Морето в мен
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Морето в мен

Морето в мен

Три морски истории: Дима е от Несебър, но сега живее в София. Свилен е живял в София, но се връща в родната Варна. Лилия зарязва столицата за лятото, за да си има бар на морето

Светослав Тодоров, Свилен Иванов, Александра Валентинова

Варна въпреки всичко
Автор: Инна Павлова

Шепа град

Витоша и морените. "Шишман" и "Иван Вазов". Езерото с лилиите. Вътрешния двор на университета. Докторската и "Шипка". Може би са стотици местата, които ти липсват, когато си тръгнеш. Концертите и София през август. Пирин на два часа път. И прохладата, която Витоша изсипва върху града през лятото вечер.

Една лятна сутрин, когато напускахме София с две коли багаж, за да се заселим отново край морето, точно на изхода до Елин Пелин ни спряха пътни полицаи. "Накъде с тоя багаж", питат. А ние казваме простичко: "Към Варна." И светкавичен втори въпрос: "Абе, вие луди ли сте? Цяла България драпа към София, вие се махате?" Съвсем искрено учудване, споделено на пътя.

Всъщност точно така изглежда обичайната реакция на хората за тази история. Да зарежеш град с огромни възможности, за да се върнеш там, откъдето си тръгнал. Или още по-лошо. В една бавно умираща Варна, задушена от алчност и корупция, в която само от време на време няколко души се срещат, опитват се да изплуват от мъртвите делнични пясъци, но после вятърът запилява нанякъде. И всичко остава отново заклещено в Прехода. Град, в който забраняват изложби и в който не е останал дори един стадион или градско кино.

Та така. Най-вероятно всеки въпрос си има отговор. Дори и този за смисъла на живота. И, както обикновено, този отговор никога не е само един. "Вие луди ли сте?" Най-вероятно да. Но не точно това е правилният въпрос, който води до отговорите защо все те тегли към морето и в крайна сметка, колкото и да се опитваш, никога не можеш да се откъснеш завинаги от него.

Помня един разговор с моя приятел Кембъла – тогава, преди да започне да прави музика и литература, правеше бижута, които продаваше зиме на "Кристал", а лете – в градинката до Часовника на Варна. Кембъла държеше две квартири в двата града и поделяше времето си между зимата и лятото при съвсем ясно очертани граници. "Не става да стоиш разкрачен между морето и планината; все някога трябва да избереш."

На теория изглежда простичко, само дето е трудно осъществимо. В началото пътувахме почти всяка седмица. Стара кола, разбити пътища и деветстотин километра за ден край морето. Две седмици през лятото, които успяват да свършат, преди да са започнали. И малко по малко, година след година, се натрупва умората, която превръща разходката бос по плажа в някаква специална награда. А всъщност същата тази разходка би трябвало да е нещо съвсем обичайно – като ръждивата вода, която първа тръгва от чешмата, или като профилактиката на топлата вода през лятото например.

На повърхността причината за такова завръщане е ясна. След като дълги години работата ти е била свързана със създаването на образи (журналистите според мен работят точно това), в един момент ти се иска да преминеш от другата страна – там, където участваш в реалната икономика и създаваш неща, които могат да бъдат пипнати с ръка. Въпрос на късмет, че такава възможност се отвори точно във Варна.

С онези две коли багаж пътувахме събота, а понеделник започвах новата си работа – такава в офис, осем часа на ден. Всъщност бяха осем и половина, за да може в петък да свършваме в три и да сме на плажа. Още първия уикенд изглеждаше като годишния ми отпуск. Три дни на плажа, разходка с яхта, бира и пържена риба вечер – все клишета (и то какви), наситили времето между петък и понеделник. И така, още първите дни усещането, че никога не си живял другаде, се настани съвсем удобно, както при всяко завръщане.

Под повърхността обаче се крият други отговори. На улицата, на която съм роден, живееха гърци, арменци и българи. Имаше моряци, музиканти, работници и за цвят – доцент и оперна певица. В двора на къщата ни живееше турско семейство под наем. През летните вечери цялата улица сядаше сякаш на една огромна маса по дворовете, в които миришеше на дяволски нокът, и нощни царици разтваряха жълтите си цветя. А малко по-късно в суматохата и глъчката си пробиваха път стари градски песни и неумели китарени сола.

Най-вероятно моделите на живота се задават още в детството. И се стремиш да ги възпроизвеждаш в живота си като възрастен, защото в противен случай все не успяваш да сглобиш парчетата щастие. Тогава, в детството, светът се събираше в една шепа. И това беше познатият ни град – пъстър и избродим от единия до другия му край пеш; за половин час. Град, който те тегли назад като котва.

Другата причина е морето. Настанете се някоя вечер удобно сред стари варненци и се заслушайте в разговорите им. Много рядко, почти никога, те говорят за морето. Дори и моряците, освен за битките си с него. Ако ги попитате обаче за времето, прекарано далеч от него, със сигурност ще откриете в отговорите им едно и също – че от един момент нататък нещо започва да ги стяга ей тук. Появява се някакво неспокойствие, неразбираемо като маранята по пладне. Докато не се върнат обратно. А тези, които са се заселили някъде другаде, винаги казват "прибирам се", а не "отивам" във Варна.

Морето е някаква болест. Разбираш го, щом видиш, че в прогнозите за времето първото, което търсиш, е какво е вълнението (защото вълните са единствената бариера, която не би ти позволила да се гмуркаш). Когато в телефона ти поне една трета от снимките са на морето, при това без да броим тези на хора, снимани на неговия фон. Или когато не махаш плавниците от багажника, дори и през зимата. Когато не ходиш на плаж, а просто слизаш до морето. И не искаш да се лишиш от невидимото му присъствие за повече от няколко дни.

Размяната на шансове за добра кариера и богат социален живот поне на мен ми изглежда справедлива. Светът край морето е просто устроен. Затваряш входната си врата, тръгваш пеш надолу по улиците и след няма и десет минути вече пиеш кафе с поглед към безкрайното синьо. И така всяка сутрин, през всеки сезон. Най-вероятно това е и смисълът на нещото, което наричаме родно място. Все те тегли към себе си, където и да отидеш.

Край морето ще ви посъветват още нещо. Ако случайно ви хване течение, докато плувате, не се борете на всяка цена, за да стигнете брега по права линия. Доверете се на течението и просто се дръжте на повърхността; със сигурност ще ви извади на брега. И ще живеете още.

Свилен Иванов е доктор по икономика. В момента преподава в Икономически университет – Варна. Сценарист е на анимационни филми за деца.

Знак за безкрайност 

Писна ми да работя в офис от девет до девет. Напуснах, направих си татуировка и отворих бар на "Градина"
Фотограф: Надежда Чипева

"Писна ми да работя в офис от девет до девет. Напуснах, направих си татуировка и отворих бар на плажа на "Градина".

Когато взима решение да изостави сравнително стабилната си позиция като "експерт реклама" в

голяма международна телевизионна компания, Лилия е само на 22. Никога не е управлявала бар преди това, завършила е "Маркетинг", но пък работи от осемнайсетгодишна в офис и явно постига своята точка на преумора.

Родена и израснала в София, в Драгалевци, тя не е и предполагала какъв ще е животът на плажа, и то на двадесет и четири часова база. "Нямам никаква връзка с морето освен дядо ми, който е роден във Варна, и помня как като малки държеше всичките му внуци да плуваме добре. По-скоро ми се искаше да съм близо до водата и да мога да греба, последните няколко години се занимавах усилено с рафтинг."

Но животът в пясъка се оказва малко по-различен – не си там само когато е слънчево и весело, но и при бури и наводнения. Три години по-късно Лилия не се отказва и този сезон нейният "Бар безкрай" ще отвори врати на плажа на "Градина". За тези три години тя и колегите й преживяват кражби, наводнения, но и завързват много нови приятелства и трупат интензивен житейски опит – колкото за десетилетие, както и щастието да се взират в морската шир. "Никога не бих могла да се запозная с толкова интересни хора, ако бях си останала на предишната работа."

Решението за бара не е чак толкова необмислено – "спестихме малко пари с една приятелка и още едно момче и се впуснахме с главата напред". Още първия месец остават сами, мъжкото попълнение в екипа си тръгва, остава им само малкото куче Freak. Междувременно ваденето на всички видове разрешителни, построяването на дървената конструкция и други трудоемки части въобще не са толкова "секси", колкото би си представил човек, когато чуе "бар на плажа". Откриването обаче си заслужава – "свири Митко Таралежков, дойдоха толкова много хора, от цяла България, въобще не очаквахме и даже не бяхме заредили толкова добре с напитки".

Следват луди месеци, през които трябва да се учат в движение: как да организират редовно събития и да ги съобщават правилно във Facebook, как да правят бързо коктейли и как ледът никога да не свършва, как тактично да отказват да наливат повече алкохол на очевидно доста пийнали клиенти, но и да поддържат партито живо, докато слънцето изгрее от морето. А в няколкото свободни часове се мятат на каяците и с бързо гребане – директно към хоризонта. "Може би първата ни година беше толкова силна заради късмета на начинаещия или защото успяхме да извикаме добри диджеи и музиканти: на бара свириха "Лого 5", The Top Stoppers, Casual Threesome, Краси Москов пускаше музика." 

Лилия решава да не се връща към офис работата в София, а се заема да премести "Бар Безкрай" в Банско, в помещението на някогашния Base Camp. "Нашата малка морска победа ни даде увереност да продължим "безкрая" и в планината, където сме добре познати като freeriderz.org." Може би защото Витоша и планината са едно от основните неща, които са й липсвали на морето. А и с любов към free ride карането следват събития за свободолюбиви скиори и бордисти.

Идва лято и втори опит за възраждане на плажното заведение. Без да подозират, започвайки най-дъждовния летен сезон, всичко вървяло по план, докато не тръгнало по вода. Тогава преливат и два язовира и вода се стича отвсякъде. Хората в къмпинга бедстват – "няколко каравани бяха почти отнесени, пътят беше отцепен". Естествено сезонът е толкова слаб, че Лилия се връща към софийския живот наесен и започва работа отново в офис. Пак като "експерт реклама" във верига кина.

"Харесва ми работата, но свободата на морето, безкраят, небето, всички интересни хора – това няма как да се замести в София. Бързо, след прибирането ми в София, след повратно за всички ни лято разбрах, че в крайна сметка, природата е успяла да вземе нашия "Безкрай". От него не беше останала и дъска. Бях пред сложната дилема дали да продължа или не. Обстоятелствата ме тласкаха да заложа на сигурността и да се върна към това – от което избягах, или да продължа да преследвам мечтата си, напук на всичко. Върнах се на работа, но с единствената цел да се върна пак при вълните, по-силна от преди."

Цяла зима единственото, което я крепи, е мисълта, че лятото ще възродят бара наново. Лили прекарва градските си дни, като крои планове, опитва нови коктейли, чертае схеми, прави плейлисти. Но всичко това след работно време. "Много е трудно, след като човек е работил за себе си и на открито, да влезе отново в цялата офис култура и система."  Затова и планира лятото отново да налива шотове зад бара. "Вече си имаме и редовни клиенти, не можем да ги разочароваме."

Тази година строят всичко наново. Този път дървена конструкция сфера и с табели, които водят към бара на плажа. Със знак за безкрайност. 

Александра Валентинова 

Големият план на големия град 

Сега си харесвам живота, и то много

Димитрина Русева е родена в Несебър през 1987 г. и живее там до завършването на гимназия (с профил хореография в бургаското музикално училище). Започва с танците още в първи клас. "И те напълно ме погълнаха. Колкото и банално да звучи, това ми е животът. Никога не съм си представяла да правя друго, а от дистанция да се занимаваш с това професионално ми изглеждаше като нещо много грандиозно."

На 19 Дима се мести в София. Две години по-късно заедно с Десислав Йовчев и още няколко ентусиасти създават школа за народни танци "Акцент". В момента тя включва около 400 души – казва, че знае името на всеки, и ги определя като семейство, в което всеки забравя различията си с другия в името на танца.

"В началото ми се искаше всичко да се случи много бързо. Като че ли очаквах хората, като ме видят, да ахнат, да ми кажат колко съм талантлива и веднага да постелят червения килим пред мен. А се оказа борба на надмощие – да си от малък град и да ти гласуват доверие в сфера, в която конкуренцията е убийствена, е много трудно", казва Дима. "Когато се нанесох, всеки уикенд се връщах в Несебър. Майка ми, с която сме живели заедно двете почти през цялото време, преди да замина, ми липсваше много – да преодолея този период беше огромно предизвикателство." Адаптацията тя свързва с промяна на поведението си пред околните. Спомня си, че майка й винаги я е учила да бъде тиха и смирена. "Научих да казвам това, което мисля, а не това, което отсрещната страна очаква да чуе. Възпитанието, което тя ми даде, е много добро, но то не върши работа в град като София."

Професионалният й път включва ансамбъл "Българе", участия в балетните формации на различни телевизионни предавания, работа по хореографията на видеоклипове и театрални постановки, както и седем години в трупата на Нешка Робева. Често денят й е зает с репетиции и уроци от 12 до 21 ч., като преподава както народни, така и модерни танци. "Не смятам, че пътят ми е бил лек. В началото парите от танцуване ти стигат за билета за градския транспорт. Имаше и някакъв период на демотивация – напуснах трупата, тъй като търсих друга обстановка на работа. След това шест месеца съм си седяла вкъщи, като изключим воденето на разни групи. Намирането на зали за провеждането на уроците също е много сложен процес, рядко те взимат на сериозно. Ужасно дълго време съм била нещастна, но ето – сега си харесвам живота, и то много!"

Към днешен момент определя града като "моето място" и плановете й за бъдещето са свързани с него. Включително и за семейството й – тя има дъщеря на по-малко от година, като не спира с танците до осмия месец от бременността си и се връща обратно само два месеца след раждането.

"Харесва ми динамичната среда и че ако работиш много, все пак нещата ще се получат. Сега много рядко пътувам обратно, най-вече заради всичко, с което се занимавам тук. А иначе бих се връщала по-често, тъй като Несебър е просто прекрасен – големият минус е, че нямаш никаква възможност за реализация, особено през зимата."

Димитрина не си представя, че на някакъв етап може да пренесе или развие паралелно практиката си в Несебър. "Не искам да прозвучи грубо, но танците са за хора, които са по-широко скроени, които имат по-отворено отношение към детайлите около себе си. В малкия град това е по-трудно да се получи в по-голям план."

В момента провежда уроците си в няколко зали из града, но планира в близко бъдеще с приятеля си Десислав да имат конкретно място за школата си, с повече преподаватели и по-голямо разнообразие от танци. "Това ще бъде плод на още работа, но е въпрос на време да я свършим."

Светослав Тодоров

Варна въпреки всичко
Автор: Инна Павлова

Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

17 коментара
  • 1
    pesheff avatar :-|
    Пешката

    Поздрави за добрата статия, особоено първият разказ е изключително трогателен и запленуващ. Има го този момент който те стяга когато си далеч от родното място, и колкото и дълго да си извън България, пак казваш че се прибираш, а не че отиваш в България.

  • 2
    selofia avatar :-|
    Селофия

    Аз харесах пък историята на Димитрина.

    .."майка й винаги я е учила да бъде тиха и смирена. "Научих да казвам това, което мисля, а не това, което отсрещната страна очаква да чуе. Възпитанието, което тя ми даде, е много добро, но то не върши работа в град като София."...
    Това е, поради селофиянската мания да се режат хора, които говорят източнобългарски... мьекане, както го наричат...
    В Норвегия има 432 общини и 465 диалекта... всеки може по закон да си говори, дори по телевизията, на диалекта си.. дори да е неразбираем.. мислете си Лютфи Месткан...
    Такива хора като Димитрина спасяват България...
    Яйчарите - спрете тази дискриминация! Защото - ако работа не в Селофия - в.. Осло..??
    Т

  • 3
    ytrewq avatar :-|
    ytrewq

    Като прочетох трите морски истории....изведнъж се сетих за :

    Морето в мен
    Морето в мен е живо,
    безутешно – дом на толкова съдби.
    На водорасли, раковини,
    риби, пясък и скали,
    разказа всичките ми тайни
    и ме остави без сълзи.
    Отново стъпвам под Луната,
    с чаша вино в ръка.
    Отпивам и рисувам стъпки по брега.
    А Тя поляга кротичко връз мен,
    отпила от умората на отминалия ден.

    Кълбото на живота ми полека се разплита.
    Истина, помела тайни, ме връхлита.
    Сърцето или разума да избера?
    Глава смирено да сведа,
    или като чайка – волно полетя?
    Някъде, всред синевата,
    полетът ще стигне своя край
    и морето ще потъне в мен отново –
    синьо, живо и спокойно , че намерила съм своя Рай!

    на Кети Стоянова

  • 4
    ytrewq avatar :-|
    ytrewq

    И на Иван Ненков май беше:

    ВЪХ, МОРЕТО...
    Сянка на птица над местните плажове слиза...
    Иде туристът със кредитна карта, без виза!
    Дюните търси, намира бетон…
    Няма за днешните мутри Закон –
    те инвестират, а трябва да бъдат в пандиза.
    Никой не смее сега да ги спре –
    тяхно е нашето Черно море…

    Въх, морето! Въх, морето се продава!
    Всеки, боже, както може се спасява…

    Тръгва туристът, от тесните плажове бяга…
    Как да почива душата, когато се стяга?
    То не остана ни пясък, ни бряг –
    само на снимка се кипри моряк…
    Умните хора оттук се изнасят веднага!
    Който не иска от нерви да мре,
    просто отива на Бяло море…

  • 5
    geordgeo avatar :-?
    geordgeo

    Камъкът си тежи на мястото - кой от където е, натам го дърпа почти цял живот. А иначе в днешно време сме много по-мобилни и не е голям проблем да живееш на едно място, а да работиш на друго...

  • 6
    izabell avatar :-|
    izabell

    Историята на Лилия е интересна, просто е нямала късмет с избора на място за барче на морето.Всеки черноморски град има своите тайни прекрасни местенца, трябва да си живял там,за да ги знаеш.

  • 7
    selofia avatar :-|
    Селофия

    До коментар [#3] от "ytrewq":

    Благодаря Ви за прекрасната поезия...
    Кой е авторът?

  • 8
    selofia avatar :-|
    Селофия

    Ето нещо от мен. Сали Ибрахим, ромска поетеса.

    Поглеждам в очите ти…
    В тях растат морски треви.
    Събирам ги.
    Варя отрова!
    Пия!
    И умирам.
    Умирам!..

  • 9
    ytrewq avatar :-|
    ytrewq

    [quote#7:"Селофия"]Кой е авторът?[/quote]

    Кети Стоянова , горе съм отбелязала .


    До коментар [#7] от "Селофия":

  • 10
    selofia avatar :-|
    Селофия

    До коментар [#9] от "ytrewq":

    Благодаря.. Ще потърся за нея..
    Мислех си, че поезията е посветена на нея...
    Приятна вечер на вас..


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK