Пак ще се срещнем след 20 години
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Пак ще се срещнем след 20 години

Ник Тодоров

Пак ще се срещнем след 20 години

Предприемачи със собствени марки – за таланта да се задържиш срещу изпитанията на пазара, конкуренцията и времето

Филип Георгиев, Светослав Тодоров, Тамара Вълчева, Мара Георгиева, Силвия Радославова

Ник Тодоров

© Александър Лазаров


Тодор Тодоров
Фотограф: Цветелина Белутова

Графинята в парка: Кръчма "Контеса"

От 24 години

Тръгвайки за това интервю, правим бърз експеримент – влизаме в такси и без да казваме адрес, обявяваме желанието си – "Контеса". Шофьорът поглежда въпросително, вероятно търсейки следи от махмурлук (и нужди от шкембе чорба), и дава газ в правилната посока. "От 20 години таксиметровите шофьори са проводник между клиентите и нашето заведение", ме посреща на вратата собственикът на ресторанта Тодор Тодоров. "Те докарват при нас всеки, който има желание да хапне някакво наистина българско ястие. Ние нямаме точен адрес, не сме на улица, но те ни знаят. То е малко като да напишеш писмо на село и да го адресираш "до дядо".

"Контеса" се намира в сърцето на градинката с църквата "Св. Николай Софийски", на пресечката на улиците "Опълченска" и "Пиротска". Заведението съществува денонощно от 1991 г. и е популярно най-вече сред любителите на месни субпродукти и чешка бира. Сред евъргрийните тук са телешката глава в шкембе и няколко вида топли супи. Във вечния спор "къде е най-добрата шкембе чорба" "Контеса" държи едно от първите места в София. И то от много години.

"Заведението отвори в началото на 90-те, тежки години. Бяха времена на хаос, стачки, по магазините нямаше нищо, чакахме на опашка по два часа за бурканче кисело мляко", връща се в спомените си Тодор. "Нямаше ресторанти. Старите соцзаведения започнаха да затварят, защото нямаше никакво снабдяване на продукти. Голям глад. Аз обаче видях ниша в това. Мислех да емигрирам в САЩ при брат ми, докато съм млад, но реших да опитам първо нещо тук. Живеех в този квартал – той е стар и населен предимно с евреи. И до днес те са голяма част от клиентелата ни. Говорих с управата на общината, те ми дадоха петното с условието да направя някаква дървена къщичка, която да се връзва с градинката. Оттам ми хрумна и името – исках да е като малко дървено бижу, да напомня за разкоша на графиня, на контеса. След големи перипетии успях да купя дървена къщичка от едно русенско село и отворих заведението."

Как обаче в тези мрачни, постсоциалистически времена, купонна система и километрични опашки пред празните щандове на магазините е решен да отвори ресторант? С какви продукти? Откъде тази смелост? "Никой не очакваше такива катаклизми в България. Аз обаче се стегнах и отидох в гръцкото посолство. Поисках постоянна виза и им обясних, че искам да пазарувам храна и продукти. Оказаха се разбрани и започнах да го правя всяка седмица по три пъти. Години наред. Носех марули, домати, зехтин, месо – само и само за да просъществуваме. Оттогава знам, че най-важното за една работа е да има постоянство и мерак, иначе нищо не става. Дори след като през 1998 се пооправиха нещата, още продължавам да ходя – поне по два пъти в месеца. Например за гръцки наденички, които са направени изключително и само от месо и една подправка. Добавям към тях и салати, сирене и рицина."

През 1997 г. цените растяха с часове. Хората влизат и поръчват по пет бири, защото докато изпиеха последната, цената й скачаше.

Друг фактор, който прави "Контеса" с години успешна, е денонощното й работно време – тя нерядко събира среднощни компании след посещение на клуб и окъснели работохолици. "Тази идея е по-скоро случайност и по принуда. Още когато отворихме, започнаха редовно да разбиват и крадат всичко от заведението. Въпреки охранителните системи реших да не затваряме. Първите години успявах да спя едва по 4-5 часа в денонощието. Пътувах много, готвех, но всички ни научиха, че тук по всяко време на денонощието има вкусна и топла храна. Това е обикновена кръчма, никога не съм искал да бъдем ресторант с претенции. Почти цялата ни клиентела днес е постоянна вече 20 години – хора, които обичат хубавото българско ядене. От първия ден досега винаги готвим свинско със зеле, агнешко печено, пълнени чушки, мусака, телешка глава в шкембе. Българинът обича хубава супа, вкусна и питателна храна на нормални цени. Обичат българската кухня, а не заведенията за бързо хранене. Аз съм на 67 години и до днес не съм ял един "Макдоналдс". Това е измамна храна. Една хубава манджа се прави внимателно и с любов. Не можеш просто да мяташ всичко едно след друго."

Без абсолютно никаква реклама (и до днес) "Контеса" започва са се прославя от ухо на ухо. Формулата сработва – денонощно заведение за супи и манджички още преди бума на слогани като "домашно", "на баба" и т.н. Тодор е твърдо убеден, че каквито и времена да настанат, българинът винаги ще има пари за топла храна и едно добро питие. "Имаше обаче и тежки моменти. През 1997 г. цените растяха с часове. Хората влизат и поръчват по пет бири, защото докато изпиеха последната, цената й скачаше. Бях се отчаял. Бях на ръба на затварянето. Жена ми ме помоли да устискаме още някой друг месец. Изкарахме зимата на нокти и после нещата като че ли леко се нормализираха. И така допреди четири години, когато пак настъпи криза в бранша. Спаси ни и ни спасява това, че вече имаме твърда клиентела – от свърхбогаташи до бедни хорица. Но за мен те всички са еднакви – Негово величество Клиента".

Персоналът и до днес със смях си спомня редовния им клиент Микеле Плачидо, който на сбогуване си опаковал една порция чушки за жена си в Италия. Персоналът впрочем е почти един и същ вече 22 години. Готвач от съседно заведение се притекъл на помощ в началото и останал и до днес. Почти никакво текучество – още една от тайните на устойчивият бизнес модел. Тук можем да добавим – и малко иновации. "Преди 15 години бях един от първите, който вкара чешка бира в заведението си. Реших да разнообразя българските марки, с които работя, запалих колата и отидох до Чехия. Нямах идея откъде и влязох в един голям супермаркет и купих 800 бири. И така с големи перипетии започнах да зареждам и предлагам чешка бира. Хората оцениха това и идваха откъде ли не само за да я опитат. Днес тя е във всички магазини, но аз си поддържам над 15 вида - от класики до най-актуалните марки."

Тодор е страстен почитател на българските продукти въпреки високите цени. И до днес той всяка сутрин става и лично избира и зарежда зеленчуците и месото за деня. И не просто поощрява българското, но твърди, че то притежава несравнимо по-добри вкусови качества от вносните. Това поставя "Контеса" и в своеобразната категория на кухня с локална продукция – факт, който всичките клиенти знаят и уважават. През 2008 г. заведението преживява истински бум като част от манията по "домашно" сготвени ястия. Днес – на фона на всичките ястия с киноа, чия, годжи бери – "Контеса" отново разчита на твърдата си клиентела. "Кръчмата ми дава независимост и достойнство", завършва Тодор, преди да се развихри обедният кулинарен казачок от прегладнели клиенти. "Достойнството е много важно в този бизнес. Затова всеки ден персоналът си получава надницата, независимо дали има за мен. Предлагали са ми да бъда управител и на други ресторанти, но аз никога не съм се блазнил. Не искам да правя от "Контеса" и верига – нямам вече сили. Виж, ако бях на 40... Но се надявам поне единият от синовете ми да поеме бизнеса." Влиза първият клиент.

Филип Георгиев

Загасете лампите: Магазини "На тъмно"

От 21 години

Ник Тодоров
Фотограф: Александър Лазаров

Варна, началото на 90-те. "На тъмно" все още не е магазинът, от който сте купували фланелки на любимите групи, първите си касетки (понякога вече ползвани и започващи от третата песен), значки, нашивки или медальони. Под това име тогава се организират даркуейв партита и концерти в Младежкия дом, като в този период поредицата от събития е реалната "социална мрежа" за всички млади хора, откриващи алтернативните жанрове. Между 1992 и 1994 г. основната личност зад партитата "На тъмно" е Николай Тодоров, или просто Ник, ученик от Икономическия техникум.

"В един момент реших, че от този интерес може да се получи нещо по-голямо и в края на 1994 г. отворих първия магазин. В него работиха приятели, това бяха и първите клиенти. В началото смятахме да продаваме само българска музика, като в този период касетките на "Нова генерация" и "Виолетов Генерал" се търсеха най-много", разказва Ник, вече 38-годишен и превърнал "На тъмно" във верига от общо девет обекта с близо четиридесет служители. Това я превръща в най-голямата независима търговска мрежа за алтернативна младежка мода и начин на живот. Статут, на който компанията стои от години без опасност да бъде детронирана.

Продаването на дрехи започва през 1995 г., когато за рождения си ден от баба си Ник получава парче плат ("тогава и такива неща се подаряваха"). Оттам идва идеята му за кариран гащеризон. Първо прави дизайна за приятели, а не след дълго той става най-търсеното в магазина. Така постепенно "На тъмно" надрасва първоначалната си музикална концепция. Междувременно Ник често е в нощния влак към София за нови стоки, а на следващия ден е обратно във Варна и на училище.

"На нито един етап аз не съм се стараел да продавам всичко на всеки на всяка цена"

Нима като тийнейджър той вече е имал трезва визия за проекта и одобрението на родителите си да развива нещо толкова рисково в толкова несигурно време? "Семейството ми винаги ме е подкрепяло във всички мои начинания и проекти. Началния капитал за "На тъмно" събрах, след като няколко сезона продавах вестници на Златни пясъци, а с първия кредит купих пространството на магазина." В началото то се използва за репетиционна на местни групи, преди да бъде дом на "На тъмно". "След това развитието се осъществи изцяло с оборотни средства", казва Ник, който продължава образованието си в Икономическия университет на Варна, а като студент вече развива "На тъмно" във верига и с все по-силен акцент към облеклото, студиата за татуировки и пиърсинг, събития на живо – от концерти до ревюта на нестандартни места.

Марката стъпва в Добрич през 1997 г., в Русе през 2000 г., следват Плевен, Велико Търново, Пловдив, София, Бургас. Никога досега обект не е затварян с изключение на едно преместване от Стара Загора в Благоевград. В София магазинът е на ул. "Иван Вазов", също като преди 13 години. Разширяването на дейността в началото става с помощта на състуденти от курса по икономика и мениджмънт в Икономическия университет във Варна.

Въпреки че "На тъмно" е асоцииран най-вече с алтърнатив жанровете и лайфстайла, родените в края на 80-те и началото на 90-те години е твърде възможно да са научили за магазина покрай модната линия, която Ник развива в партньорство с Мишо Шамара в началото на миналото десетилетие. "Никога не е било планирано да стоим на едно място, а още от началото сме били отворени към максимален кръг от жанрове", обяснява той.

Определя хиперинфлацията през зимата на 1997 г. като най-трудния период от професионалното си развитие, а като най-добрия – този между 2007-2008 г., когато влизането на България в Европейския съюз има все по-осезаемо отражение върху икономиката. Последвалата финансова криза нанася удар и кара собственика да оптимизира екипа и детайли около функционирането на мрежата. Но устойчивостта никога не е била сериозно заплашена, тъй като "на нито един етап аз не съм се стараел да продавам всичко на всеки на всяка цена". Дългия живот на магазина той си обяснява най-вече с това, че "На тъмно" е модел, който няма аналог.

В момента Ник работи по отварянето на първия му обект извън страната – до няколко месеца се очаква марката да стъпи в Букурещ. С бързи темпове се развива и онлайн магазинът на www.natamno.com, който започва още през 2005 г. и е един от първите в България за компания с подобен профил. "Тогава си казах, че ще смятам онлайн търговията си за успешна, ако тя месечно настига най-слабите реални обороти. Това бързо стана факт и се надявам скоро дигиталният магазин да бъде толкова успешен, колкото и реалният." Освен лимитирани серии от облекла и аксесоари, обувки, графити спрейове сайтът предлага идеи за подарък, продажба на билети, аниме фигурки, ваучери.

"Сега, през 2015 г., смело мога да кажа, че България е част от световната сцена. Спорно е как някои неща се реализират тук, но тенденциите и информацията не идват със закъснението, с което идваха преди. Нямахме нищо и бяхме безкрайно любопитни. Случвало се е да си задавам въпроса, ако не беше "На тъмно", какво бих правил. Но истината е, че и днес не се занимавам само с това. Имам куп други проекти, някои свързани с магазина, други не..."

От близо година той е издател на излизащото в петхиляден тираж културно списание "Виж! Варна", което подобно на "Виж! Бургас" представя интересните събития и личности на града. От 2014 г. организира прожекции на открито под наслова "Лятно кино в квартала". "Занимавам се и с доброволчество – обучавам ученици, развивам различни проекти в сферата на творческите индустрии." По-рано тази година "На Тъмно" представи първата по рода си "социална арт игра" за подобряването на творческите способности, в която участници "от 9 до 99" години трябва да сглобят и декорират играчка, а после да я "разходят" и заснемат в различни градски пространства. За 20-годишнината на веригата той организира концерт на няколко балкански групи в София.

На фона на този ентусиазъм има ли нещо, което би го отказало? "Преодолявал съм много прегради по пътя си дотук. Изправял съм се и пред различни изкушения, но мисля, че това е моята кауза и ще продължавам, докато мога."

Светослав Тодоров

Фалафелът на успеха: Верига за бързо хранене "Мимас"

От 23 години

Абу Камал
Фотограф: Цветелина Белутова

Разговорът със собственика на веригата за бързо хранене (състояща се от три заведения) преминава през филтъра на преводач, защото въпреки че ме разбира, Абу Камал – родом от сирийския град Хомс, не се чувства сигурен да говори на български. Не мога да скрия изненадата си, че за половината си живот, прекаран живот в България (сега е на 50 години), той все още не е усвоил езика. Обяснението му е, че не му се налага. Въпреки че има приятели българи, "те по-скоро проговарят на моя език, отколкото аз на техния", казва все пак на български Абу. "Истината е, че аз въобще не съм планирал да оставам тук цял живот, съпругата и децата ми бяха в Сирия и исках вече да се прибирам и да предам бизнеса на някой друг, но избухна войната и сега път назад няма. Кой знае, може и да си умра в България" Сега вече и семейството му не е в Сирия.

Преди 23 години Абу Камал идва в София като на шега. Негов приятел следва в столицата и след като му гостува няколко пъти, младият мъж започва да разбира и харесва страната. "Когато отворих първия "Мимас", софиянци не знаеха какво е това нещо фалафел или какво има в един дюнер – беше си голям риск, въобще не знаех дали ще им хареса. Предполагах, че по-голямата част от клиентите ми ще са араби или турци, но всъщност на българите толкова много им допадна сирийската кухня, че 85% от постоянната клиентела и досега се съставлява от тях", споделя той. "Не че и на арабите не им харесва, но имаме изненадващо много клиенти българи, включително и различни министри през годините", смее се Абу. "Соломон Паси яде редовно при нас, Николай Младенов дори си е поръчвал да приготвяме храна за гостите му, когато бърза". Той е изненадан, че българските депутати не си придават излишна важност – "идва Младенов по дънки и си взима фалафелите в няколко торби, заговаряме се, държи се съвсем приятелски, това е невъзможно да се види в Сирия – дори шофьор на министър там се държи надменно".

"Когато отворих първия "Мимас", софиянци не знаеха какво е това нещо фалафел или какво има в един дюнер – беше си голям риск, въобще не знаех дали ще им хареса.

Според Абу в София вече има цяло поколение, израснало с дюнерите и фалафелите му. Да, това бяхадецa и тийнейджъри, които като традиция на път за "Mетрополис" партита минаваха да изядат по един дюнер. Сега те са родители и водят децата си в "Мимас". "Ние ги познаваме, знаем какво ядат, как обичат да са приготвени нещата и директно ги посрещаме от входа", обяснява собственикът. Но една от причините за това е, че персоналът на веригата почти не се сменя – единствените нови служители са четирима сирийски бежанци, които Абу взима на работа, за да им помогне да се справят. При него има и българи, които някога са работили в Сирия. Работното време за заведението на "Попа" и малко по-надолу - на това на ул. "Любен Каравелов", е денонощнo в петък и събота, а в останалите дни до 00:00 часа.

Изразявам предположение, че една от причините за успеха на "Мимас" и задържането му през годините, е ключовото му разположение – на "Попа", ключово и култово място за срещи през последните две десетилетия. Но според Абу не мястото е ключовият фактор, а храната. "Около мен за изминалите 20 години се отваряха и затваряха всякакви магазини и кафенета, но никой не оцелява толкова дълго", казва той. А преводачката Ази допълва, че тя и синът и са променяли маршрута си след часове плуване, като значително са се отклонявали на път към вкъщи, само и само да минат през "Мимас" и да хапнат сирийска храна.

Първите години са толкова натоварени, че понякога на собственика му се налага да спи в колата през заведението. "В началото на 90-те години нямаше хранителни борси както сега, нямаше продукти. Беше ми много трудно да намирам пресни плодове, зеленчуци, мляко и месо. Ставах в 4 сутринта и започвах да обикалям производители, където се надявах да намеря някакви стоки", разказва Абу. И до ден днешен той държи всичко да е прясно – в заведенията му не се използват замразени полуфабрикати. Картофите са пресни, белят се всяка сутрин и се пържат на място, същото се отнася и за месото. Менюто се разнообразява - "преди години по време на великденските пости осъзнахме, че все повече българи искат да ги спазват и трябва да им предоставим алтернатива, затова обогатихме предложенията със салати и супи". В начaлото започват да предлагат само "Табуле", но то веднага се разграбва, затова броят на салатите се увеличава и сега те вече са над петнадесет. Така "Мимас" се оказва атрактивно място и за вегетерианци – хумусът е правен на място (може да го откриете с етикет "хомос"), има и разновидност на кьопоoлуто, познато в Близкия изток като "Баба Гануш". Менюто се разширява, за да отговори на търсенето и очакванията на българите, но оригиналните сирийски рецепти не се променят. Години наред Абу внася подправките от родната си страна - "но сега, когато всичко е разрушено, вече не мога да го правя и купувам от Турция. А тайната на моите рецепти е именно в подправките".

Всеки път, когато споменем тежката ситуация в родината му, Абу помръква – очевидно не може да седи безучастен и застава на страната на опозицията срещу президента Башар ал Асад. Офисът му, който се намира над ресторанта на ул. "Любен Каравелов", е окичен в знамената на бунтовниците. Мястото вече се е превърнало в сборен пункт на всички граждански групи и доброволци, които искат да помогнат на сирийските бежанци в България, както и на съмишлениците му от "Асоциацията за свободна Сирия". Носят се храни и дрехи, които се разпространяват към нуждаещите се и служебното пространство е заприличало на мини кризисен щаб. "Именно защото за българите "Мимас" е като символ за Сирия, тук е като отправна точка – много често, когато не знаят как да помогнат, хората носят провизии и разчитат на мен да ги раздам." Самият Абу през последните години дава огромно количество храна на гладуващите и помага на бежанците, като ги свързва с институциите, превежда, изобщо прави каквото може. "Ама какво значи бежанец, сега и аз съм бежанец, защото не мога да се върна вече в Сирия, разпалва се той. Всъщност откакто не мога да ходя в родината си и прекарвам почивките си в България, открих много красиви места, като Велинград например." Той все пак изразява надежда, че някой ден нещата в Сирия ще се оправят и семейството му ще могат да се върнат.

Фактът, че "Мимас" се асоциира с всичко сирийско и арабско, има и своята негативна страна. Абу си спомня футболния мач между отборите на Мексико и България, в който глaвният съдия – сириец, не отсъжда дузпа в полза на България. След края на двубоя родни фенове си отмъщават на неговите заведения като изпочупват витрините на "Мимас". Но освен спорадични случки на омраза според Камал по-голямата част от българите са много толерантни и гостоприемни и той не съжалява, че е избрал именно тук да изживее половината си живот.

Тамара Вълчева

С книга в джунглата: Издателство Paradox

От 24 години

Доротея Монова и Райчо Ангелов
Фотограф: Цветелина Белутова

"Няма такова животно като българския книжен пазар", казва Доротея Монова и бързо дава три съвета за оцеляване: "Светъл ум, за да разпознаеш правилния автор, да си постоянно нащрек и винаги да можеш да започнеш отначало. Устойчивост на характера, защото в България няма как иначе. И чувство за реалност."

На влизане в офиса първото, което виждате, са романите на Джак Керуак и Хенри Милър, тип автори, които именно това издателство популяризира в България. Също така подписан с "Аз обичам Paradox" портрет от Умберто Еко, чиято "Името на розата" излиза под знака им. Както и многобройни награди, последните две за издадената на твърди корици "Цветя от края на 80-те", документираща рок вълната в България в годините преди падането на социализма. На една от масите стои английско издание за съвременна румънска проза.

Доротея и Райчо Ангелов, основният й партньор в издателството, започват деня с работата по следващата книга на Paradox: развиващият се на фона на Втората световна война роман "Крематорът" на чешкия писател Ладислав Фукс. След четвърто прочитане на текста на задната корица двамата са вече готови да си припомнят първите стъпки в издателството, на чийто сайт 1991 г. е определена като "обгърната в мистика". И действително, двамата няколко пъти определят този период като "много странни времена".

Paradox е създадено през 1991 г. от група приятели "на средна възраст 24 и половина", студенти по журналистика в Софийския университет, които обсъждат идеите си в "Яйцето". "Бяхме деца на социализма, които току-що са свалили пионерските връзки, четат бунтарска литература и искат да правят бизнес. Пътят от интелектуалните инвенции до правенето на бизнеса беше дълъг 23 години", разказва Доротея, която преди това има четиригодишен стаж като редактор в университетското издателство.

"Книгоиздаването е много странна сфера. Тя е между културата и бизнеса и често изпада от двете места. Смята се, че издаването няма нужда от финансовата подкрепа, която театърът, киното или музиката имат, тъй като трябвало да се справяме сами. А от другата страна ни гледат като деца, които само си играят на бизнес, и наистина, в нашия бранш не играят големите пари. Ако трябва да направим аналогия с политиката и как има движения център-ляво и център-дясно, ние сме по-скоро център-култура като ценности, а други са център-бизнес."

В началото идеите са свързани със създаването на вестник, но поради липса на финанси съдружниците се ориентират към издаването. Заварват едно напълно разградено поле – началото на демокрацията с един замах разрушава цялата структура и изхвърля книгите на улицата за над десетгодишен период. Буквално. "Ако нямаш маса за тапети и кашон от банани, за да продаваш книгите си, си обречен", спомня си продавалият на "Славейков" Райчо. След като се уволнява от казармата, той започва да работи като търговец на книги, а после се присъединява към издателството, когато то прави първите си стъпки. През годините няколко пъти професионалните им пътища са се разминавали, но от 2009 г. е отново в Paradox.

След регистрирането на издателство през 1991 г. следващата година започва издаването на поредицата "Америка на ХХ век" с провокативната "Дрога" на Уилям Бъроуз. Доротея и Райчо разказват, че за разлика от обичайните тиражи от по 60 – 80 хиляди те започнали да отпечатват в "скромния" брой от 10 хиляди – числа, които звучат фантастично към днешно време, когато тиражите понякога не надминават хиляда екземпляра. На мнение са, че издаването на бунтарската американска литература е изпреварило времето си – тогава гладът е насочен основно към бестселърови романтични заглавия, а име като Чарлз Буковски все още няма тежестта, която има днес.

"Площад "Славейков" може да ни се струва като спомен от миналото, но преди той решаваше съдбата на редица книги и издатели", спомня си Доротея, а с Райчо се разсмиват на спомена за жена, която е диктувала на търговците какво да излагат и веднъж им е обявила "тез ваште книги никой не ги купува".

Защо тази среда не ги е отказала? "Някак си не виждах съдбата си в новосъздадените медии, въпреки че тогава имаше повече глад за подготвени кадри. Но да не се правим на излишно смели – беше си случайност. Сега си давам сметка колко сме били наивни. Вероятно ако бях на 45 с 20-години стаж, щях да избере по-комерсиалния път. Но като млад те тресе друг адреналин..."

"Имаше дисхармония между издатели и събрани от кол и въже книготърговци, които често фалираха фирмите, като пропиваха парите по барове или бинго. Времето беше доста бандитско и оцеляването беше трудно. Няма нито един издател, който да е започнал тогава и оцелял до днес, без да е претърпял големи загуби, свързани с неплатени тиражи."

В техния случай кризисните ситуации са били поне три, а една от тях по време на хиперинфлацията, която слага край на трите им книжарници в София, отворили между 1994 и 1997. Екипът на Paradox също така е претърпявал множество промени, като е обхващал най-много десет души, сега са пет, а до неотдавна служителите са били само Доротея и Райчо. "Но никога не съм имала амбицията да правя голямо издателство с много хора. Ние не се занимаваме с тотално книгоиздаване, а с правене на литература." Гордеят се с визуалния елемент от работата си – във време, в което корици са се правили от изрязани снимки от вестника, те залагат на професионална визия и акцентирано изписване на автора в горната част на корицата.

Какво трябва да има един автор, за да бъде част от Paradox? "В нашия случай ние искаме интрига в автора, дори в неговото социално поведение. Не трябва да има фалш. Това, което се пише, да е житейски и личностно защитено. Много си личи, когато социалната чувствителност е привнесена или отиграна". Като добри примери за това са украинският автор Юрий Андрухович и вероятно най-популярният полски белетрист Анджей Сташук, като и двамата вече са гостували в София при голям интерес. "Имало е случаи, в които още преди да съм прочела книгата, да видя биографията на автора и да си кажа, че този човек е за нас."

Доротея изразява яда си, когато се пише по неавтентичен начин. "Примерно заигравките с тоталитаризма при някои писатели са толкова повърхностни. Голямата книга, голямото литературно осмисляне на тоталитаризма при нас не е случило за разлика от страни като Чехия или Полша, където приватизирането на издателствата се извърши по много по-успешен начин. Повърхностният поглед тук все още е приет да се случва."

Отчита, че по-селективният поглед към литературата е плод и на журналистическото й образование."Получаваш различни сигнали в ефира от хората, които са литератори или преводачи. Не случайно тръгнахме с американската колекция. Когато тя се оформи, си казах, че това са книгите, създали интелектуалния бунт на Америка. Литература, която показва по-осезаема социална чувствителност."

Въпреки многото премеждия не съжаляват за нищо. "Книгоиздаването е един много чист бранш, в който никога не се намесиха категорично мутренски групировки. Познавам всички, които стоят стабилно на пазара, и няма някого, за когото да кажа, че е взел мръсни пари. Все пак, за да се занимаваш с издаване, трябва да разбираш нещо от книги, изисква се дълготрайна визия, тя не се постига с внезапно налети суми. Затова всички, които направиха бързи пари, изчезнаха."

Все още е трудно се определи какво означава бестселър в България. За разлика от нормално функциониращите пазари тук той не се оформя за дни, а със седмици, понякога с месеци. "Въобще книгоиздаването е бавен процес. Това, което правиш сега, излиза след три години, а една тенденция, която се опитваш да заформиш, се вижда след пет."

Като проблем отчитат спадащия интерес към четенето. "Според статистиката има малък, но траен спад на четящите. Вълната на литературните блогове в България върши работа в един сегмент от младото поколение. Четенето стана модно сред определен кръг и определени градове, но не повлиява масово", разсъждава Райчо.

Имат добре подреден план за дейността си до 2017 г., който включва още визити на чуждестранни автори. Нещо, за което Доротея си обещава да мисли в по-здравословни размери. "Все още откачам, когато се подготвя гостуване на наш автор. Вълнувам се още месец преди това, хвърчи перушина, чудя се дали всичко е направено". Райчо споделя, че има планове и за дигитализация на каталога и две аудиокниги. "Не че има голям пазар в тази област, но трябва да се работи в тази посока, за да може той да се появи." Също като в самото начало.

Светослав Тодоров

В кърпа вързано: Фабрика "Панагюрище 1962"

От 14 години

Милен Петков
Фотограф: Цветелина Белутова

"Когато кажеш "шивачки", всички си представят бедни експлоатирани жени, които работят при нечовешки условия в някакво мазе. При нас е различно", казва при срещата ни собственикът Милен Петков. И после с размах ни показва всичко в новата сграда на компанията в софийското село Локорско.

Цветно и светло

Усещането за свежест в двора на фабриката идва не само от веселяшките цветове на постройката, но и от недалечните борови гори и от разораните ниви непосредствено до оградата. На площ от над 3000 квадратни метра са разположени складове, производствени помещения, административни офиси, шоурум, зала за презентации, няколко кухни, тоалетни и тераси. И един апартамент, в случай че на някого му се наложи да пренощува в сградата. Все още неизползван. Плюс кухня на двора (любимо място на пушачите през зимата), както и безплатна автомивка (за служебните коли и за личните автомобили на всички работещи в компанията).

В помещенията е светло заради огромните прозорци и звучи радио "Фреш". Всъщност музиката е различна на всеки етаж, а изборът е на работещите в съответната зала. "Петък е ден за чалга. Не харесвам такава музика, но това са предпочитанията на хората", звучи оправдателно Милен.

Някои от жените във фабриката са с фирмени тениски, на гърба на които е отбелязан секторът, в който работят – например "кроене", "склад". На различните работни места се шият или опаковат различни изделия – великденски покривки, калъфки, възглавници, домакински ръкавици от актуалната за този период тематична серия. Чаршафи, халати, олекотени завивки. Специални кухненски кърпи със зодии, бебешки хавлии с бродерия, пантофи с марката на известен хотел, плажни кърпи с морски мотиви. "Във всеки момент произвеждаме над 10 различни вида, на практика предлагаме текстилни изделия "от А до Я" за всяка стая от дома", уточнява собственикът.

"Не помня лошото. Не се интересувам от миналото. Цялата ми енергия върви към бъдещето. Всичко ново ми носи удоволствие"

Кабинетът му е в "топла връзка" с дизайнерите – стъклената преграда е по-скоро символична. В него има два бюра – на Петков и на съпругата му Биляна - строителен инженер по образование, която също участва в управлението на фирмите. На стената виси картина на родната къща на Милен в Твърдица ("От местен художник. Подарък от родителите ми, за да не забравям откъде съм тръгнал"). В средата на стаята стои количка "тип хипермаркет", пълна с фирмени продукти. И един цветен щендер, върху който също са подредени изделия на компанията. "Редя, подбирам цветове и комбинации, променям, развалям, чертая. Опитвам се да си представя как този брандиран с марката ни щендер ще изглежда най-добре в магазина. Целта е да предложим не просто изделия, а цялостна визия за нашите продукти. Много от търговците се интересуват единствено от своята печалба, а за нас е важно клиентите да се убедят, че предлагаме цялостни решения за дома", обяснява Петков.

В началото е търговията

"Панагюрище 1962" е регистрирана в София през 2001 г. Собственикът й Милен Петков по това време е студент по микроелектроника в Техническия университет в столицата. Но, както сам казва, "търговията е в кръвта" му, затова се захваща с продажба на хавлиени кърпи, халати, спално бельо, произведени в страната и от внос. "Събрах всички налични пари на родителите си, за да започна бизнеса. По това време майка ми работеше в текстилна фабрика в Твърдица и ми помагаше при покупката на стоките", разказва Петков.

Три години по-късно фирмата отваря свое магазинче в столицата – на "Алабин" и "Княз Борис", което и до днес посреща клиенти. Броят на търговските обекти расте, а през 2010 г. "Панагюрище 1962" влиза за пръв път с фирмен магазин и в столичен мол.

През 2012 г. Милен Петков спира да търгува с чужди продукти и започва собствено производство на текстилни изделия за дома. Регистрира нова компания – PNG 1962 ("Пи Ен Джи 1962"). Наименованието й е съкращение от "Панагюрище", което е трудно за произнасяне извън границите на България, обяснява той.

В началото цехът е в помещение под наем в столицата. Следват покупка на собствен парцел в Локорско и строителство на модерна сграда. Съвременни машини допълват инвестицията от над два милиона лева.

Не поглеждай назад

Строежът на фабриката се оказва най-голямото (досега) изпитание за семейството. Проектът се финансира с банкови кредити. В най-трудния момент банката, на която фирмата е клиент, отказала сътрудничество. "Срещнах подкрепа в друга банка, но минах през ада. Сблъсках се с много бюрокрация, срещнах завистливи и злобни хора. Две години чаках разрешение за строеж например, а всъщност правя шивашки цех, а не атомна централа", спомня си Милен Петков.

Некоректните доставчици в годините също са част от биографията на фирмата. "Имах партньори в Индия, които не се интересуваха от срокове - поръчвам нещо за април, пристига през юли, а качеството е "около". Срещу всичките възражения, които правех, получавах сълзливи имейли – случило се нещо непредвидено, някой в семейството се разболял и други от този род", разказва Милен Петков. После обаче признава, че не обича да се връща назад. Вероятно затова само маркира без особени емоции трудностите, с които компанията се сблъсква в годините. "Не помня лошото. Не се интересувам от миналото. Цялата ми енергия върви към бъдещето. Всичко ново ми носи удоволствие", казва той.

Факт е, че "Панагюрище 1962" прави огромна крачка напред от търговия до производство на продукция под разпознаваема собствена марка във времена, когато почти целият шивашки сектор работи само и единствено на ишлеме.

"В нашия бранш не се правят големи и лесни печалби. Настроен съм да работя за себе си, затова ишлемето, където друг възлага поръчката и определя правилата, не е за мен", казва Петков. И още: "Аз съм търговец, имам нюх и това е най-доброто ми качество. Умея да убеждавам хората и те ми вярват."

Освен личните качества на собственика сред "виновниците" за възходящия тренд на компанията е и избраната стратегия за развитие. "Движим се в много посоки – производство, търговия на едро и дребно, доставка за хотели, внос-износ. Не произвеждаме продукти ширпотреба. Не разчитаме на ниски цени. Не залагаме само на един клиент", обяснява фирмената философия Милен. И обобщава: "Винаги сме на ръба, но това е животът."

Третият фактор за успеха е подкрепата на семейството. "Родителите ми са честни и трудолюбиви хора. Това е основното, на което ме научиха. Това е, на което учим и нашия син Георги. Разчитам много на съпругата ми, тя е моята опора. Споделяме всичко, пътуваме заедно, договаряме, решаваме. Ние сме добър екип."

Днес PNG има 12 собствени магазина – три в молове, а останалите – на централни търговски улици, главно в София. Работи с над 50 доставчика от цял свят. Продава в търговски вериги, както и в други по-малки обекти. Една трета от миналогодишните изделия са заминали зад граница – в Сърбия, Румъния, Чехия, Украйна, Франция, при това под собствената марка PNG.

Чаршафите не са само бели

Компанията следва и създава модни тенденции в текстила за бита. Затова фирмените изделия са своебразен измерител за променящия се вкус на хората. В първите години на бизнеса клиентите купували всичко, което излезе на пазара. С времето непретенциозните купувачи оредяват."Потребителите стават все по-информирани, сравняват цени, задават въпроси, изискват", отчита Милен.

"Сега на мода при домашния текстил са ярките цветове. Памучните материи са вечен хит, но най-продавани за съжаление са изделията от микрофибър. Те са с ниска цена, но да спиш в такива чаршафи и все едно да спиш в найлон", категоричен е Петков. После признава, че все още има какво да се иска по темата "клиентски навици", тъй като мнозина са убедените, че спалното бельо е само бяло и след като притежават един комплект, не се разделят с него до края на живота си.

Петков се определя като "рисков играч", който постоянно търси новостите. Казва, че не се страхува от липса на пазар, защото "пазари има в цял свят". Твърди, че има идеи за поне три години напред. Закупил е съседен парцел, където може след поредна инвестиция да удвои и дори да утрои производството на фирмата.

Най-близките му планове включват да засее трева в двора на новата фабрика, да оправи пътя, да боядиса ламарините от съседния парцел. Възнамерява да сложи екрани във фирмените магазини, за да може посетителите да наблюдават в реално време какво се случва във фабриката ("Вместо да гледат само "Дискавъри"). Върти му се и идеята да направи "ден на отворените врати" за външни посетители, например ученици.

В деня на посещението ни Милен Петков беше планирал още една среща, а после отиване до Слънчев бряг и връщане веднага. В близката седмица го очакваха посещения в Истанбул и пътуване до Китай. "Това е бизнесът. Тичане безкрай", казва той.

А на въпроса за какво мечтае, отговаря просто: "За още едно дете."

Мара Георгиева

Утрото на алпиниста: Чайове "Биопрограма"

От 24 години

Десислав Дионисиев
Фотограф: Георги Кожухаров

Когато мой познат, който живее от години в Америка и обича да прекарва време в кухнята, се възхити от новата си умна чаша за чай с кратко клипче в социалната мрежа, аз се впечатлих не от чашата, а от друго. За направата на клипчето беше ползвал българската марка "Алпинист". Вече и в САЩ, изглежда, има всичко, а времето, в което няколко поколения емигранти пренасяха луканки, ракии и някои други любими български изделия и се чудеха да как да набутат още и още в куфарите си, скоро ще в историята. Единственото, което със сигурност няма да се промени обаче, е култивираният с годините вкус към тези продукти. Въобще няма да е грешка да причислим чайовете "Алпинист" и "Утро" в тази група.

И зад това не се крият някакви супергероични маркетингови усилия. Чаят всъщност е наследник на познатия в соца "Турист". "Това е един микс, който винаги се е харесвал. Основните съставки мащерка, жълт кантарион и маточина – все диворастящи билки – са много близки до вкуса на българите", обяснява Десислав Дионисиев, създател на марката и основател на компанията "Биопрограма", която я произвежда.

"Имаше ги и разбойническите времена, в които от бизнеса се искаха пари по какви ли не поводи. Не знам нещо, което да не е минало през главата ми за тези години"

Не смесвай аромата

Дионисиев основава фирмата през 1990 г. Опитът му преди това е в сферата на търговията и износа с лекарствени растения, билки и подправки, но сам казва, че винаги е вярвал, че производството е много по-важно. "В началото не беше само чаят. Бяха и много други неща, но чаят и подправките не могат да съжителстват заедно поради силния аромат, който се смесва", обяснява той.

И докато си говорим за силни аромати, не пропуска да спомене, че вече от две години не пие кафе, а сега е насочил усилия към измислянето на чай, който да го замести напълно с ободряващия си ефект.Собственикът всъщност участва в измислянето на голяма част от рецептите почти наравно с лабораторията на компанията. А по отношението на ръководството й казва, че той не работи, а по-скоро присъства във всяка дейност и етап на производството – от селекцията на билките до това как ще изглежда опаковката.

И така от 1992 г., когато с кредит от Първа частна банка прави мащабната за онова време инвестиция от 50 хил. долара в производствени мощности за чай. "Всички колеги смятаха, че това е голямата грешка на шефа, но след около две години разбраха, че не съм бил толкова грешен, а след три си казаха – да, на прав път сме", спомня си Десислав. Днес компанията осигурява 150 работни места и реализира 60% от продажбите си на външния пазар, като водеща държава за износа е САЩ.

Да израснеш през 90-те

Историята на "Биопрограма" може да се чете като учебникарски пример за икономическия живот в модерна България, който минава през бурни периоди, включително не толкова приятни. "Имаше ги и разбойническите времена, в които от бизнеса се искаха пари по какви ли не поводи. Не знам нещо, което да не е минало през главата ми за тези години", разказва Дионисиев. Но допълва, че ако е трябвало да живее по друг начин всичко това, не би намерил по-правилни стъпки. Най-трудният момент бил, когато валутата се сменя и инфлацията създава тотална несигурност. Тогава парите за разплащания с доставчици са суми от порядъка на няколко десетки милиони. Но с въвеждането на валутния борд идват и най-добрите години за "Биопрограма", защото пазарът се успокоил по отношение на цените, а партньорите са повярвали в лева.

Въпреки динамиката и бързия растеж Десислав остава единствен собственик на семейната фирма през всички тези години и успява не само да приключи всяка от тях с добри финансови резултати, но и да развива компанията и марките й.

Философията му се състои в две точки. Първо, за да се върви един бизнес, той трябва да печели. И второ, парите да се влагат обратно в производството.

Добро утро с "Утро"

Десислав и семейството му все още не са спрели да пият собствените фирмени продукти, въпреки че всеки приятел, който пътува някъде, им носи именно такива подаръци и вече са събрали колекция с чай от цял свят.

А иначе освен "Утро" и "Алпинист" сред по-популярните и търсени марки на компанията са "Родопски" и "Старопланински чай", а в последно време и "Лека нощ", което било голяма изненада предвид навиците за пиене на чай в България. "За всички 20 години обаче първите две си останаха бестселъри, но прави впечатление, че все повече хората прибягват и до пиене на чайовете за грип и простуда или имуностимулиращите", казва Дионисиев. И въпреки че опаковките на продуктите в портфолиото на компанията се променят често, при "Алпинист" и "Утро" редизайнът е по-скоро козметичен, защото хората си ги познават вече по точно този начин. Името "Биопрограма" за тези 20 години остава все същото, но има промяна в логото й, тъй като по думите на собственика "в крайна сметка трябва се върви напред".

Вкусовете, разбира се, също преминават през различни трансформации. Преди се е пиел много черен чай, а сега се предпочита зелен. Плодовите чайове са имали пиковия си момент, но търсенето им в последно време се е успокоило. Пазарът в момента се ориентира към биологично чистото, защото то е станало философия на много хора по света. Очакванията са се да настъпи истински ренесанс в търговията с природни продукти.

Дионисиев познава добре и потребителите. Тези, които пият чая на "Биопрограма", според него могат да се разделят в три основни групи – едните са свикнали с продуктите, другите просто мислят за здравето си, а третите посягат към билките, когато настинат или се разболеят. "Последните са 50% от нашите клиенти", констатира той.

Доброславци. Полша. Америка

За компанията всяка година е ключова от гледна точка увеличаване на производствените възможности."Първата година започнахме да произвеждаме в село Добсрославци, втората направихме там цех за рязане на билки, след това се оказа, че ни е малък, и направихме по-голям. После изградихме цех за износ във Вятово, той отесня още след година и изградихме и там цех за рязане на билки. После купихме една база в Антоново, която трябваше да акумулира билките от Централна България, но пък разбрахме, че ще ни трябва такава и за Южна България, и изградихме база в село Богдан", обяснява Десислав Дионисиев.

Следва направата на няколко сушилни за билки, система за стерилизация (защото такова третиране е необходимо, за да изнасяш чая на американския пазар) и лаборатория за клетъчно производство на растенията. "Тя е много важна за нас, за да може да гарантираме, че този вид е този, а не някакъв друг", казва собственикът на "Биопрограма", която вече е има 10 бази. Освен това компанията създава и дъщерна фирма в Полша, която вече прави около 30% от общия оборот. Дионисиев обяснява и че има участие във фабрика за машини, които обслужват индустрията, така че са почти започнали сами да произвеждат и машините за обработка на билките, които им трябват.

И понеже много често липсата на добра реколта може да създаде проблем, продукцията от полската фирма минимизира този риск, като допълва българската фабрика. "Отскоро имаме и една фабрика в Албания, а сме на път да направим и бизнес в САЩ, за да сме сигурни, че можем да си покрием нуждите и от другаде, когато нещата не вървят. Получи се едно хубаво допълване, но в голяма степен започнахме да ставаме вносители и реекспортьори на билки, вместо да произвеждаме", обобщава Дионисиев.

Силвия Радославова

Тодор Тодоров
Фотограф: Цветелина Белутова

Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

7 коментара
  • 1
    denitza avatar :-?
    DeHu

    Много харесвам статиите от този вид в "Капитал". Интересни са, образователни, мотивиращи и даващи надежда, че не всичко в България е изгубено.. Вижда се човешката история, рисковете, спадовете, възвишенията, иновацията, стремежа към мечтата на обикновените хора, които са намерили ниша и са се задържали в нея с години честен и усърден труд! Страхотно е! Желая на споменатите и всички други подобни на тях хора, успех и сила!!!

  • 2
    plamenhristov5 avatar :-P
    plamenhristov5

    прекрасна идея за след великденските пости

  • 3
    pavla avatar :-P
    ПАВЛА

    Много приятна статия. Всичките и части.

    За "Контеса" ... скоро ми се наложи да търся 11-та поликлиника ... Намерих я, но след това теглих една на джипито си с репликата - що не ми каза, че е до "Контеса", ми се мотах да обикалям преките.

  • 4
    evolutionary avatar :-|
    evolutionary

    Чудесна идея за статии. Много ми допадат. Да чуеш разказ от първа ръка на българските предприемачи винаги е интересно.

  • 5
    peter1946 avatar :-|
    Peter Stoychev

    Дано повече хора разберат,че успехът зависи от тях. Да чакаш някой да свърши нещо за теб е МИРАЖ.

  • 6
    ralev_com avatar :-|
    Ralev.com

    Всички истории бяха интересни.
    Благодаря, Капитал!

  • 7
    jqc51358105 avatar :-|
    Vassilena Mircheva

    Жалко, че ще прозвуча като трол под хубаво написания материал, но "Парадокс" е далеч от добрите практики.
    Госпожа Монова има безспорен вкус, що се отнася до автори и заглавия, но избягва да плаща на преводачите и си позволява да мами културните центрове, които финансират преводи.
    Миналата година й се наложи публично да се извини в медиите на преводач, комуто заявила, че е направил лош превод, който не видял бял свят. Оказа се, че книгата е била "издадена" в три екземпляра, представени на културния институт, финансирал издаването.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK