Писателю свиден
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Писателю свиден

Гарт Грийнуел

Писателю свиден

Авторът на рецензията на Георги Господинов в сп. New Yorker пред Light за пробива на българската литература

12187 прочитания

Гарт Грийнуел

© Ricardo Moutinho Ferreira


Всяка пролет през четирите години, в които преподавах в Американския колеж, възлагах на дванайсетокласниците си да напишат история, чието действие се развива в София. Това ставаше, след като бяхме прочели "Дъблинчани", така че насоките, които им давах, се базираха на разказите на Джойс: учениците имаха за задача да създадат герой, който служи като психологичен център на историята, и да си послужат с похватите, които Джойс използва в разказите си, като антитеза, прозрение и свободна непряка реч. 

Но преди всичко те трябваше да представят София като реално място: всяка сграда, всяка улица и всяка част от пейзажа в историите им трябваше да съществува наистина и да бъде точно описана. Когато героите им се движат из града, учениците трябваше изрично да посочат точно зад кой ъгъл завиват, на кой рейс или трамвай се возят. Целта ми беше градът да има осезаемо присъствие, самият той да бъде персонаж в разказите, като по този начин исках да накарам учениците си, подобно на Джойс, да помислят за начина, по който едно място задава формата и очертанията на живота ни.

Учениците обикновено се радваха на творчески задания, особено ако те заместваха – както в частта с Джойс – критично есе, но отношението им точно към този проект беше повече от скептично. Винаги се намираше някой, който да каже, че в София няма нищо, за което си струва да се пише, и че тук никога нищо не се случва. Първата година най-талантливата писателка от класа остана след часа, за да изрази опасенията си: "Наистина ли смятате, че за София би могла да се пише велика литература?" "Разбира се, отговорих й, нямам никакво съмнение. Великата литература е навсякъде." "Не знам, промърмори тя, аз просто не я виждам."

И така, всяка година, докато разяснявах задачата, ми се налагаше да изнеса и кратка лекция. Обяснявах на учениците, че всъщност това, което те казват за София сега, е същото, което хората са казвали за Дъблин, когато Джойс е писал разказите си – тогава Ирландия е била бедна държава в периферията на Европа, от която младите хора са мечтаели да избягат. Много ирландски писатели от времето на Джойс са писали за една полумитична, обвита в мъгла и покрита със зелени ливади Ирландия от миналото, възпявана във фолклорни песни и копнеж по отминало величие. Тогава никой не е вярвал, че улиците на Дъблин – същинските, мръсни и пренаселени с просяци на всеки ъгъл улици – биха могли да са място, за което се пишат велики поеми или разкази.

Но великата литература не зависи от определени улици; тя зависи от съзнанието, което се разхожда по тях. Днес Дъблин е обявен за "Град на литературата" от ЮНЕСКО, а от поколения насам голяма част от най-вълнуващата англоезична литература идва от Ирландия. Не мисля, че много хора биха оспорили факта, че това до голяма степен се дължи на Джойс. Написвайки "Дъблинчани" и "Одисей", той създава пространство за Дъблин в световната литература, а по този начин и за животите, които изпълват града. За нас Дъблин и дъблинчаните от времето на Джойс съществуват много по-живо и ярко в неговите разкази, отколкото в който и да било исторически документ; градът, какъвто го е преживял Джойс, е оцелял за нас благодарение на неговите книги. "Искам вие да направите това за София, казвах на учениците си. Материалът за разкази и стихове е навсякъде: само в един софийски блок има достатъчно истории, за да изпълнят страниците на поне дузина романи."

Вярвам, че това е така, но също така знам колко е трудно човек да открие литературна стойност в делничния живот, особено когато живее на място – като например София или Кентъки, откъдето съм аз – което привлича много по-малка част от световното внимание, отколкото Ню Йорк, Париж или Берлин. Но в голяма степен силата на литературата като инструмент, който ни помага да живеем един по-добър и осъзнат живот, се крие в способността й да ни накара да се учудваме на всекидневните си преживявания и да ни извади от навиците, с които гледаме на тях.

Това е и едно от нещата, на които се възхищавам най-много в творчеството на Георги Господинов – книгите му придават стойност на най-малките детайли от скучното ежедневие и на баналното съществуване, но същевременно тази баналност е обогатена от едно съзнание, настроено на високите честоти на осъзнаването и емпатията.

Точно чрез вниманието, което отделят на делничното, баналното и локалното, книгите на Господинов успяват да придобият значимост, която можем да наречем универсална. Това е и част от любопитната алхимия на литературата – вглеждайки се във финия детайл на индивидуалното преживяване, тя прави това преживяване комуникативно и преводимо; достига до общото в човешкото съществуване като изследва възможно най-внимателно конкретното и единствено по рода си преживяване от определено място, определен ден или определен живот. Мисля, че много от учениците ми изпитаха нещо подобно, докато пишеха историите си за София, а тези истории неизменно се превръщаха в най-доброто, което те написваха през цялата учебна година.

 

 Силата на литературата като инструмент, който ни помага да живеем един по-добър и осъзнат живот, се крие в способността й да ни накара да се учудваме на всекидневните си преживявания и да ни извади от навиците, с които гледаме на тях. 

В интервю от 2013 г. Господинов съветва младите писатели, които искат да пробият на международния пазар, да приемат, че идват от страна, към която няма голямо литературно любопитство, и да продължат да пишат собствените си неща. Това е добър съвет, но същевременно смятам, че в днешно време българските писатели имат безпрецедентен достъп до международна читателска аудитория, поне в говорещия английски свят. Отчасти това се дължи на вълнението, предизвикано от английския превод и издаването на "Физика на тъгата", което само би могло да увеличи интереса към други писатели от България.

Писатели, които заслужават такъв интерес, със сигурност има. Валери Петров е велик европейски поет и творбите му имат нужда от преводач, който да им отдаде нужното. (От преведените досега негови поеми, които съм виждал, единствено три, в превод на Ричард Уилбър, успяват да уловят красотата и очарованието на стиховете на Петров.) Въпреки скромните си познания за съвременната българска литература веднага се сещам за писатели като Теодора Димова, Красимир Дамянов и Николай Бойков, сред много други, които заслужават да са много по-добре познати извън България. Има и вълнуващи млади автори като Александър Шпатов, Ангел Игов и блестящият поет и журналист Димитър Кенаров (който вече е познат в САЩ), чиито работи заслужават внимание на световно ниво. И това е без да споменаваме писателите, които живеят извън България и пишат главно на английски, сред които са Капка Касабова, Николай Грозни и особено Мирослав Пенков, чиито разкази постигнаха голям успех, а първият му роман, който се очаква да излезе през март догодина, вече предизвиква вълнение в Щатите.

Източник: Скрийшот от New Yorker

Не мисля, че за международния успех като този, постигнат от Георги Господинов, има определена формула. Кариерата на всеки писател се развива различно и всеки автор изгражда аудиторията си по различен начин. Това рядко се случва бързо – Господинов пише от десетилетия, а "Физика на тъгата" е третата негова книга, преведена на английски. Когато обсъждах възможността да напиша текст за творчеството му с редактора от The New Yorker, това, че мога да се позова на англоезични рецензии на предишните му книги и на международните му награди, беше от полза. Помогна и фактът, че разбирам български и по този начин имам достъп до голямо количество информация, която не е достъпна на английски (като например статии за Господинов в българските медии, негови интервюта и есета) – нещо, което не присъстваше в рецензиите, които бях виждал до момента. Но най-важният въпрос на редактора беше защо творчеството на Господинов ми е интересно и защо смятам, че то би било интересно на други читатели. Отговорът ми беше прост: защото той е превъзходен писател, който ни кара да усетим какъв е животът на определено място в определено време и по този начин ни учи да проявяваме интерес и да ни е грижа за хората, които живеят там.

Превъзходното писане обаче не е достатъчно. Представянето на най-добрите български писатели пред чуждестранна публика също изисква инфраструктура от взаимоотношения, общности и институции. През последните няколко години в развитието на тази инфраструктурата се наблюдава реален напредък. Най-значима сред организациите, които полагат усилия в тази област, е фондация "Елизабет Костова", която работи неуморно, като подкрепя автори и преводачи и създава контакти между български писатели и пишещи на английски техни колеги. Това може единствено да обогати двете литературни общности. Благодарение на организирания от фондацията конкурс за превод и публикация на български романи в САЩ и особено на отношенията й с издателството Open Letter Books (което освен "Физика на тъгата" издаде и романите на Игов, Милен Русков и Захари Карабашлиев) българската литература в момента е по-достъпна за говорещите английски читатели от всякога. Много от тези книги са прекрасно преведени от Анджела Родел, която се е посветила на това да направи творчеството на съвременните български писатели достъпно на английски.

Качественото писане не се случва във вакуум. Освен подкрепата, която оказва за превода и издаването на българска литература, фондация "Елизабет Костова" работи и за насърчаването на по-критичен и занаятчийски подход към писането в България. Всяко лято в Созопол фондацията организира серия от работилници и семинари за говорещи английски и български писатели. Този вид работилници, в които писателите споделят и взаимно оценяват работата си, са важен модел, който се използва в литературното образование в САЩ от десетилетия. Те са мощен стимул за развитието на писателите, позволявайки им както да идентифицират слабости в работата си, така и да намерят начин да коригират тези недостатъци.

Работилниците също така спомагат за изграждането и обучението на критици и редактори, които са нужни за една процъфтяваща литературна среда толкова, колкото и самите писатели. Созополските семинари са изключително селективни и всяко лято те представят нова група англоезични писатели на читателската аудитория в България. Няколко участници от предишни години, сред които Моли Антопол, Шели Ория и Натали Бакопулос, вече са поставили блестящо начало на писателските си кариери. За тези автори е привилегия да участват в програмата, но освен това те представляват и важна инвестиция в българската литература. Всички те отнасят интереса си към България обратно със себе си – много е вероятно след завръщането си да потърсят преведени български книги, да говорят с приятели за българската литература и да пишат рецензии, което е ключово за успеха на всяка книга.

Но преди българските автори да станат добре познати в чужбина, е нужно те да намерят читатели в България – в тази връзка успехът на "Физика на тъгата" също би трябвало да е окуражаващ. Фактът, че книгата стана бестселър на местния пазар, показва колко българските читатели са зажаднели за книги, които се занимават с техния живот и които превръщат всекидневните преживявания в литература (както правеха и учениците ми с техните истории всяка година). Литературата е от ключово значение за културното здраве на всяка нация.

Българските писатели имат дълг да засищат този глад с книги, които се опитват да видят света по възможно най-сложен начин, които будят у читателите способността да се учудват, задълбочават съчувствието ни към другите и използват пълноценно не само изключителната красота и диапазон на българския език, а и великото наследство на европейската литература.

Аз съм един от многото читатели в чужбина, които с нетърпение очакват тези книги.

Превод: Екатерина Петрова. За английският оригинал на есето за Light може да скролнете надолу.

Рецензията на Гарт Грийнуел за "Физика на търгата" в New Yorker може да се прочете на сайта на изданието. За известен период от време това се превърна в най-четената тема в него.

*Първият роман на Гарт Грийнуел What Belongs to You ще излезе през 2016 г. – в САЩ той се публикува от Farrar, Straus and Giroux, във Великобритания – от Picador, и в превод на български – от Black Flamingo. Грийнуел е завършил магистърската програма по творческо писане The Iowa Writers’ Workshop и магистратура в "Харвард". Между 2009 и 2013 г. преподава в Американския колеж в София.

For the four years I taught at the American College, every spring I had my 12th-grade students write a story set in Sofia. I gave this assignment just after we read James Joyce’s Dubliners, and the guidelines I devised were based on Joyce’s stories. They had to create a character to serve as the story’s psychological center, and they were required to use techniques Joyce uses in his stories: antithesis, epiphany, free indirect discourse. Most importantly, they had to present Sofia as a real place: every building, every street, every feature of the landscape had to exist and be accurately described. When characters moved through the city, this had to be described, too: students had to be explicit about what corners they turned, what buses or tramlines they took. I wanted the city to be a real presence in these stories, a character in itself; I wanted my students to think, like Joyce, about the ways place shapes our lives.

Students were usually excited when I gave them a creative assignment—especially when it replaced, as it did for our unit on Joyce, a critical essay—but their attitude toward this project was more skeptical. But there’s nothing to write about in Sofia, someone always said; nothing ever happens here. In my first year, my most talented writer stayed after class to express her concerns: "Do you really think somebody could write great literature about Sofia?" she asked me. Absolutely, I said, I have no doubt, great literature is everywhere. "I don’t know," she murmured, getting up to leave, "I just don’t see it."

And so I found myself, every year, giving a little lecture as I explained the assignment. In fact, I told them, everything you say about Sofia is what people said about Dublin when Joyce wrote his stories, when Ireland was a poor country at the edge of Europe, a place young people dreamed of escaping. Many Irish writers of Joyce’s time wrote about a past, half-mythological Ireland of mists and green meadows, cloaked in folk songs and dreams of former grandeur. No one thought of the streets of Dublin—the actual streets, dirty and crowded, with beggars on every corner—as a setting for great poems and stories.

But great literature doesn’t depend on particular streets; it depends on the consciousness that walks them. Today, Dublin is a UNESCO City of Literature, and for generations Ireland has produced much of the most vibrant writing in English. I don’t think many people would dispute that this is in very large part Joyce’s doing. In writing Dubliners and Ulysses, he created a space for Dublin in world literature, and with the city a space for the lives that filled it. Joyce’s Dublin and Joyce’s Dubliners exist for us more vividly in his stories than they could in any historical account; the city as he experienced it survives for us because of his books. This is what I want you to do for Sofia, I told my students. The material for stories and poems is everywhere, I said; there are enough stories in any Sofia blok to fill the pages of a dozen novels.

I believe this is true, and I also know how difficult it can be to see literature in daily life, perhaps especially when one lives in a place—like Sofia, say, or like Kentucky, where I’m from—that claims less of the world’s attention than New York or Paris or Berlin. But much of the power of literature as a tool that can help us live our lives lies in its ability to wake us to wonder at our everyday experience, to shock us out of our habits of seeing. This is one of the things I admire most in Georgi Gospodinov’s work, that his books give such value to the smallest details of mundane existence, to the banal—but the banal made rich by a consciousness tuned to a very high pitch of awareness and empathy.

It’s through their attention to the everyday, the banal, the local, that Gospodinov’s books arrive at a significance we might call "universal." This is part of the curious alchemy of literature, that by embedding itself in the fine grain of individual experience it makes that experience communicable, translatable—that it arrives at what is common in human experience by striving to pay the most careful attention possible to the unique experience of a particular place, a particular day, a particular life. I think many of my students felt something like this process when they wrote their stories set in Sofia; invariably those stories were the best writing they did for me all year.

In an interview in 2013, Gospodinov advised young writers with aspirations to an international readership "to accept that you come from a country about which there’s not great literary interest, and to continue to write your own things." This is good advice, but I think there is unprecedented opportunity today for Bulgarian writers to be read internationally, at least in the English-speaking world. Partly this is thanks to the excitement provoked by Gospodinov’s The Physics of Sorrow, which will only increase interest in other writers from Bulgaria. There are certainly writers who merit that interest. Valeri Petrov is a great European poet, and his work needs an English-language translator who can do it justice. (So far, of the English versions I’ve seen, only the three poems translated by Richard Wilbur capture the beauty and charm of Petrov’s lines.) Even with my modest knowledge of contemporary Bulgarian literature, it’s easy to think of writers like Teodora Dimova, Krassimir Damyanov, and Nikolai Boikov—just to name a few—who deserve to be much better known outside of Bulgaria. And there are exciting younger writers, like Aleksander Shpatov, Angel Igov, and the brilliant poet and journalist Dimiter Kenarov (who is already known in the United States), who are doing work that should command attention on the world stage. This is not to mention Bulgarians who live abroad and write primarily in English, like Kapka Kassabova, Nikolai Grozni, and especially Miroslav Penkov, whose stories have found such success and whose first novel, due out in March of next year, is already provoking excitement in the United States.

I don’t think there’s any formula for the kind of international success Gospodinov has found. Each writer’s career is different; each builds his audience in a different way. It seldom happens quickly: Gospodinov has been writing for decades, and The Physics of Sorrow is his third book available in English. When I first spoke to my editor at The New Yorker about writing on his work, it helped that I was able to reference English-language reviews of his earlier books, and to point to Gospodinov’s international awards. It helped that I read in Bulgarian and so was able digest a great deal of information not available in English (articles about Gospodinov in the Bulgarian media, as well as his own interviews and essays), something that other reviews I’ve seen in English haven’t done. But my editor’s most important question was about why Gospodinov was interesting to me, and why I thought he would be interesting to other readers. My answer was simple: because he is a writer of real excellence who shows us what life feels like in a particular place at a particular time, and in doing so teaches us to care about that place and the people in it. But excellence isn’t enough. Bringing Bulgaria’s best writers to international audiences also requires an infrastructure: relationships, communities, institutions. Recent years have seen real progress in developing that infrastructure. No organization has been more important in this effort than the Elizabeth Kostova Foundation, which works tirelessly to encourage writers and translators, and to make contact between Bulgarian writers and their colleagues working in English—contact that can only enrich both literatures. Thanks to their prize for English-language translations of Bulgarian novels, and especially to their relationship with Open Letter Books (which published The Physics of Sorrow, as well as novels by Igov, Milen Ruskov, and Zachary Karabashliev), more Bulgarian literature is available to readers of English than ever before. Bulgarian writers have a great friend in Angela Rodel, who has excellently translated many of these books, and who has devoted herself to making the work of contemporary Bulgarian writers available in English.

Great writing doesn’t happen in a vacuum. In addition to supporting the translation and publication of Bulgarian literature, the Elizabeth Kostova Foundation is also helping to promote a more critical, craft-based approach to writing in Bulgaria. Every summer in Sozopol, the Foundation organizes a series of workshops for both English-language and Bulgarian writers. Workshops—groups where writers share and critique one another’s work—have been an important model of literary education in the United States for decades, and they can be powerful in spurring writers’ development, in helping them realize weaknesses in their work, as well as ways to correct those weaknesses. Workshops also help train critics and editors, who are as necessary to a thriving literary culture as writers themselves. The Kostova program is highly selective, and each summer it introduces a new group of talented young English-language writers to Bulgaria. Several past fellows—like Molly Antopol, Shelly Oria, and Natalie Bakopoulis—have already made brilliant starts on their literary careers. It’s a privilege for these writers to participate in the Kostova program, but they also represent an important investment in Bulgarian literature. All of these writers will carry their interest in Bulgaria back with them. Each of them is likely to seek out Bulgarian literature in English, to talk about those books to their friends, and to write reviews, which are crucial to the success of any book.

Before Bulgarian writers can be known abroad, however, they have to find readers at home—and here, too, the success of The Physics of Sorrow should be encouraging. That the book was such a bestseller in Bulgaria shows how hungry Bulgarian readers are for books that address their lives directly, that—as my students did every year with their stories—make literature out of the experience of daily life. Literature is central to the cultural health of any nation, and Bulgarian writers have an obligation to supply this hunger with books that strive to see the world in as complex a way as possible, that wake their readers to wonder, that deepen our sympathy for others, that make full use both of the extraordinary beauty and range of the Bulgarian language and of the great inheritance of European literature.

I’m among the many readers abroad waiting eagerly for those books.

Garth Greenwell’s first novel, What Belongs to You, will be published in 2016 by FSG in the United States, Picador in the UK, and, in translation, by Black Flamingo in Bulgaria. He holds graduate degrees from the Iowa Writers’ Workshop and Harvard University. He taught at the American College of Sofia from 2009-2013.

Всяка пролет през четирите години, в които преподавах в Американския колеж, възлагах на дванайсетокласниците си да напишат история, чието действие се развива в София. Това ставаше, след като бяхме прочели "Дъблинчани", така че насоките, които им давах, се базираха на разказите на Джойс: учениците имаха за задача да създадат герой, който служи като психологичен център на историята, и да си послужат с похватите, които Джойс използва в разказите си, като антитеза, прозрение и свободна непряка реч. 

Но преди всичко те трябваше да представят София като реално място: всяка сграда, всяка улица и всяка част от пейзажа в историите им трябваше да съществува наистина и да бъде точно описана. Когато героите им се движат из града, учениците трябваше изрично да посочат точно зад кой ъгъл завиват, на кой рейс или трамвай се возят. Целта ми беше градът да има осезаемо присъствие, самият той да бъде персонаж в разказите, като по този начин исках да накарам учениците си, подобно на Джойс, да помислят за начина, по който едно място задава формата и очертанията на живота ни.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

1 коментар

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK