На ръба на света

Яркото слънце на светлосиния небесен свод и пухестите облаци под самолета с нищо не подсказват, че се носим към Арктика. Числото 78 градуса северна ширина очевидно не притеснява хората в пълния самолет, някои от които са разсъблечени по тениски и сякаш отиват на плаж. Отпивам бавно от виното, което стюардесата ми предлага с усмихнатия си скандинавски акцент, а усещането за нещо непознато, невиждано и нечувано за мен ме кара да изпитвам удоволствие, което не може да се сравни с нищо друго.

Самолетът започва да се снижава постепенно, пробивайки плътната мъгла и облаци. Почти внезапно се открива гледка, която изтръгва сподавен изблик на възхита от розовите скандинавци в самолета. Всички започват да протягат шии към илюминаторите, от които все по-ясно започват да се виждат върхове на планини, покрити със сняг, стръмни долини и обширни плата, предизвиквайки усещането за почти лунен пейзаж.

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

Кацаме на самотната писта и не след дълго всички се втурват пеш към сградата на летището. Времето учудващо се прояснява и нощта става приятно слънчева. Хората започват да снимат като бесни заснежените планини наоколо, сякаш с настъпването на утрото те ще да изчезнат. Слънцето си свети ярко на хоризонта и не прави дори намек да залязва. Липсата на тъмнина в средата на нощта ще ни забавлява през целия ни престой на този чуден архипелаг.

Междувременно почти всички пътници успяват да се натъпчат в единствения автобус, който чака пред сградата на летището. Смях, глъч и възбудени подвиквания създават шум, който на други географски ширини би предизвикал светване на прозорци и цветисти псувни. Все пак накрая една врата се отваря и гневен английски се излива пред лицето ми. Извиняваме се и се прибираме по стаите. Гледката от стаята ми е зашеметяваща, а сетивата ми пращят по шевовете. Малките полупрозрачни перденца затъмняват помещението символично и само умората успява да затвори почти насила очите ми.

Архипелагът Свалбард се намира в средата на Северния ледовит океан между Гренландия на запад, Земята Франц Йосиф на изток и Северна Норвегия на юг.
Той се състои от два големи главни острова – Шпицберген и Nordoustlandet, или Североизточна земя, както и от множество по-малки с обща площ около един път и половина по-голяма от Швейцария или Дания. Островите са разположени между 78 и 81 паралел, а разстоянието между столицата на архипелага, градчето Лонгийър и Северния полюс е около 1300 км.



Когато на следващия ден се съмва и слънцето изгрява, излизаме на разходка. Хостелът е отдалечен на около два километра от центъра на градчето, но живописният път дотам напълно компенсира това неудобство. Високи планини, покрити със сняг, се издигат от двете страни, кални рекички се стичат от тях, а тук-там до пътя си пасат кротко известните свалбардски лосове.

Глетчерите покриват около 60% от архипелага, превръщайки го в най-голямата територия в Европа, покрита с лед (като изключим Гренландия, разбира се). Пионерът сред тях – Austfonna се увеличава с около 50 сантиметра на година.

Свалбард е на ръба на света – див, студен, постоянно осветен или напълно тъмен, потънал сякаш в свой собствен митичен свят на прага на Северния полюс. Всяка година през април от тук може да се организира кратко еднодневно (или с едно преспиване в руската арктическа база) пътуване до Полюса срещу скромната сума от 15 000 евро.  Глетчерите покриват около 60% от архипелага, превръщайки го в най-голямата територия в Европа, покрита с лед (като изключим Гренландия, разбира се). Пионерът сред тях – Аустфона, е разположен в североизточната част на архипелага, където заема значителна част от Североизточната зем. Изследванията показват, че последните десетилетия неговата големина се увеличава с около 50 сантиметра на година. От друга страна, частите му, които са вече в досег с морето, се топят, предизвиквайки отделянето на айсберги. Като цяло динамиката на глетчерите е комплексна и на този етап учените трудно могат категорично да кажат дали глобалното затопляне ги топи, или напротив – уголемява ги. Морето покрай западните територии обаче почти не замръзва. Това е най-северното място на света, до което кораби могат да плават без опасност от срещи с айсберги през цялата година.

Отпуснал съм се мързеливо в едно заведение на главния площад на градчето Лонгийър
пия хубаво кафе и зяпам хлапетата, които се пързалят със скейтовете си на платформа, инсталирана до площада. Като казвам площад, разбирайте пространство колкото средно голяма българска детска площадка с паметник по средата. Лонгийър е административната столица на архипелага Свалбард, в която се помещават администрацията на губернатора, летището и пристанището. Няколко ресторанта, бара, поща, магазини, платформата за скейтборд, болница и още няколко обществени сгради обслужват всичките около 2500 местни жители, както и туристите. Всичко тук е малко и пестеливо, което създава някакъв особен уют.

Лонгийър е живописно разположен на брега на малкия фиорд Adventfjorden, който е част от по-големия Isfjorden. Основан е от американския предприемач Джон Мънро Лонгийър, който през 1901 г. посещава архипелага като турист със семейството си. Докато пътува из негостоприемната пустош, той изследва и възможностите за въгледобив и търговия. През 1908 г. започва минен бизнес в района, а през 1926 г. градчето вече носи неговото име.



Може би най-важната роля в развитието му изиграва Норвежката държавна компания Store Norske Spitsbergen Kullkompani (SNSK). В началото на миналия век тя изкупва по-голямата част от активите на американската компанията John Munro Longyear и започва постоянна въгледобивна дейност на архипелага. През 70-те години на миналия век е имало строго разделение между работниците от компанията и администрацията на архипелага. Последната се е радвала на по-хубави сгради, с повече достъп на слънчева светлина, близо до фиорда, докато помещенията за работниците са били в дъното на долината (сега са част от хостела, в който сме отседнали), със значително по-малък достъп до светлина и по-далеч от фиорда. Такова разделение днес няма, тъй като минната промишленост понастоящем е със силно намален капацитет, отстъпваща място на туризма. Сега тук има хубави хотели, ресторанти, туристически фирми, които предлагат всякакви услуги. Лонгийър е цветен, отворен и гостоприемен за всички, които обичат суровата природа, биоразнообразието и спокойствието.

Университетският център (University Centre in Svalbard) в Свалбард е най-северната университетска институция в света. Сградата му прилича на Ноев ковчег, конструирана с цел да издържа на снеговете и суровата природа. В Лонгийър се намира и семенната банка на архипелага (The Svalbard Global Seed Vault). Нейни основатели са природозащитникът Кари Фоулър в сътрудничество с консултативната група на международната асоциация International Agricultural Research (CGIAR) и към момента тя съхранява около 1800 вида семена. Управлява се чрез договор между правителството на Норвегия, Global Crop Diversity Trust (GCDT) и Северния генетичен ресурсен център (Nordic Genetic Resource Center - NordGen).


Свалбард създава усещане за място, на което човечеството би могло да оцелее от фатална природна катастрофа или такава, предизвикана от самите хора. Затова присъствието на сградата на семенната банка с форма на паралелепипед, както и странната на пръв поглед арктическа архитектура на университетския център съвсем пасват на пейзажа. Всички сгради на архипелага, включително и тази на центъра, са построени на подпорни конструкции по подобие на наколните жилища. Причината за това е, че торфът, върху който са издигнати, замръзва през зимата, а лятото се отпуска и размеква. Така подпорите изолират сградите от прекия достъп до земята и ги предпазват от увреждане. Прекрасно място за разходка в Лонгийър са покрайнините на града, където минава едно от най-живописните шосета, по които някога съм се разхождал. Покрай него гнездят подобните на чайки морски птици от вида Arctic tern, които с оглушителни кресливи звуци и остри пикирания над главата ми се опитват да ме прогонят.

Четири месеца в годината тук е пълен мрак, четири месеца слънцето не залязва изобщо, а през двата месеца преди и след тези периоди светлината се увеличава или намалява с около 25 минути на ден.

В началото на шосето са поставени високи червени пръти с идеята да се вземат от вървящите по него хора, за да се предпазят от атакуващите птици. Освен яростни защитници на поколението си, тези птици са и отлични летци на дълги разстояния. Те мигрират два пъти в годината от Арктика до Антарктика на юг и обратно, като на практика обикалят два пъти земното кълбо в рамките на една година. Въпросното шосе води към стари мини малко извън града, до които не успявам да стигна, защото точно след последната сграда се появява знакът "Внимание, бяла мечка". Той предупреждава, че вече има по-голяма вероятност да срещнете този очарователен, но див звяр, и ви приканва да се върнете обратно. Всеки, който иска да стигне отвъд знака, трябва да носи оръжие за самозащита или да се запише на някоя от многобройните екскурзии с водач, който има разрешително за оръжие и съответно притежава такова.

В музея на Свалбард, помещаващ се в университетския център, на видно място е поставена табела с инструкции как да се държим при среща с бяла мечка. В най-общи линии бягането е безсмислено, защото тези животни са по-бързи от човек. Стрелбата във въздуха би помогнала, но в някои случаи единственото спасение е застрелване на животното. Бялата мечка е със статут на застрашен вид и поради това всеки инцидент се докладва на губернатора, след което винаги има подробно разследване. Животните се срещат по-често в североизточните части на архипелага, които са покрити през повечето време от лед, жизнено необходим за тях. Това е най-едрият вид мечка, като мъжкият екземпляр може да достигне до 680 кг. Макар че се раждат на твърда земя, те прекарват повечето време във водата, ловейки риба и тюлени. Понякога се класифицират и като морски бозайници, подобно на тюлените.

• 1
• 2
• Следваща страница » "Белите мечки са символ на Шпицберген и, общо взето, често присъстват като тема за разговор"