Не ми казвай "не"

"Поведенчески проблеми при аутизма" е новата книга на британския клиничен психолог с над тридесетгодишен опит Джон Клемънтс и от малкото издания на тази тематика на българския книжен пазар. То е предназначено както за професионалисти в областта, така и за родители на деца с тази диагноза. На страниците авторът предлага своите практически примери и стратегии за подхождане към най-често срещаните поведенчески прояви, които включват физическа агресивност, самонараняване, нанасяне на материални щети.

Клемънтс не крие, че това е бавен и мъчителен процес, но е убеден, че стъпка по стъпка подобряването на състоянието на детето и живота на близките му, е напълно възможно. Книгата, преведена от Светлана Кимпан, се разпространява от издателство "Изток-Запад" и е част от поредицата "Детето, здравето, света". Tя включва още "Защо обичта е важна" на Сю Герхард и "Как да живеем с аутизъм и синдром на Аспергер" на Крис Уилямс и Бари Райт.

Тъй като безопасността стои на първо място, сме принудени да вземаме доста трудни решения. Тези решения не се вземат с лека ръка. Но ако съответното поведение е определено опасно, тогава реакцията ни трябва да се ръководи от съображения за сигурност. Не съществува един-единствен правилен подход, към който трябва да се придържаме. Както при всички останали неща, съществуват варианти и избор. Изборът трябва да се направи с оглед на сериозността на поведението и на ресурсите, които са налице. Едно от най-важните съображения в случая е да установим дали има ясно изразена ескалация на напрежението преди възникването на инцидентите, дали се проявяват знаци за нарастване на безпокойството, които можем да забележим. Ако съществува такава последователна ескалация, която може да се установи, разполагаме с редица интервенции, които да разсеят нарастването на напрежението и да предотвратят инцидентите (което определено е желаният резултат в повечето случаи).

Знам, че си удряш главата в стената, за да ме накараш да те хвана и да ти попреча. От чисто поведенческа гледна точка би трябвало да не ти обръщам внимание. Но рискът да се нараниш е толкова голям, че не мога да го направя. Ще се намеся, защото това е единственият начин да намаля вероятността да си навредиш сериозно.

Как да реагираме на ескалацията на напрежение

Към ефикасните тактики спадат следните:

• Размисъл – независимо дали аутистът си служи с речта или не, независимо дали смятаме, че той ни разбира или не, от първостепенна важност за нас си остава фактът, че той се ядосва, така че ние сме длъжни да отдадем значение на този факт и да изразим нашето отношение на загриженост спрямо него. Това можем да направим както с думи, така и с езика на тялото. Понякога този подход не само ни помага да го успокоим пряко, но и потиска импулса ни да се конфронтираме с него. Конфронтацията в момент на ескалиране на напрежението в повечето случаи форсира процеса, вместо да разсее напрежението, макар че понякога и тя е една от възможностите, които би следвало да обмислим (вижте по-долу).

• Решаване на проблема – хората не се разстройват току-така, без причина. Очевидно наложително е да се опитаме да установим причината и да видим дали не можем да направим нещо по въпроса. Една от трудностите, с които се сблъскваме при подкрепата на аутистите, е, че комуникационният луфт помежду ни изключително затруднява установяването на проблема. Оттук произтича и необходимостта да разчитаме на другите тактики, описани тук. Но тези очевидни трудности не би трябвало да ни карат да смятаме, че няма никаква разумна причина за безпокойство, която кара аутиста да буйства все повече и повече.

Знам, че ме удряш с юмруци и ме риташ, защото не искаш да изпълниш задачата, която съм ти поставил. От чисто поведенческа гледна точка би трябвало да настоявам на своето, докато изпълниш поставената ти задача. Но рискът да ме нараниш е толкова голям, че няма да го направя. Ще се оттегля, защото това е най-добрият начин да намаля вероятността да ме нараниш.

• Разсейване – с тази тактика се опитваме да изместим вниманието на аутиста: например да започнем да го занимаваме с нещо, да привлечем вниманието му към нещо друго в обкръжението, да направим нещо глупаво или смешно.

• Успокояване – можем да направим и нещо, което директно да снижи нивото на възбуда – да му пуснем успокоителна музика, да масажираме ръцете, краката или гърба му, да намалим осветлението или нивото на шум, да парфюмираме стаята с някакъв успокоителен аромат, да излезем на кратка разходка, да предложим нещо за хапване, да го преместим в среда с ниско ниво на стимулация.

• Позитивно пренасочване – можем да дадем на аутиста недвусмислени указания (с думи, знаци, жестове, картинки) да прави нещо друго вместо това, което прави в момента. Пренасочването трябва да бъде към някаква дейност, която го разсейва и успокоява. Трябва да сме по-твърди и настоятелни, за да му помогнем да се съсредоточи и да започне да се занимава с предложената му дейност, тъй като, ако приемем по-пасивен подход, той може и да не успее да се пренасочи към нея.

• Авторитарен контрол – тази тактика е по-драстична от позитивното пренасочване и изисква "силен" и властен език на тялото, жестовете и тона на гласа, с които да съобщим на аутиста по най-недвусмислен начин, че няма да търпим повече това, което прави, и че най-добрият вариант за него е веднага да започне да се занимава с нещо друго. Тази тактика си служи с известно ниво на заплаха, в рамките на която се дава и позитивното пренасочване.

Обичам те много. Знам, че всъщност не искаш да ме нараниш. Трябва да остана с теб и да се грижа за теб в тези трудни моменти. Следователно, когато ме нападаш, е по-разумно да извикам полицията, за да ми помогне, тъй като в противен случай можеш да ме нараниш толкова зле, че вече да не съм в състояние да се грижа за теб, а това би било много по-лошо, отколкото да те закарат за няколко дена в кризисния център.

Тези подходи не се изключват взаимно и не всички от тях дават резултат при всички хора. Някои са със завишен риск. Например авторитарният контрол обикновено ескалира ситуацията при доста голям брой хора. Вероятно е добре подходите да се комбинират в определена последователност, към която да се придържаме, така че, ако един от тях не даде резултат или ако напрежението продължава да расте, да можете да предприемете следващия (вижте по-долу как да планирате този вид последователност). Разсейването е ефикасна тактика в множество случаи, но не във всички. Съществуват много поведенчески прояви, при които не се наблюдава период на емоционална ескалация или при които ние не сме в състояние да забележим ескалацията. Колкото и огромни да са усилията ни за предотвратяване на инцидентите, все пак трябва да обмислим и реакцията си, в случай че се стигне до проява на инцидента.

Начини на реагиране в отговор на поведението

Когато инцидентът вече е започнал, има редица възможности за реагиране.

• Не правете нищо – една от тези възможности е да не правите абсолютно нищо и да оставите събитията да се развият естествено, без активна намеса от ваша страна.

• Освободете пространството – махнете се от мястото, където е аутистът, изведете и другите хора от неговото присъствие и го оставете да се успокои сам.

• Преместете аутиста – физически го преместете на безопасно място и го оставете да се успокои сам.

• Извикайте на помощ специалистите – ако разполагате с достъп до службите за подкрепа, които работят с вас, за да ви оказват емоционална подкрепа и

напътствие, може да им се обадите и да поискате съвет как да овладеете положението.

• Извикайте други хора на помощ – ако живеете заедно с други хора, повикайте ги на помощ или се обадете на специалните служби за оказване на подкрепа в кризисни ситуации, които могат да изпратят хора да ви помогнат. Друг вариант е да извикате полицията на помощ.

• Останете с аутиста, като го "блокирате"/или "се прикривате", предотвратявайки ударите му – останете при него и използвайте тактики за безопасност (например парирайте ударите му с ръце или използвайте възглавница, за да парирате ударите му към вас или към самия него в случай на самонараняване). Можете да използвате и тактики на прикритие (например изплъзвайте се от опитите му да ви хапе или сграбчва за косата или други части на тялото ви).

• Останете с него и се опитайте да го усмирите, като го държите – дръжте здраво краката или ръцете му или се опитайте да обгърнете цялото му тяло и да го усмирите, докато напълно се успокои.