Големите неочаквания

автор на илюстрацията: Инна Павлова

Големите неочаквания

След шест дни вече знам какво да правя с моето дете

12236 прочитания

автор на илюстрацията: Инна Павлова


Винаги съм си представял, че ще имам дъщеря. Представях си нещо средно между Пипи Дългото чорапче и Лара Крофт - момиче от квартала, което тича по-бързо и се катери по-високо от момчетата, прибира се с ожулени колене и обича да ходи на кино с баща си. Представях си как ще я науча да си прави бъркани яйца, когато в хладилника няма нищо друго, да шофира и да стреля с въздушна пушка.

Представях си как намусено ще ни запознава с поредното си гадже, защото винаги успявам да изтърся нещо неподходящо. Виждах във въображението си единствената сълза, която ще потече по обветрената ми буза, когато видя дъщеря си пред олтара. (Ако изобщо я видя, защото проклетата аритметика показва, че към този момент би трябвало да съм на нещо като седемдесет години.)

Жена ми явно също си е представяла нещо подобно, защото и двамата останахме крайно изненадани от твърдението на д-р Сигридов, че ще имаме момче.

"Наистина ли?!", каза тя.

"Сигурен ли сте?!", казах аз. Лекарят ни погледна.

"Добре де, сигурно сте сигурен, щом го казвате", признах аз.

В съзнанието ми вече се въртяха тревожни въпроси. Какво ще правя с това момче? Ще ритаме топка? Аз не мога да различа засада, дори да ме удари по носа. Ще сменяме спуканата гума на колелото му? Дори не съм сигурен дали спуканите гуми на колелото изобщо се сменят или се потапят в леген, за да се види откъде излизат мехурчета, а после на съответното място се поставя някаква лепенка или де да знам и аз какво. Ще ходим за риба?!

Лекарят продължаваше да ни гледа.

"Еха", казах притеснено аз.

Освен това винаги съм си представял, че жена ми ще роди със секцио. Както повечето мъже от моето поколение, които не се интересуват чак толкова задълбочено от тези неща, и аз бях останал с убеждението, че момичетата, които харесваме - и момичетата, които в крайна сметка се омъжиха за нас след всичките тези години - като цяло са с тесен таз и вярват в упойката (поне по партитата изглеждаха така). Представях си как съм се събрал с приятелите си в някой бар в радиус от петстотин метра около родилния дом (Local ми се струваше особено подходящ) и за пръв и последен път си държа телефона на масата, за да разбера новината в мига, в който се появи на бял свят. Представях си как смутено влизам във ВИП стаята за родилката, където е само жена ми - с полепнал на челото кичур коса; уморена, но щастлива - и несигурно поемам в ръцете си малкото вързопче. Представях си как детето ми ще спи, когато го видя за пръв път.

Но изобщо не си представях как на следващите дни след раждането ще имам по-тежка мускулна треска, отколкото жена ми. Не си представях как на повече от сто квадратни метра около стаята, в която се случи самото раждане, на сутринта всичко ще изглежда като в клипа на Come Undone на Роби Уилямс, но с по-малко хора и с повече кръв.

Не си представях как, когато видя детето си за пръв път, отначало няма да мога да разбера дали това му е дупето или главата.

В интерес на истината от няколко години насам дори не съм си представял, че изобщо ще имам дете. Мислех си, че след като и баща ми почина, съм приключил завинаги със семействата.

Но животът никога не е това, което очакваме. И способността да го посрещаме такъв, какъвто е, прави от момчетата мъже. А готовността да го посрещаме там, където се случва наистина, ни прави добри и интересни хора. И най-сетне, желанието да го посрещаме с усмивка - дори с половин усмивка - дава на всички наоколо поне една частица утеха.

Освен това вече шести ден не мога да измисля нищо по-добро от клишето, че това е най-хубавото нещо, което ми се е случвало.

Освен това се оказа, че партитата са ме подготвили идеално за това, което може да направи един мъж за една жена, докато ражда: да бъде до нея, да й дава да пие вода и да й повтаря, че е прекрасна.

И освен това вече знам точно какво трябва да правя с моето момче. Много е лесно: просто трябва да правя точно обратното на това, което правеше баща ми.

Винаги съм си представял, че ще имам дъщеря. Представях си нещо средно между Пипи Дългото чорапче и Лара Крофт - момиче от квартала, което тича по-бързо и се катери по-високо от момчетата, прибира се с ожулени колене и обича да ходи на кино с баща си. Представях си как ще я науча да си прави бъркани яйца, когато в хладилника няма нищо друго, да шофира и да стреля с въздушна пушка.

Представях си как намусено ще ни запознава с поредното си гадже, защото винаги успявам да изтърся нещо неподходящо. Виждах във въображението си единствената сълза, която ще потече по обветрената ми буза, когато видя дъщеря си пред олтара. (Ако изобщо я видя, защото проклетата аритметика показва, че към този момент би трябвало да съм на нещо като седемдесет години.)


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове
Close
Бюлетин
Бюлетин

Капитал: Light

Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.


3 коментара
  • 1
    qvb21311044 avatar :-|
    Алф

    Чудесен текст.

  • 2
    running_spirit avatar :-|
    running_spirit

    Колкото и банално да звучи - браво!

  • 3
    sopher avatar :-|
    abdelhaqq

    това е чудесно, само гдето бих го очаквал написан текст от 20 годишен мъж. иначе звучи доста наивистично, ако и възторжено.

    честито, сиреч. да е живо и здраво и да расте с по-малко егоистична снобария.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

Месото си отива

Месото си отива