Улица Концертна
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Улица Концертна

Улица Концертна

Уличните музиканти в София се броят на пръсти. Общината ги забранява, а полицията ги гони в опити да бъдат регламентирани невчесаните им изяви. Но те са най-ярките червени нишки на живота в центъра, превзет от банки, мобилни оператори и аптеки

© Надежда Чипева


Фотограф: Цветелина Белутова
Автор: Цветелина Белутова

За един шарж награда

Дилян Кабранов обича да спи до късно. Затова с цигулката си излиза да свири навън следобед. Понякога по четири часа без почивка. В деня, в който го откривам на изхода на метрото, двуметровият 19-годишен младеж упражнява жига от втора партита на Бах. Този път изпълнението му трае само двайсет минути – тогава идват двама полицаи и го подканят да си тръгне. Вече свикнал с играта на котка и мишка, той спокойно прибира цигулката в калъфа. Ще изчака известно време, докато органите на реда си тръгнат, и отново ще развърти лъка. Всъщност е доволен, защото вече е успял да събере пари за подарък. Довечера негова приятелка има рожден ден и той е решил да й купи шише, което смята да изрисува с бои за стъкло.

Миналата година Дилян е завършил училище с профил скулптура и живопис. С музика се занимава едва от три-четири години, но е напреднал доста бързо. "И това се дължи в голяма степен на свиренето в подлезите", отбелязва той. Сега участва в младежката филхармония "Пионер" и се готви да кандидатства в някоя музикална академия в чужбина. "Да си музикант може да е престижно, но у нас няма перспективи", разсъждава младият цигулар. "Това е по-скоро екзотична професия. Хората гледат да са или IT специалисти, или адвокати, лекари..." Дава си сметка, че, за да го приемат в някоя висша музикална школа, ще трябва да се труди упорито, ще му е нужна и помощ от специалисти. Засега обаче разучава новите пиеси сам и ги упражнява на открито. Търси места с добра акустика и където няма магазини, за да не дразни някого с многобройните повторения.

Фотограф: Цветелина Белутова

Любима му е предкласиката. Обича почти всички произведения на Бах. Харесва и Брамс, особено "Унгарски танци", също Чайковски, Моцарт. От него научавам куриозен факт – връстниците му познават пиесите, които свири, от "Том и Джери" – анимационната поредица, която е озвучена с тях. Самият Дилян не може да отговори откъде се е появила любовта му към цигулката, както и интересът към класиката.

Майка му работи в аптека, баща му – с компютър вкъщи. Спомня си, че още 6-годишен бил поразен, когато чул едно момиче да свири на цигулка. Поискал да го прави и той, но родителите му не откликнали. Пет-шест години по-късно бил запленен отново от същата вдъхновителка, която, вече понапреднала, изпълнява "Унгарски танц". Дилян обаче взима в ръцете си мечтания инструмент чак като ученик в 9 клас. Две години по-късно тръгва да свири из улиците. И се отказва от джобните, които получава от родителите си.

На улицата хората пускат по лев–два. В лоши дни твърди, че може да изкара по 35 лева, в добри – по 50 – 60. "А когато навън не е студено и не са ти замръзнали ръцете, и си се разсвирил вкъщи преди това, и като минат двайсетина минути, и инструментът се затопли, вече звукът е съвсем друг! И емоцията е друга. Ако е петък или понеделник, които са най-печелившите дни в седмицата, тогава може да се изкарат доста пари."

Дилян ги събира, за да замине да учи зад граница. Пресмята, че му е нужно толкова, колкото да си плати квартирата за два-три месеца, през които да си намери работа или пък да свири и да работи едновременно, така че да може да остане и да търси университет. Но въпреки високата си цел той не обича да мисли за заплащането: "Ако обръщаме музиката в пари, тя ще загуби стойността си като изкуство. Важно е изкуството, а нека после да мислим какво може да получим, защото даваме от себе си търпение, вдъхновение, време, труд."

За него е най-ценно, когато някой се спре да го слуша. Когато е харесал изпълнението му и пожелае да го чуе отначало докрай. И дори когато го попита дали може да изсвири нещо специално. Тези пробудени чувства са голямата му награда, защото е усетил, че повечето минувачи у нас гледат на уличните музиканти не като на артисти, а като на просяци. В такива моменти спира и той да свири, за да благодари, че го слушат.

Автор: Цветелина Белутова

"Не е важно толкова дали човекът ще пусне нещо, казва той. Наскоро например едно момиче беше седнало в подлеза на Софийския университет и докато свирех, ми направи скица, шарж, и ми го подари. За мен такъв жест е много по-стойностен от двата лева, които веднага ще изхарча." Това упорито момче вече има опит и на чуждестранни улични сцени. Изпълнявал е например пиеси на Бах и Моцарт в центъра на Мюнхен и сравнява публиката там с тази в София: "Почти няма човек, който да те подмине, ако изсвириш хубаво техен композитор. За 2–3 часа може да се изкарат 130 евро на улицата. Обаче, за да се получават нещата, изпълнението трябва да е добро."

Колкото и по-въздържани да са пешеходците у нас, все пак и тук има хубави дни. Понякога Дилян се събира за изпълнение със своя връстница цигуларка, с която се запознали на улицата. Случва се да ги харесат и да ги поканят да свирят в някоя група, на сватба, да участват в композиране на музика. Той естествено обича и съвременните стилове и тази вечер на рождения ден ще смени блендата. Ще посвири заедно със свои приятели музиканти. Купонът ще стане, сигурно е.

В очакване на Закинтос

Фотограф: Надежда Чипева

"Този град е мъртъв! Хората са мъртви, няма радост у тях. Всеки се навел, гледа надолу и върви..." Въпреки мрачната картина, която описва, Зарко от Ямбол е готов да се усмихне във всеки момент. В леко присвитите му като на инуит очи танцуват дяволски огънчета. Седи на пейка в парка пред НДК, облечен в износено старо яке с леко разпрани откъм маншета ръкави. До него на земята са усилвателят, включен към китарата, и почти привършена еднолитрова бутилка "Загорка".

Подозрителен и нащрек, преживял доста неочаквани обрати на улицата, музикантът неохотно се съгласява да говори за себе си, но когато започва, грейват ведри хоризонти. Животът не е това, което изглежда. Истинският, разбира се, криволичи между действителното и желаното. Ето сега например чакаме всеки момент мобилният му телефон да иззвъни и да го заведат на концерт в памет на Гого от "Тоника". Организаторът, автор на много от песните на прочутия в миналото състав, настоявал той не само да присъства, но и да изсвири няколко акорда на сцената... Китаристът е неспокоен и защото не знае дали няма внезапно да го повикат за участие в един нощен клуб недалеч от Лъвов мост. Но пък хубаво е, че от една филмова продукция наскоро го харесали за статист и за един ден изкарал 70 лева.

"Преди десет години изчезнах оттук", започва своя разказ Зарко. По онова време той е шофьор, но в Ямбол няма какво да вози и заминава за Атина да бере маслини. Там обаче не получава обещаната работа и с друга бригада пристига на остров Закинтос. Отново не стига до беритбата, защото и тук измамата лъсва с пълна сила. И какво, какво? Влиза в един музикален магазин: "Казвам на момчето, което продаваше вътре – приятел, нямам друг избор – ако ми дадеш една китара да си изкарвам прехраната, ще ти я плащам по малко. Момчето ме попита мога ли да свиря. Викам – мога горе-долу, посвирих. Остана много доволен. Каза: избери си една китара, ето, подарявам ти я... Аз не очаквах такова нещо!"

Зарко започва да свири на един площад с няколко заведения. Точно там го намира местен предприемач, който има музикална школа и го кани да стане учител в нея. Китаристът му обяснява, че е самоук и няма диплома, но човекът не се впечатлява особено. Той притежава и заведение и Зарко започва да свири и в него. Намира си квартира под наем. "Заживях си прекрасно. Там е друг свят!", спомня си той. "След време си взех една съборетина на изплащане. Имам и дръвчета – една маслина, един лимон и един портокал. От корите на лимона си правя сладко по тяхна рецепта. От маслината вадя три литра зехтин..."

Фотограф: Надежда Чипева

Съборетината била все на същия шеф. Почти се бил разплатил с него, остава да му издължи едни 10 000 евро само. Но човекът е честен, хвали го Зарко. "Там свиря и в една частна оперета. Също и на фериботи, по яхти. Има много богати туристи от Австралия, Канада, Бразилия... Канят ме." В този красив и добър свят музикантът изпълнява самби, боса нови, валс мюзет, френски шансони и италиански канцонети. Тези неща според него у нас не се харесват. От репертоара му тук най-много вървяла "О, соле мио!". "На улицата трябва да покажеш техника, виртуозност. Ако е нещо бавно, не грабва хората."

От време на време прескачал до Италия, Франция в курорти като Ричоне и Римини, в Милано. В Лион веднъж си партнирал с един цигулар от операта в града. "Там не е срамно да излезеш на улицата, обяснява. Стига да си майстор, за един ден може да изкараш 300 – 400 евро. Там оценяват добрия музикант. Друг свят!" А тук – само тъжни сенки, макар и добре облечени, които не му обръщат внимание. На всичкото отгоре го преследват и полицаи. Проверяват му документите като на престъпник. Искат му разрешително. "Но защо трябва да имам разрешително, за да се чувствам щастлив! Веднъж в Лион бях седнал пред една банка, мислех, че е затворена, а тя работела. Дойдоха двама полицаи и половин час ми се извиняваха, че трябва да се преместя малко. Без да ми слагат белезници като тука, без да ме унижават."

Уличният музикант има две дъщери студентки. Едната завършва право във Варна, другата учи медицина в Пловдив. В неговия вариант на историята всяка година те и жена му го посещават на Закинтос, разпердушинват спестяванията му и се връщат обратно в България.

"Късмет имах, че изчезнах оттук – благодарен е на съдбата си Зарко. Иначе щях да бъда докаран до просешка тояга."

Сега той живее в София на квартира за 200 лева на месец. Хвали се, че успява да праща пари и на семейството си, но в края на другия месец смята да замине отново за своя островен рай. Вече поотпуснат и по-доверчив, започва да ме оглежда: "Много си хубава... Искам да ти изсвиря нещо. Специално за теб... "О, соле мио" искаш ли?"

Над НДК са се скупчили тежки сиви облаци. Започва да пръска ситен дъжд, но неаполитанските трели от китарата на Зарко се опитват да извикат други – ярки, слънчеви образи. Всичко, което можеш да си представиш, е истина.

 

Стил свободен 

Фотограф: Надежда Чипева

На входа на градинката пред "Кристал", надделял над автомобилния рев по "Раковски", по обед се носи китарен звън, който неустоимо подканя да кривнеш и да се заслушаш.

Am I the only one/ who is living to be? / Not to become/ love is free...
 

Липсата на опит изпълнителят компенсира с енергия. Димитър Дуков е на 24 години, има малка брада тип "катинар" и като истинска поп звезда не показва очите си, скрити зад тъмни очила. Седнал на пейката до него, 19-годишният Николай Попов отмерва ритъма на песента с бийтбокс.

Оказва се, че това е групата "Мучо Мартинес". Точно сега от нея отсъства третият член – Константин Кучев, който свири на цигулка. Бандата може да е неизвестна, но вече има няколко изяви пред публика. Миналата година тя се представя на младежки фестивали в Етрополе и на "Беглика". Тримата дори пеят и свирят пред камерите на БНТ в предаването "Парк лайв", което пуска на живо музиканти, още нестъпвали на голяма сцена. "Днес излязохме навън, за да порепетираме песните – обяснява Николай. Хем свирим пред хора, хем се упражняваме."

Фотограф: Надежда Чипева

В момента нямат някаква конкретна цел. Искат просто да звучат по-добре, да са по-добре подготвени. Автор на музиката и текстовете на песните е Димитър. Той пее и свири на китара. Следвал е няколко години тонрежисура, но прекъсва, защото преценява, че знае повече от някои свои преподаватели. "Което е тъжно... За тях, вметва. Исках да добия представа чисто хардуерно и софтуерно за нещата, да се науча как се правят записи, да съм добър в това, да разбирам от техника, от композиция, музика... Но явно в тази област у нас няма кой да ти предложи повече знания от интернет."

Все пак Митко е доволен, че в университета е научил нотното писане, но от останалото не е никак въодушевен. И обобщава ситуацията в напълно прагматичен дух: "За двойно по-малко пари мога да си купя диплома, което обезсмисля целия процес." Николай пък учи в Софийския университет, първи курс българска филология, но най-близо до сърцето му е театърът. Заедно с други любители като него участва в комедията "Глупаци" на Нийл Саймън, която режисьорката Венета Атанасова поставя в "Сфумато". След броени дни им предстои турне в Румъния, а в него ще се включи и Митко с китарата, за да замести един от актьорите, който не може да замине. Николай вече е играл в няколко театрални школи.

"Гледам да практикувам това, с което мисля да се занимавам в бъдеще", казва.
Миналата година бийтбоксърът не е успял на изпитите в НАТФИЗ. Пробвал се е със стихове на Далчев и Яворов, с проза на Йовков и с драматичен монолог, писан от самия него: "В текста присъства бащата на лирическия герой, който сякаш го преследва. Героят разговаря с него и накрая с яд осъзнава, че той е починал от доста време." Сега Николай търси нови материали, за да кандидатства отново актьорско майсторство.

Музиката е просто хоби, което му носи много удоволствие. На бийтбокс се учи от най-големия университет на планетата – интернет: "Гледам клипчета... После си ходя навън и си плякам, както се казва."

Вкусът към артистичните занимания е сприятелил двете момчета отдавна. Димитър пише песни от пет-шест години – от всички жанрове и стилове на поп музиката, без ограничения. "Ако твориш само в една конкретна насока, ще станеш много добър в нея, но ще се затвориш." А това е капка от океана, казва кръстникът на "Мучо Мартинес". "Преди свирех рок, но осъзнах, че това не ми е страст, рокът ме слага в граници, а пък не искам, не ми харесва това чувство."

Митко казва, че се опитва да създаде комерсиален продукт, т.е. не просто да изрази в думи и ноти това, което чувства, но и да предложи нещо хубаво за слушане на една възможно по-широка аудитория. Затварянето на публиката в тесен жанров кръг също е неприемливо за него ограничение.

Разбира се, двамата с Ники свирят в града не само за да репетират неща, които самите те харесват, но и за да събират пари. Оказва се обаче, че това последното зависи много от момента и от групата слушатели, които се случат в него. Най-често излизат на "Витошка", защото им е най-приятно и има най-много хора. Такива изпълнения на открито ги зареждат и стават причина за много запознанства, което двамата особено ценят. "Чак толкова пари не сме видели, макар да ни се иска, признава Димитър. Изкуството трябва да се заплаща, но в България повечето хора не са в изгодна финансова позиция и макар че нито аз, нито Ники сме от бедни семейства, разбираме, че като нямаш за хляб, няма как да оценяваш изкуството. Не съдя никого. Освен политиците, разбира се."

Младият музикант признава, че родителите му гледат пренебрежително на интересите и плановете му: "Нямам подкрепата им и никога не съм я имал. Те са израснали в друго време. Знаят какво им трябва на тях и изискват – това също е проблем с много родители у нас. Не са много либерални."

След тази кратка пауза между акордите оставям Митко и Ники да продължат репетицията си на открито. Пролетта постепенно влиза в силата си и заедно с белите цветове на цъфналите дръвчета вятърът понася и думите на песента им: So who are we?/ Who are we supposed to be?/ Questions and answers/ which I don't need...

Когато гръм удари

Фотограф: Надежда Чипева

Едно ехо от древността се носи недалеч от магазина на Max Mara на булевард "Витоша" – най-желаната от всички улични музиканти, но пък официално забранена за тях сцена. Във врявата наоколо се извисява бавен мъжки напев, известен като пирински двуглас – в него плътен и силен бас държи исото, а другият нисък тембър води придошлата от най-далечното минало мелодия. В това акапелно изпълнение, което направо стъписва делника, участват двама запленени от българския фолклор певци – Илиян Обретенов и Янко Константинов. Върху настилката пред себе си са поставили малко ракитово кошче – тежко уличаващо обстоятелство, което позволява на полицаите да ги прогонят за пореден път от мястото им. Забранено е да събират пари от минувачите. Да пеят можело, само че без кошчето. Навярно затова, сякаш схванали логиката на закона, децата им пускат вафли и бонбони за награда.

След близо двайсет години в анимационното кино, преминали във филмовия център в Бояна, в момента Илиян се изхранва като пазач за минимална заплата. Янко пък, който произхожда от музикантско семейство и също като баща си пее и свири на китара, е навъртял години в изпълнения на латино парчета из ресторанти, клубове и частни партита, но сега е безработен.

И двамата са отломки от етногрупата "Гром падина". Името е на диалект и означава "Гръм падна". Създадена преди три години от почитатели на автентичния български фолклор по инициатива на Александър Заралиев, днес любителската певческа формация, съвсем в духа на времето у нас, се е разделила на две крила.

Страстното желание на Илиян е да осъвременява български народни песни в рок и блус разработки. Той вече има опит в това – правил го е през 80-те години като вокал и ритъм китара в банда към печатницата, в която работел тогава. "От комсомола ни купиха инструменти, имахме сцена, можехме да репетираме, когато си искаме – в разказа му се усеща носталгия по епохата на повсеместната държавна собственост. Въпреки модата на хеви метъл и ню уейв тогава фолклорните разработки се възприемаха много добре."

Фотограф: Надежда Чипева

Днес той би искал да продължи в тази посока, но няма къде да репетира. Заедно с Янко са обиколили читалищата в София, но навсякъде им искали по 10, 15, 20 лв. на час.

"Читалището е мъртво, с горчивина заключава Илиян. Тези институции са се обърнали в търговски дружества, които отдават помещения под наем." Затова вече две години продължават с пиринския двуглас на улицата. Имат репертоар за час и половина – два. Песните им са от банско-разложкия край и само една е родопска, но вместо гайда в нея като ручило се прибавя ниският глас на Янко.

"Обичам автентичното, мразя тези обработени неща, които се представят за българска народна музика", казва Илиян. Според него професионалните оркестри и хорове са унищожили истинския фолклор. В стремежа си да го направят по-лесен за слушане, те го опростяват, уеднаквяват и дори го извращават, смята той. В течение на години Илиян събира народни песни. Учи ги от плочи на "Балкантон". Ходи и сам на съборите "Пирин пее" на Предела, в Копривщица, на Рожен.

Янко, който е бил в дует за латино песни, понякога излиза на улицата да пее и сам. "Колкото да поддържам форма", казва. Той е бил в хора "Ангел Манолов" и от него е опознал и заобичал и църковната, и народната музика.

"В хора сме имали изпълнения и на 8 – 10 гласа, като например в песента "Бре, Петрунко". Затова, като ме поканиха в "Гром падина", веднага приех."

В своя първоначален цялостен вид групата е имала няколко успешни изяви. На събор на гайдари в Копривщица преди две години са получили грамота. На изложба в Етнографския музей в София пък взели ума на гостите от чужбина – там една жена от Сардиния изумено споделила, че познава двугласното пеене от острова. "В момента пирински двуглас се среща главно в Западна България. В Шопско така се пее само от жени, пояснява Илиян. Подобно звучене има и грузинският двуглас."

Странно, но децата винаги остават като омагьосани от пеенето на Илиян и Янко. Не че възрастните не ги харесват, напротив. "На улицата понякога правим голям купон, разказват уличните музиканти. А друг път сякаш ставаме невидими, никой не ни забелязва. Но дори и в такива дни най-малките остават наши фенове. Виждаме дори бебетата как кривят глави от количките, за да не ни изпуснат от очи."

Денят, в който разговарям с двамата, явно е от втория, от невидимия тип. В края му те преброяват стотинките, които са събрали, и се оказва, че са съвсем, съвсем малко. "Според предхристиянската българска вяра в змейовите сили на света има три стихии – въздушна, слънчева и земна, а на тях съответстват три чудовища – халата, ламята и змеят, сеща се накрая да разкаже Илиян. Когато има гръмотевична буря, се борят халата и змеят и бълват от устите си стрели – гръмотевици. От удара им на земята в малки участъци се стопяват камъните, пясъкът и тези стопилки народът нарича "гром падина". Смята се, че това е талисман с велика сила и да го намериш е голямо щастие.

Може би всеки, който е пуснал монета в кошчето на двамата, някак се е докоснал до този талисман. А може би нещо от него е осенило и всеки друг, който се е разсеял да го направи.

Густо, Моцарт 

Фотограф: Станимир Врачев

Оживлението по пловдивската главна пешеходна улица в топлата и слънчева пролетна събота напомня мравуняк, макар и не дотам добре организиран и подреден. Млад музикант с перука и червен сценичен костюм привлича вниманието на преминаващите към себе си с атрактивния си вид и майсторско изпълнение на цигулка. Няколко деца, поощрени от родителите си, пускат монети в отворената кутия пред него, а той им подава бонбони в знак на благодарност. Наближава 14:00 ч. – времето, в което по разпореждане на общината уличните шумни прояви трябва да бъдат преустановени за два часа. Възползвам се от тази пауза, за да науча нещо повече за цигуларя.

Георги Димитров (26 г.), по-известен като Моцарт, свири на улицата от пет години. Роден е във Велико Търново, където завършва средното си образование в паралелка с музикален профил. Цигулката е негов неизменен спътник от ранна детска възраст, а любовта и желанието му да се развива професионално с нея го водят в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив в класа на проф. Недялчо Тодоров. Още преди да се дипломира, той започва работа в оркестъра на Старозагорската опера, където остава един сезон. От този период с неприятно чувство си спомня ежедневните пътувания за собствена сметка и заплатата от 300 лв. нето, която получава тогава. "Днес нещата не са се променили кой знае колко, след като министър с два милиона зад гърба си може да се подиграва с ниското заплащане на един музикант, а операта в Стара Загора да е под угроза от закриване заради задължения в размер на 700 000 лв., за които властимащите нехаят", разочаровано споделя цигуларят. След което показва разранените си пръсти и продължава: "Болките в гърба и врата трудно мога да опиша с думи, никому не ги пожелавам. Те са част от професията, която сам съм избрал, и не върви да се оплаквам, но заплащането и отношението към артистите в България са неадекватни, това тежи всъщност."

Въпреки обезсърчаващото финансово начало на своята кариера младият мъж продължава да търси възможности за развитие и изява. Постъпва в Симфоничен оркестър - Пазарджик, с главен художествен ръководител маестро Паликаров, където отново свири само един сезон. "Проблемът не е в това да започнеш работа някъде. Без да звучи нескромно, имам покани от много места, включително и от операта в Пловдив. Но ниското заплащане е просто обезсърчаващо, не виждам как може човек да живее, да създава семейство и да гради дом с фиш за 315 лв., колкото получавах последно в оркестъра." Тогава идва решението на цигуларя да заработва парите си изцяло като свободен и независим артист.

До този момент Георги вече е натрупал достатъчно опит като уличен музикант. Помни първото свирене на Главната, притиснат от безпаричието като студент в трети курс, и радушния прием на минувачите, което го мотивира да продължи със стрийт изявите. "Започнах като на шега, но тази шега всъщност беше продиктувана от сериозен недостиг на средства." От позицията на днешния ден той отчита работата си в двата оркестъра като разпиляна енергия и загуба на време и съжалява, че не се е концентрирал изцяло върху улицата още от самото начало. "Улицата ми даде сигурност и спокойствие, даде ми много контакти. Обичам да съм сред хората, да ги радвам и да свиря." Любопитните моменти покрай изявите му на открито са много, но най-силно го е впечатлил жестът на българин, живеещ от дълги години в Милано, който не само оставя пари, но му подарява и ризата от гърба си в символичен жест на възхита.

В стремежа си да бъде оригинален и различен преди една година цигуларят прибавя атрактивна визия към таланта си. Подтикнат от конкуренцията, която по думите му е "все по-малко колегиална", той решава да се дегизира като Моцарт заради визуалната прилика, която открива с австрийския композитор. Ушива костюма си при шивач, като се старае той да изглежда възможно най-автентично. Лично подбира платовете и копчетата и съблюдава стриктно за изпълнението на всеки детайл по него. Перуката поръчва при майстор перукер в града. Новото му улично амплоа е допълнено от кокетен компактен подиум със златисти букви и червен килим.

Вместо да се радва на интереса, който предизвиква новата му същност, пловдивският Моцарт се сблъсква сериозно с местната управа в лицето на общинската охрана. "Третираха ме като просяк и се опитваха да ме изгонят от улицата на няколко пъти, защото не било редно да изкарвам парите си по този начин", споделя той. За щастие намира разбиране от кмета Тотев, който лично му се извинява за нанесената обида. Нещо повече – общината го включва в част от рекламните си проекти, представящи Пловдив като атрактивна туристическа дестинация пред света.

В наскоро разразилия се диспут относно новата наредба на общината за уличните музиканти, според която разрешителни за дейност на Главната ще се издават само на дипломирани лица, Георги заема твърда и ясна позиция в подкрепа на решението. Самият той на няколко пъти настоява пред местните управляващи да въведат правила за стрийт артистите, както е в много от големите европейски градове. "Преди да се случи това, което медиите силно преекспонираха и представиха като неетично отношение към изпълнителите, от което последва и широкото обществено недоволство, на улицата царуваха анархията и абсурдът. Всеки самодеец можеше да застане където си иска и да прави каквото си иска за ужас на преминаващите. Новата наредба дава възможност на уличното изкуство да се издигне на едно по-високо ниво, да добие други измерения в очите на хората. Да гледат на нас не като на просяци, а като на творци, които дават своя принос за добрия облик на града. Аз лично се радвам, че общината има волята да въведе ред, и смятам, че никой не е ощетен. Всеки, който желае, може да получи такова разрешително, но да се изявява в зона, съответстваща на образованието, опита и ценза му. За жалост заради широкия медиен натиск мисля, че тази наредба отпадна за по-малко от месец, макар и неофициално. В момента нещата са твърде половинчати – уж ги има, но никой не съблюдава дали се спазват.

Георги Димитров–Моцарт на шега определя себе си като социален барометър. Твърди, че благодарение на дългогодишната си улична дейност е развил безпогрешен нюх и усет за хората. Помни деня, в който е изкарал едва 40 стотинки, но не желае да разкрие обратно пропорционалните си постижения заради злонамерени хора. Все пак уточнява, че се счита за един от най-добре платените улични артисти у нас и към момента не възнамерява да променя нещо в живота си.

Фотограф: Цветелина Белутова
Автор: Цветелина Белутова

Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

4 коментара
  • 1
    evpetra avatar :-|
    evpetra

    Малко е тъжно, все пак.
    Между другото, не съм забелязала полицията да гони просяците - в центъра на София е пълно с тях. Променен е съставът обаче - няма ги майките с деца на ръце, затова пък сега има повече такива, които лежат по очи по тротоарите.

  • 2
    kireto avatar :-|
    Кирето

    Момчето с цигулката и двамата пичове съм ги засичал много често и обикновено пускам по някоя монета на уличните музиканти.
    Отделно не виждам смисъл полицията или общината да ги гонят, те обикновено създават настроение и колорит на улицата.

  • 3
    sinibaldi avatar :-|
    Francesco Sinibaldi

    Una eterna sonrisa.

    En la cabaña
    vive triste la
    armonía y la
    dulce sensación
    que recuerda
    el infinito, el sabor
    de una sonrisa y
    una rima desolada.

    Francesco Sinibaldi

  • 4
    jqc51358105 avatar :-|
    Vassilena Mircheva

    Това не е ли втора статия по темата в близките 6 месеца, толкова ли свършиха темите, че все се връщаме към "Колко бяхме готини софиянците като бяхме малко"?


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK