнали в сборен пункт на бракониери, единственото поддържано нещо беше пътеката до мястото, където животните ходят на водопой, и там биваха обстрелвани", разказва тя. Сградата е завършена през 1960 г. и определено има нужда от сериозен ремонт. Субсидии за реновации обаче няма, а новопристигналата хижарка трябва да се справи както може.

Следват многобройни изкачвания с тежки товари и строителни материали на гръб – за двете години живот на високо Ема и конят Борко пренасят около десет тона. Качват още какво ли не – тоалетни, казанчета, бойлери, уреди... "Много хора се включиха и още се включват да помагат – приятели, планинари, хора, забелязващи усилията, които полагаме за възстановяването на сградата, се вдъхновяват от личния пример и се връщат, за да допринесат с каквото могат. Така са строени хижите едно време – с доброволен труд и самоорганизиране. Всъщност това е най-добрият пример за гражданско общество", разпалено споделя Ема. По нейни изчисления оттук са минали около 200 души, които са помогнали с възстановяването на постройката. Много от тях са напълно непознати, чули от някого или видели в страницата в Facebook от какво се нуждае Ема. "Така изцяло ремонтирахме покрива, тоалетните, инсталирахме локално парно, подновихме кухнята, изциклихме паркета и поставихме изцяло нова ел. инсталация". В момента тя ремонтира прозорците един по един, сменя ВИК инсталациите и си почива, като боядисва спалните.

Фотограф: Петко Кънъков

Четиридесет и две годишната жена знае как да се справи със строителните задачи благодарение на опита си от Лондон, където извършва височинна работа, често свързана и с ремонти по небостъргачи. "Не ми харесваше, че в огромния град трябваше всеки ден да пътувам по два часа на отиване към работа и по два часа на връщане, а и ми липсваха природата и просторът", казва тя. Всъщност Ема е завършила алпинизъм в НСА и явно не я е страх от всякакви предизвикателства, защото за дипломната си работа прекарва 50 дни сама в пещерата "Птичата дупка", за да изследва как подобен престой се отразява върху организма на човек. "Заради този ми експеримент сега ще ме правят "музеен експонат" в "Музейко" – в частта за пещерите ще присъства и животът ми в "Птичата дупка", смее се тя.

Признава, че през последните две години не се е чувствала самотна, а може би не е и имала време да усеща самота – понякога се случва да се качи до хижата и да слезе обратно до града по два пъти на ден, за да пренася инструменти и материали. А и уточнява, че не е съвсем сама – все пак конят Борко и котаракът Люк са до нея. "За мен хижарстването е като пътуването на стоп – запознаваш се с толкова много нови и интересни хора, а понякога успяваш и да завържеш сериозни приятелства, т.е. това, че се виждате за кратко, не означава, че не може да задълбочите комуникацията си." Но все пак й липсват културните събития и затова се опитва да организира всякакви разнообразни инициативи. Така например между 25 и 27 юли миналата година се организира Фестивал на боровинките, който е съпътстван от концерти, уроци по суинг, йога на открито, прожекции на филми и, разбира се, състезание по събиране на боровинки и варене на сладко. "Фестивалът се осъществи като на магия – дойдоха едни млади момчета и момичета, направили сдружение за свободно каране – Freeriderz.org, и като разбраха, че ми трябват средства за ремонтите, решиха да организират мероприятието, понеже склоновете са обсипани с плодове. През изминалото лято обаче валеше през цялото време и до последния момент боровинките бяха все още зелени. Точно в деня преди да дойдат всички, изгря слънце и грееше цял уикенд", разказва Ема. Хижата се напълва за часове, около нея са разпънати още около 180 палатки с посетители от цяла България и гости от Испания, Полша, Франция. Освен млади семейства с бебета идват и възрастни туристи на над 80 години – всеки открил по нещо интересно в програмата, в която има дори и лекции по екологично строителство и как да се изгражда компост. "Най-много се радвам, че гостите на фестивалабяха изключително съвестни, изхвърляха боклука си разделно, свалиха го в града и след тях нямаше дори фасове за събиране." С приходите Ема успява да купи голям 6 kW генератор за ток. Целта е фестивалът да се провежда всяка година по това време.

В момента хижарката не може да направи кой знае какво в дълбокия сняг, защото така и не успява да си купи нови зимни обувки, а гетите си дарява преди седмици на туристка, която преспива в хижата, но няма екипировка. Но скоро предстоят интересни инициативи – още през април хижа "Амбарица" ще приюти пролетния лагер на училището за планинско катерене. Тогава ще бъде изработен и т. нар. кралимарковски стол - ще бъде висок 8 метра и ще бъде поставен в областта Купена. През лятото ще има и лятно кино, въпреки че Ема се шегува: "Тук е малко като в скандинавските страни – топлите дни продължават две седмици, а понякога и по-малко."

За гостите си в "Амбарица" тя демонстрира различни от строителните умения – готви им вкусни манджи, а мекиците й с боровинкови сладко вече са истински известни. "Досега съвместявах 90 професии – и председател на сдружението, което стопанисва дружеството, и готвач, и хижар, и строител, и чистач – опитвам се да заделя малко пари, за да наема друг хижар (от този месец ще й помага Цецо Апостолов).Ема няма собствено семейство, но споделя, че силна подкрепа среща от сестра си, а племенниците й са й истински фенове, макар че баща им само повтарял: "Да не хванете като леля си гората!" "А аз не "хванах гората" просто от лудост, имам прекрасен пример – баба Дана, която едно време е била хижарка на "Амбарица" и се е справяла великолепно. Тя сега е на 83 години и поддържа Зелениковския манастир. С две приятелки направихме късометражен филм за нея и съпруга й Гечо. За да оцелее тук човек, е нужно едновременно да е мечтател, но и да има сериозни практически познания. Аз имам такива – знам как направя парното да работи, как да шпакловам... Дългосрочната ми цел е хижата да е обществен център за хората, които да се чувстват съпричастни към поддържането й и същевременно да знаят, че са приети като у дома си. Искам да се запази основната идея на една хижа – да приютява планинари."

Хижа "Амбарица" работи през цялата година, цената за нощувка е от 10 до 12 лв. на легло, за деца под 6 години не се плаща, а за пенсионери има отстъпки. Доброволците, които идват да помагат, не плащат нощувки. В хижата има интернет, който от време на време прекъсва и постоянно обхват на мобилните оператори.

Десислава Петрова и Симона Величкова

Ostava.me

Паркирам автомобила си пред шарена къща на улица "Крайречна" в село Ъглен, до град Луковит. Както ще разберем по-късно, такава улица въобще не съществува и е посочена като адрес по-скоро на шега. На вратата на Ostava.me ни посреща кончето Ера, а над него прелита Холандския пънкар – екзотична кокошка, живееща на свобода. Към играта се присъединява и кучето Лорд, което препуска в двора от един декар.

"От центъра на София и апартаментите ни, снабдени с всички удобства, дойдохме в тази селска къща. В началото, докато я ремонтирахме, трябваше да се къпем с преливане на вода от един леген в друг", веднага започва да ми разказва Десислава Петрова. Това се случва по време на първите седмици преди тя и приятелката й Симона Величкова да отворят Ostava.me в селото. Сега мястото, функциониращо като общностен център, си има две уютни бани и трета в процес на изграждане. Старата къща, която купуват, претърпява сериозен ремонт – покрив, бани, фасада, под, почти всичко. Ремонтът се случва с помощта на приятели.

Освен че е единственото населено място в България, което започва с Ъ, селото се намира точно до река Вит и е заобиколено от интересни пещери, между които и "Очилатата" още наричана "Въльова дупка", впечатляващ скален мост, каньон. Според двете дами природата тук е била повече от щедра, защото в района могат да се открият всички билки, които съществуват в страната, както и всички видове прилепи, черния щъркел, бухала и много други.

Деси и Симона (и двете на 34 години) създават центъра поради две основни причини – от една страна, самите те мечтаят да живеят сред природата, а не в голям град. От друга, виждат, че се намират много подобни на тях хора, на които обаче не им достига решителност и възможност за радикална промяна, а просто имат нужда да пренощуват известно време в къщата – нещо като демо версия на един друг живот. "Повечето хора са с единия крак в града и с другия в селото, но ги е страх да се пренесат изцяло. Тук те могат да идват колкото често искат и да опитат да живеят на село, за да разберат, че този живот има повече позитивни страни, отколкото негативни", обяснява Симона. Заедно с Деси виждат по-добро бъдеще за България в заселването на малките обезлюдени общности и във връщане към земята и истинската храна. До този извод стигат, след като една година постоянно водят с барабани протестите в София през 2013 г. "Сега мислим, че ако нещо ще се променя, то трябва да стане от ниското към високото, от живота в селата и ежедневните битовизми", допълва тя. Името на мястото не е избрано случайно, казват жените: "Оставаме в Ъглен, докато не развием едно будно, помагащо си общество, което вижда смисъл в живота си тук."

"Направили сме нещата така, че всеки може да си го позволи да отседне тук – дори да нямаш средства, за да подпомогнеш каузата чрез дарение, има опции да го направиш с няколко часа доброволен труд." Собственичките искат центърът да провокира творчеството и повече хора да оставят по нещо от себе си в къщата, защото така ще се чувстват отговорни към мястото и ще желаят да се връщат. "В Ostava.me са идвали всякакви хора и вярваме, че щом е стигнал, всеки има причина да остане тук. Почти всеки рано или късно се връща или поне планира да го направи. Е, има и такива,които остават разочаровани от неудобствата на селския живот и явно не могат толкова лесно да се потопят в каузата, но за наша радост те са по-скоро изключение", коментира Деси. Мариета, една от посетителките тази вечер, ми разказва, че много обича да идва тук, защото всеки път вижда как е възможно по принцип взаимно изключващи се хора и компании да съжителстват в хармония и всички да се забавляват: "Няма да забравя как покрай прозореца мина дъщерята на Симона, яздейки коня, а около нея цял куп деца, които си играят и с тях тичат трите бели котарака и кучето. В другия край на двора хора си правят барбекю, а други скачат на батута."

Двете дами са тук от година и половина. Преди да се заселят в селото, Деси работи като програмистка на свободна практика, както и в различни правозащитни организации, а Симона е била стилистка, модел, работила е и в рекламния бизнес. Досега и двете са водили активен градски живот и затова много от приятелите им не вярвали, че ще се задържат дълго на село. "Не ни липсва социален живот, защото постоянно имаме гости", единодушни са те, а и вече имат много приятели от местните – баба Веси, която им меси питки и плете терлици, Тиката, който им помага от първия ден, в който се пристигнали. В момента на разговора ни той пристига да ги види днес, защото е 8 март. "Иначе от известно време не ви говоря, защото не ме слушате и не се грижите са себе си – как може "Мис България" да ходи без грим и без да се наконти!", ядосва се той. Оказва се, че Симона наистина е носителка на титлата през 1997 г. и местните хора се вълнуват от нея, защото според тях почетното първо място изисква определени отговорности.

Самата Симона ми разказва, че да живее на село е детската й мечта: "Като малка прекарвах ваканциите при баба и дядо в едно селце, наречено Камбурово, където преживях най-щастливите дни в живота си. Даже след един мой личен бунт родителите ми ме оставиха да уча при тях за един срок там - и баба, и дядо бяха учители. Дядо ме возеше с шейна до училището, а вечер ми правеше пуканки и ми разказваше под формата на приказки за българските класици", спомня си тя. Симона иска собствената й дъщеря да може да живее с нея в Ъглен, но тукашното училище отдавна не работи. Няколко пъти тя и Деси събират експерти и родители, за да разберат как може то отново да отвори врати, защото сега децата в селото трябва да пътуват по един час до съседни населени места. Оказва се, че бюрокрацията е толкова тромава, че единственият реален и възможен вариант е в сградата да се отвори частно училище със стипендии за деца от селото, които не могат да си го позволят.

"Двете софиянки", както ги наричат тук, правят различни експерименти. Например, след като откриват стари картини, потънали в прах, ги изнасят от сградата на училището през центъра на селото, но никой не реагира. След една седмица Симона решава да се "предаде" на кмета и полицията. "Те бяха в шок, но казаха, че дори и да искат, не могат да ме арестуват, защото по закон, ако сградата е безстопанствена, т.е. няма прозорци и врати, може да се разграбва. Оттогава няколко уикенда поред цялото село се събира да чисти училището, децата идват дори час по-рано – толкова много им се иска то да е отворено пак, и поправят сградата..."

Деси и Симона постоянно провокират съседите си – подканят ги да отворят аптека, да дават под наем и по някоя и друга стая за гости. "Миналия уикенд върнахме 12 души, защото просто нямаше къде да ги съберем, къщата беше препълнена, но на бабите тук им е неудобно да си дават стаите, може би постепенно ще узреят за идеята."

Другата голяма кауза, около която обединяват съселяните си, е да спрат отварянето на кариера в селото точно до водоема. "Заради разширяването на пътя на това място строителни фирми искат да отворят кариера, а там има много подпочвена вода, а самата почва е карстова, така че ще се замърси водата, която пием", коментира Деси.

Преди месец в Ostava.me организират две паралелни събития – в една стая се събират да обсъждат какви мерки ще предприемат за отваряне на местното училище, а в съседната е творчески екип от приятели на собственичките, които да дадат идеи за клип към песента на Миленита "На село". Те канят певицата да заснеме видео в Ъглен, защото текстът на парчето описва точно тяхното бягство от града. Сега само чакат времето да се стопли, за да започнат със снимките. През предишното лято вече са направили клип на песента на Ша-ша "Ела с кака", която също е за веселия селски живот.

www.facebook.com/ostava.me

Фотограф: Тамара Вълчева

Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

28 коментара
  • 2
    ivabel avatar :-|
    ivabel

    Много готини хора!

  • 3
    hpt1426264359394390 avatar :-|
    Ива Лазарова

    До коментар [#1] от "Камен":

    Камене, а пък ти ми напомняш, че тази земя я тъпчат много идиоти!

  • 4
    astahova avatar :-|
    Деница Астахова

    Тези три истории показват, че има надежда. Надявам се само да не е станало прекалено късно.

  • 5
    gergansky avatar :-|
    gergansky

    Respect, Ема!

  • 6
    petranica avatar :-|
    petranica

    Емата е железна!!!

  • 7
    pavla avatar :-|
    ПАВЛА

    Това са истинските хора. Респект.

  • 8
    qvb21311044 avatar :-|
    Алф

    Така е, трябва от долу. Май има нужда от ново Възраждане. Блажена България с такива хора...

  • 9
    ivpetr avatar :-P
    ivpetr

    Hora:
    Gordeia se s vas!
    Pozdravi!

  • 10
    yuriiprodanov avatar :-|
    Юрий Петров Проданов

    Извинявайте всички, не искам да политизирам нещата. Но само се представете, каква щеше да бъде България днес, ако онези идиоти не бяха отнели земята на хората и не ги бяха натъпкали в градовете с безумната си индустриализация. Ако оцелеем след този половин век тотална глупост, ще ни има.
    А иначе, прекрасни истории за истински хора.
    Поздрави за идеята!!!


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK