С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK

// Light / Тема

1 22 май 2015, 11:35, 11262 прочитания

Писателю свиден

Авторът на рецензията на Георги Господинов в сп. New Yorker пред Light за пробива на българската литература

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg


Всяка пролет през четирите години, в които преподавах в Американския колеж, възлагах на дванайсетокласниците си да напишат история, чието действие се развива в София. Това ставаше, след като бяхме прочели "Дъблинчани", така че насоките, които им давах, се базираха на разказите на Джойс: учениците имаха за задача да създадат герой, който служи като психологичен център на историята, и да си послужат с похватите, които Джойс използва в разказите си, като антитеза, прозрение и свободна непряка реч. 

Но преди всичко те трябваше да представят София като реално място: всяка сграда, всяка улица и всяка част от пейзажа в историите им трябваше да съществува наистина и да бъде точно описана. Когато героите им се движат из града, учениците трябваше изрично да посочат точно зад кой ъгъл завиват, на кой рейс или трамвай се возят. Целта ми беше градът да има осезаемо присъствие, самият той да бъде персонаж в разказите, като по този начин исках да накарам учениците си, подобно на Джойс, да помислят за начина, по който едно място задава формата и очертанията на живота ни.


Учениците обикновено се радваха на творчески задания, особено ако те заместваха – както в частта с Джойс – критично есе, но отношението им точно към този проект беше повече от скептично. Винаги се намираше някой, който да каже, че в София няма нищо, за което си струва да се пише, и че тук никога нищо не се случва. Първата година най-талантливата писателка от класа остана след часа, за да изрази опасенията си: "Наистина ли смятате, че за София би могла да се пише велика литература?" "Разбира се, отговорих й, нямам никакво съмнение. Великата литература е навсякъде." "Не знам, промърмори тя, аз просто не я виждам."

И така, всяка година, докато разяснявах задачата, ми се налагаше да изнеса и кратка лекция. Обяснявах на учениците, че всъщност това, което те казват за София сега, е същото, което хората са казвали за Дъблин, когато Джойс е писал разказите си – тогава Ирландия е била бедна държава в периферията на Европа, от която младите хора са мечтаели да избягат. Много ирландски писатели от времето на Джойс са писали за една полумитична, обвита в мъгла и покрита със зелени ливади Ирландия от миналото, възпявана във фолклорни песни и копнеж по отминало величие. Тогава никой не е вярвал, че улиците на Дъблин – същинските, мръсни и пренаселени с просяци на всеки ъгъл улици – биха могли да са място, за което се пишат велики поеми или разкази.

Но великата литература не зависи от определени улици; тя зависи от съзнанието, което се разхожда по тях. Днес Дъблин е обявен за "Град на литературата" от ЮНЕСКО, а от поколения насам голяма част от най-вълнуващата англоезична литература идва от Ирландия. Не мисля, че много хора биха оспорили факта, че това до голяма степен се дължи на Джойс. Написвайки "Дъблинчани" и "Одисей", той създава пространство за Дъблин в световната литература, а по този начин и за животите, които изпълват града. За нас Дъблин и дъблинчаните от времето на Джойс съществуват много по-живо и ярко в неговите разкази, отколкото в който и да било исторически документ; градът, какъвто го е преживял Джойс, е оцелял за нас благодарение на неговите книги. "Искам вие да направите това за София, казвах на учениците си. Материалът за разкази и стихове е навсякъде: само в един софийски блок има достатъчно истории, за да изпълнят страниците на поне дузина романи."



Вярвам, че това е така, но също така знам колко е трудно човек да открие литературна стойност в делничния живот, особено когато живее на място – като например София или Кентъки, откъдето съм аз – което привлича много по-малка част от световното внимание, отколкото Ню Йорк, Париж или Берлин. Но в голяма степен силата на литературата като инструмент, който ни помага да живеем един по-добър и осъзнат живот, се крие в способността й да ни накара да се учудваме на всекидневните си преживявания и да ни извади от навиците, с които гледаме на тях.

Това е и едно от нещата, на които се възхищавам най-много в творчеството на Георги Господинов – книгите му придават стойност на най-малките детайли от скучното ежедневие и на баналното съществуване, но същевременно тази баналност е обогатена от едно съзнание, настроено на високите честоти на осъзнаването и емпатията.

Точно чрез вниманието, което отделят на делничното, баналното и локалното, книгите на Господинов успяват да придобият значимост, която можем да наречем универсална. Това е и част от любопитната алхимия на литературата – вглеждайки се във финия детайл на индивидуалното преживяване, тя прави това преживяване комуникативно и преводимо; достига до общото в човешкото съществуване като изследва възможно най-внимателно конкретното и единствено по рода си преживяване от определено място, определен ден или определен живот. Мисля, че много от учениците ми изпитаха нещо подобно, докато пишеха историите си за София, а тези истории неизменно се превръщаха в най-доброто, което те написваха през цялата учебна година.
 
 Силата на литературата като инструмент, който ни помага да живеем един по-добър и осъзнат живот, се крие в способността й да ни накара да се учудваме на всекидневните си преживявания и да ни извади от навиците, с които гледаме на тях. 
В интервю от 2013 г. Господинов съветва младите писатели, които искат да пробият на международния пазар, да приемат, че идват от страна, към която няма голямо литературно любопитство, и да продължат да пишат собствените си неща. Това е добър съвет, но същевременно смятам, че в днешно време българските писатели имат безпрецедентен достъп до международна читателска аудитория, поне в говорещия английски свят. Отчасти това се дължи на вълнението, предизвикано от английския превод и издаването на "Физика на тъгата", което само би могло да увеличи интереса към други писатели от България.

Писатели, които заслужават такъв интерес, със сигурност има. Валери Петров е велик европейски поет и творбите му имат нужда от преводач, който да им отдаде нужното. (От преведените досега негови поеми, които съм виждал, единствено три, в превод на Ричард Уилбър, успяват да уловят красотата и очарованието на стиховете на Петров.) Въпреки скромните си познания за съвременната българска литература веднага се сещам за писатели като Теодора Димова, Красимир Дамянов и Николай Бойков, сред много други, които заслужават да са много по-добре познати извън България. Има и вълнуващи млади автори като Александър Шпатов, Ангел Игов и блестящият поет и журналист Димитър Кенаров (който вече е познат в САЩ), чиито работи заслужават внимание на световно ниво. И това е без да споменаваме писателите, които живеят извън България и пишат главно на английски, сред които са Капка Касабова, Николай Грозни и особено Мирослав Пенков, чиито разкази постигнаха голям успех, а първият му роман, който се очаква да излезе през март догодина, вече предизвиква вълнение в Щатите.

Илюстрация



Не мисля, че за международния успех като този, постигнат от Георги Господинов, има определена формула. Кариерата на всеки писател се развива различно и всеки автор изгражда аудиторията си по различен начин. Това рядко се случва бързо – Господинов пише от десетилетия, а "Физика на тъгата" е третата негова книга, преведена на английски. Когато обсъждах възможността да напиша текст за творчеството му с редактора от The New Yorker, това, че мога да се позова на англоезични рецензии на предишните му книги и на международните му награди, беше от полза. Помогна и фактът, че разбирам български и по този начин имам достъп до голямо количество информация, която не е достъпна на английски (като например статии за Господинов в българските медии, негови интервюта и есета) – нещо, което не присъстваше в рецензиите, които бях виждал до момента. Но най-важният въпрос на редактора беше защо творчеството на Господинов ми е интересно и защо смятам, че то би било интересно на други читатели. Отговорът ми беше прост: защото той е превъзходен писател, който ни кара да усетим какъв е животът на определено място в определено време и по този начин ни учи да проявяваме интерес и да ни е грижа за хората, които живеят там.

Превъзходното писане обаче не е достатъчно. Представянето на най-добрите български писатели пред чуждестранна публика също изисква инфраструктура от взаимоотношения, общности и институции. През последните няколко години в развитието на тази инфраструктурата се наблюдава реален напредък. Най-значима сред организациите, които полагат усилия в тази област, е фондация "Елизабет Костова", която работи неуморно, като подкрепя автори и преводачи и създава контакти между български писатели и пишещи на английски техни колеги. Това може единствено да обогати двете литературни общности. Благодарение на организирания от фондацията конкурс за превод и публикация на български романи в САЩ и особено на отношенията й с издателството Open Letter Books (което освен "Физика на тъгата" издаде и романите на Игов, Милен Русков и Захари Карабашлиев) българската литература в момента е по-достъпна за говорещите английски читатели от всякога. Много от тези книги са прекрасно преведени от Анджела Родел, която се е посветила на това да направи творчеството на съвременните български писатели достъпно на английски.

Качественото писане не се случва във вакуум. Освен подкрепата, която оказва за превода и издаването на българска литература, фондация "Елизабет Костова" работи и за насърчаването на по-критичен и занаятчийски подход към писането в България. Всяко лято в Созопол фондацията организира серия от работилници и семинари за говорещи английски и български писатели. Този вид работилници, в които писателите споделят и взаимно оценяват работата си, са важен модел, който се използва в литературното образование в САЩ от десетилетия. Те са мощен стимул за развитието на писателите, позволявайки им както да идентифицират слабости в работата си, така и да намерят начин да коригират тези недостатъци.

Работилниците също така спомагат за изграждането и обучението на критици и редактори, които са нужни за една процъфтяваща литературна среда толкова, колкото и самите писатели. Созополските семинари са изключително селективни и всяко лято те представят нова група англоезични писатели на читателската аудитория в България. Няколко участници от предишни години, сред които Моли Антопол, Шели Ория и Натали Бакопулос, вече са поставили блестящо начало на писателските си кариери. За тези автори е привилегия да участват в програмата, но освен това те представляват и важна инвестиция в българската литература. Всички те отнасят интереса си към България обратно със себе си – много е вероятно след завръщането си да потърсят преведени български книги, да говорят с приятели за българската литература и да пишат рецензии, което е ключово за успеха на всяка книга.


Но преди българските автори да станат добре познати в чужбина, е нужно те да намерят читатели в България – в тази връзка успехът на "Физика на тъгата" също би трябвало да е окуражаващ. Фактът, че книгата стана бестселър на местния пазар, показва колко българските читатели са зажаднели за книги, които се занимават с техния живот и които превръщат всекидневните преживявания в литература (както правеха и учениците ми с техните истории всяка година). Литературата е от ключово значение за културното здраве на всяка нация.

Българските писатели имат дълг да засищат този глад с книги, които се опитват да видят света по възможно най-сложен начин, които будят у читателите способността да се учудват, задълбочават съчувствието ни към другите и използват пълноценно не само изключителната красота и диапазон на българския език, а и великото наследство на европейската литература.


Аз съм един от многото читатели в чужбина, които с нетърпение очакват тези книги.

Превод: Екатерина Петрова. За английският оригинал на есето за Light може да скролнете надолу.

Рецензията на Гарт Грийнуел за "Физика на търгата" в New Yorker може да се прочете на сайта на изданието. За известен период от време това се превърна в най-четената тема в него.

*Първият роман на Гарт Грийнуел What Belongs to You ще излезе през 2016 г. – в САЩ той се публикува от Farrar, Straus and Giroux, във Великобритания – от Picador, и в превод на български – от Black Flamingo. Грийнуел е завършил магистърската програма по творческо писане The Iowa Writers’ Workshop и магистратура в "Харвард". Между 2009 и 2013 г. преподава в Американския колеж в София.
 
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

20 книги в навечерието на 2020 20 книги в навечерието на 2020

Списък с книги от последните месеци и все още непреведени световни заглавия

12 дек 2019, 3220 прочитания

Army of K-Lovers 1 Army of K-Lovers

След като покори света, корейската поп музика печели все повече фенове и в България

29 ное 2019, 8686 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Тема" Затваряне
Яж, пиши си и обичай?

Записки на кулинарния критик

Още от Капитал
Инвестбанк планира да излезе на борсата

Банката смята да покрие недостига след проверката на ЕЦБ със свеж капитал и конвертиране на дълг в акции

Новите владетели на "Булсатком"

Водещият тв доставчик има нова акционерна структура, в която присъства един от големите инвестиционни фондове - BlackRock

Любимата пица на София

Успехът на малката пицария Franco’s в центъра на града се крие в качествените продукти, добрата цена и бързото обслужване

Дигиталният фронт на търговската война: Шампанско и данъци

Франция е първата, но не единствената държава, която планира данък върху тех компаниите въпреки заплахите на САЩ от ответни мерки

Кино: "Славни времена"

Романс по френски с пътуване в човешкото време

Яра Бубнова: Връзката между изкуството и обществото е скъсана

Директорът на "Национална галерия" за проблемите пред музея и възможните решения

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10