Анатомия на (не)успеха
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Анатомия на (не)успеха

Анатомия на (не)успеха

Седем истории за ползите от това да продължаваме да опитваме

20802 прочитания

© Цветелина Белутова


Автор: Цветелина Белутова

Thai-ни и загадки

Калин Ненков за умението да (се) променяме и да поемаме отговорност за собствените си решения

"Преди месец успях да изплатя всичките си кредити и задължения", с тези думи на Калин Ненков, кинезитерапевт и специалист по тайландски масаж, започва нашият разговор. През 2006 г., след като завършва кинезитерапия в НСА и работи известно време като масажист, Калин заминава за Тайланд, запленен от древното тайландско изкуство. "Като гледах четирите момичета от остров Бали, с които работех лятото на Слънчев бряг, направо се хипнотизирах от тяхното спокойствие и движенията на пръстите им."

Изтегля заеми, за да може да следва. След шест месеца обучения и взимане на изпит се завръща с нови умения и диплома и стремглаво се пуска в ново начинание – отворя студио за професионален тай масаж с подкрепата на бизнес партньори. Следват три неуспешни години с недостатъчно клиенти. Калин не успява да популяризира студиото и уникалността на тайландските масажи, които предлага, и стига до фалит. "Беше ми тежко и драматично, но ме измъкна вътрешната ми убеденост, че това са правилните масажи и че с тях мога да помогна на много хора", казва Калин. Според него един от факторите за провала му на този етап е икономическата криза от 2009 г. "Това беше най-лошото време за предлагане на бутикова услуга" – важно е човек да е реалист и да преценява правилно времето и мястото. "Толкова се бях отчаял, че тогава мислех и варианти за имиграция." Анализирайки действията и мислите си в онзи момент, Калин си дава сметка, че отново ще сгреши, ако започне да си търси работа извън България като служител, a не като самостоятелно развиващ практиката си.

Тогава осъзнава, че трябва да премести студиото си, да е самостоятелен в начинанието си и въпреки временния провал да не се предава. Осъзнаването не се случва лесно. "Може би тежките и кризисни моменти всъщност биха могли да се използват за преразглеждане на целите и приоритетите." Според него честността и признаването на реалността, такава каквато е, може да ни освободи от всички напразни усилия, които полагаме, което от своя страна освобождава ресурс за реализиране на потенциала ни в правилната за нас посока. Помагал си е и с различни системи за себепознание – семейни констелации и human design, с които по-лесно да преодолее провала, да осъзнае неефективните си действия и да ги замени с ефективни.

"В един момент разбрах, че повече ми харесва да предавам знанията, които научих в Тайланд, и да преподавам, а не само да правя масажи. В новото студио наблегнах повече на курсове и нещата тотално се обърнаха." В светлото пространство на ул. "Иван Вазов" успехът (в лицето на благодарни курсисти) започва да го преследва. "Разликата е, че сега разчитам повече на себе си, отколкото на други хора. Партньорствата както в личния живот, така и в бизнеса са деликатни пространства на споделена отговорност. Ако между страните има разминаване в цялостната визия или разлика в способността за адаптация към промените или в стремежа за развитие, то неуспехите, през които ще мине даден проект, преди да дойде успехът, ако изобщо дойде, биха били много повече и по-тежки, отколкото ако страните имат обща визия, стремеж и степен на ангажираност."

Според него една от ключовите предпоставки за успех е способността на човек да поеме отговорност за провала си. Много често хората изтъкват различни причини извън тях и оставят на заден план личната си отговорност. С такава нагласа успехът трудно би дошъл и ако все пак дойде, той често се отдава отново на причини извън самите тях като случайност или късмет. "Не отричам ролята на средата и обективните обстоятелства, просто успоредно на тях носим и отговорност за взетите от нас решения и предприетите или не от нас действия и избор."

Тамара Вълчева

Тъй нареченият мой провал 

Автор: Цветелина Белутова

Неуспехът не е черта от характера, смята серийният предприемач Христо Попов 

"Малко по малко картинката ми се изчиства", казва серийният предприемач с 20-годишен опит на международния и на българския пазар Христо Попов. Работният ден в компанията му за развиване на бизнеси Fast Track Europe започва с 11-минутна среща в 9:01 ч. На нея колегите споделят по какъв начин планират да са още по-креативни, а в петък между 16 и 18:30 ч. е времето за обсъждане на интересните книги, които екипът е прочел през седмицата. Христо Попов издига процеса на самоусъвършенстване в култ, но въпреки дипломите от Cambridge, Harvard и London Business School той е убеден, че реалният живот е най-доброто училище. С основани общо 31 компании в кариерата си той се описва като човек със специално отношение към провала.

"Преди време, когато решихме да започнем веригата магазини "Фамилия", всичко беше само в главата ми. Три години по-късно при нас работеха 450 души в 40 магазина с 30 млн. евро оборот. Накрая, вместо да спечеля 20 милиона, спечелих един. Това успех ли е, или не е? Все пак можех да съм просто служител някъде и на третата година да погледна назад и да си кажа, че не съм постигнал нищо. Провалът не е черта от характера, той е само събитие", казва Попов, който описва ранното фалиране с дистрибуторска фирма като просто плод на "глупост" и липса на опит. "Като предприемач можеш да загубиш основно две неща - пари и репутация вследствие на загубата на парите. И се замисляш - кои са тези, които ще те сочат с пръст в момента? Това никога не са хората, които държат живота си в ръце. Те са просто зрители. Но най-страшното е да загубиш самочувствието, защото тогава всичко отива на кино. Като се проснеш по лице, следващата идея е това, което те изправя след издънката."

Няма директен отговор откъде идва мотивацията за следващата идея. Описва го като вирус у себе си. "Когато млади хора ме питат дали ставам за предприемач, просто им казвам, че то само ще си покаже", казва Попов, също така обвързан с академия за "деца предприемачи" от 7- до 12-годишна възраст. Целта е талантите им в различни области да бъдат открити възможно най-рано. "Да не те плаши рискът е въпрос на лично усещане."

Философското му отношение е повлияно и от личностите, които издига като примери. В рамките на разговора цитира японски мъдрости, Буда, Махатма Ганди, Стив Джобс, Гьоте, Джеф Безос, Микеланджело, а част от мислите им са закачени на стената в офиса му. Намира за по-смислено да снимаме тях вместо него.

"Определението ми за успех се промени много през последните години. Сега за мен успех е да си способен да прекъснеш връзката между това как се чувстваш и какъв е крайният резултат. Ако човек може да разграничи двете, значи е достигнал ниво на разбиране, което му помага да се чувства по-добре. Както и да можеш да се фокусираш – примерно да прекараш един час с децата си и да не мислиш за друго."

Страни от някогашната идея, че на всяка цена трябва да се направят бързо "много пари". "Поколението беше обзето от идеята, че успехът е нещо, което може да дефинираш ясно – голяма фирма, голяма къща, всички неща, които са свързани с благополучие. Има една отвратителна реклама, в която се казва, че успехът се вижда отдалеч. А за мен той просто трябва да ти дава мотивация и като продължаваш напред, да си направиш равносметка какво ти взима и какво ти дава енергия." Пример с житейския път на Ганди и цитатът "Колкото по-далеч от себе си поставяш целта си, толкова повече енергия тя ти дава" на Буда идват на място.

"Не мисля, че парите променят хората. Парите правят качествата ни по-видими. Когато имаш средства, имаш избор, а когато го правиш, се вижда какъв си. Един ще си купи "Мерцедес" и трима бодигардове, друг ще отдели от своето за другите, и това, което ги различава, е удовлетворението от изборите им."

От контактите си с хора от различни сфери и поколения той вижда определени промени в мисленето. "Докато моето поколение се интересуваше повече от конкретни суми и коли, сегашните млади хора имат по-читава ценностна система. Но, от друга страна, се създава една култура на "стартъпаджиите", които постоянно започват нови и нови проекти с пари от въздуха и за две години са правили по седем стартъпа. Подценява се нуждата от опит. Просто трябва да те боли. Грешно е разбирането, че успешните предприемачи са момчета на 23 години, със скъсани дънки и раница на гърба. Всъщност средностатистическият успешен предприемач е на 46 години, често с трудно детство, който се е оправял сам в живота от малък. Често се изпуска моментът, че това е професия, в която правиш нещо, за което все още няма ресурси. През годините съм стартирал проекти както без пари, така и с торба пари – тези, за които съм имал средства предварително, са се проваляли по-бързо." Според него са нужни четири умения – "тарикатлък", социални умения, знания, интелект, а ако си в комфортна среда, ти няма да се научиш да ги използваш и си по-склонен на компромисни решения.

"Разполагам със страхотен екип в момента. Обещали сме си, че винаги ще ходим по ръба. Правим много експерименти, тъй като сме убедени, че магията се случва отвъд комфортната ти зона. Пример за това е консултантска фирма, която започнахме и в началото ме разубеждаваха, тъй като е пълно с такива. Бях убеден, че трябва да го направя, въпреки пазара", разказва Попов, който също така вярва, че не е в борба с конкуренцията, а със себе си. "Две години по-късно имаме клиенти в 14 държави на три континента, работим с Google, Sony, Dell. Но ако не си "ял бой", това няма как да го постигнеш. Ако си склонен да правиш големи крачки по дълъг път, няма как да не се справиш."

Светослав Тодоров

Match Point

Автор: Цветелина Белутова

Разговор за големите надежди и малките вероятности с треньора по тенис Ивайло Кичев 

Ако имате дете, което тренира тенис, а мечтата му е един ден да бъде професионален тенисист, добре е да знаете, че това най-вероятно няма да се случи. Казано по друг начин, неговите шансове са измерими с тези да спечели джакпота от лотарията. Съветът, който бихте получили от някои от най-успешните тенисисти в историята, е да не окуражавате децата си да поемат към професионалния тенис. Според тях пътят към място сред стоте най-добри в света е мъчителен, а кариерата на тези, които се нареждат извън първата стотица, често наподобява борба за оцеляване и не си заслужава огромните труд и разноски. Във време, когато спортът набира все по-голяма популярност в държави като Китай и Индия, усърдието в тренировките, концентрацията и дисциплината вече съвсем не са гаранция за успех. Андре Агаси определя тениса като най-самотния спорт, а други успешни състезатели като Трейси Остин и Йелена Янкович смятат, че тенисът е прекалено труден, за да бъде добър избор на професия. Въпреки всичко броят на децата и родителите, които са готови да се посветят на целта "титла от Уимбълдън", не намалява. Тъкмо обратното. Защо толкова хора са готови да подчинят усилията си на идея, която сякаш по условие е обречена на провал? Преди близо двадесет години, когато Ивайло Кичев е направил първия си замах с ракета на кортовете на АЕЦ "Козлодуй", мисълта, че един ден може да се състезава в турнири, дори не му е минавала през главата. Не след дълго обаче вече е видно, че Ивайло има усет към играта. С преместването на неговото семейството в София в края на 90-те той се присъединява към тенис клуб "Малееви", където бързо намира място в групата за напреднали. Тренировките стават по-интензивни, идват и първите участия в надпреварите за юноши. Ивайло печели множество държавни турнири във възрастовата група 12-14 г., тогава бележи и своя връх в състезателния период. В тийнейджърските си години Ивайло неведнъж се изправя срещу връстника си Григор Димитров. "Често са ми задавали въпроса как се чувствам днес, когато гледам мачове на Григор. И това, за което най-често мисля в тези моменти, са неимоверните усилия, които той е положил, за да се състезава на това ниво." Съвпадението на труден период за семейството, нарастващи отговорности в училище и липсата на постоянен треньор водят до момента, в който 15-годишният Ивайло спира активни тренировки. Днес той обобщава наблюденията си, че тази възраст е ключова за младите състезатели, защото тъкмо тогава голяма част от тях се отказват от идеята да бъдат професионални състезатели. "Ако отидете на турнир за юноши до десетгодишна възраст, ще видите много записани за участие деца. Картината е същата в групата до 12 г. Но ако отидете да гледате състезание за деца от 14 г. и нагоре, ще видите, че броят на участниците драстично намалява." Според него причините за това са контузии и загуба на интерес – и двете в резултат от пренасищане с тенис. Последния път, когато Ивайло е взел участие в официален турнир, е бил на 17 години. "Никога не станах професионалист. За да бъдеш считан за професионален тенис състезател, трябва да участваш в турнири, от които можеш да изкараш пари." Въпреки че не е играл официален мач от повече от осем години, Ивайло не е напускал корта през цялото това време. Днес в ролята си на треньор в клуб "Малееви" той учи и мотивира децата, които таят надежди някои ден да станат шампиони на Уимбълдън. В работата си с малките тенисисти Ивайло и останалите треньори в клуб "Малееви" използват метода "Тенис 10", който се опитват да адресира тъкмо онези проблеми с предозирането с играта в ранна възраст. "Тенисът има имидж на труден спорт. В метода "Тенис 10" използваме специални ракети и топки, които правят играта по-лесна и забавна за децата. Нашата цел е да сме полезни в изграждането на основата на уменията, но не бързаме да насочваме децата да към професионалния тенис." Ивайло вече не измерва успеха си в тениса със спечелени турнири и точки, а с усвоената от децата техника и с удоволствието, което те изпитват от играта. Дали някой от тях ще бъде състезател в топ 10 на света? "Съществуват безброй примери за обещаващи млади състезатели, които постигат страхотни успехи в най-големите турнири за юноши, но така и не успяват направят пробив при жените и мъжете. Този праг е изключително труден и просто понякога не се получава." В работата си Ивайло обръща голямо внимание на динамиката между състезател, треньор и родител. "Ролята на родителя е да бъде родител. Той трябва да обича, да подкрепя, да се радва, да утешава и да е сигурен, че неговото дете знае, че това, което се случва на корта, няма да се отрази на взаимоотношенията вкъщи." Ивайло няма прост отговор на въпроса защо някои тенисисти не успяват да направят успешно прехода от юноши към професионалисти. Според него наред с таланта, усърдието и средата има и още един фактор, който е с ключово значение. "Младият състезател трябва да има автономност върху действията си. Той не трябва да тренира заради някой друг, а защото го иска сам."

 През идното лято подобно желание ще отведе Ивайло обратно на корта за първия му мач от години насам. Тогава той планира да се включи с колегите си от клуба в държавното отборно първенство. "Няма да тренирам специално, но определено искам да се състезавам отново в турнир."

 Японската тенисистка Кимико Дате-Крум, която достигна до номер 4 в света, изигра последния си професионален мач в края на 1996 г. Тогава Ивайло е бил на шест. Едно десетилетие по-късно Дате-Крум взе решение да се завърне във веригата на професионалистките и до днес се състезава на турнири по цял свят, постигайки респектиращи резултати. Тя е на 45. Може би наистина никога не е късно.

Петко Анчев

Bittersweet Symphony

Автор: Цветелина Белутова

Певицата Вася Попова и рестартирането на музикалната мечта

Преди няколко години Вася се намира на летището в Истанбул, където се прекачва за полет към Кайро за участие на театрален фестивал. По време на двучасовия престой тя запява единствената турска песен, която знае. Продавачите излизат от магазинчетата, забулените жени започват да плачат. Това се оказва момент, който променя живота й.

"И се случи така, че избрах музиката, когато истински разбрах пълнота й, не тогава, когато другите ми казваха, че имам бъдеще в нея заради потенциала ми. Тя се оказа много по-важна, отколкото някога съм си давала сметка", казва Вася, еднакво позитивна, независимо дали се срещате с нея по обяд или в студиото след полунощ, когато работи по авторски песни със Симеон Лозанов-Monyx. И докато двамата трупат идеи, тя е пред най-голямата стъпка в живота си, тъй като е приета да учи със стипендия в един от най-престижните колежи за музика – Berkeley College of Music в Бостън. Мотото на колежа е to be, rather than to appear to be и всъщност отива на историята на Вася.

"Музиката е от най-естествените неща в живота ми, и то от неосъзната възраст. Родителите ми са много музикални, но са се насочили другаде – майка ми е филолог, баща ми инженер. Вкъщи винаги сме пели на три гласа." На седемгодишна възраст започва да свири на пиано, желанието за което е първо изпробвано от родителите й с четириоктавов синтезатор, купен от руския пазар в Пловдив. След основното училище планира да продължи в музикалното в Стара Загора и всяка седмица пътува между двата града за уроци. Спомня си как денят започва много рано и винаги приключва късно. "Удаваше ми се лесно, никога не е било нещо, което съм чувствала, че правя против себе си."

И тогава, в седми клас, тя взима изненадващо решение с нетипични аргументи. "Не исках да започна да разбирам музиката повече, отколкото я чувствам. Уплаших се, че ще спра да я усещам вътрешно, и продължих в немската паралелка на езиковата гимназия в Кърджали." Въпреки че е обвързана с културната дейност на училището, все още музиката е встрани. Първият й план е да продължи с археология в Германия, идея, която пропада покрай забавени от пощата документи, и съответно записва балканистика в Софийския университет.

Ежедневието между Студентски град и лекциите се оказва твърде еднообразно и тя преминава през успешен кастинг за театралната трупа на университета. Определя го като едно от най-ценните преживявания в живота си, става повод и за пътувания по фестивали извън България. Научава я: "Във време, което е пълно с предразсъдъци, рамки и рядко се питаш дали си щастлив, избираме да сме само малка част от себе си. Често най-първичното, което искаме, е най-пълно с чувства и смисъл." 

Театърът я научава и на още нещо. "За мен сцената не е място, на което да покажеш, че ти си горе, а другите долу. Не смятам, че това е пространство, което трябва да алиенира. Ти си там, за да кажеш нещо смислено според изразните си средства. Избираш начина на комуникация с публиката, но трябва да си наясно защо го казваш, защо си там. Независимо какво правиш, тя ще усети, ако искаш всичко за себе си и се чувстваш над нея." 

Вася окончателно решава да се занимава с музика. Напуска Софийския университет и започва да се подготвя за Музикалната академия. "Вървях на пет сантиметра над земята, нямаше сила, която да ме накара да смятам, че правя грешния избор." Но остава втора по бал и: "Беше толкова огромен афект – нима е възможно да усещаш, че нищо не може да застане на пътя ти и въпреки това нещата да не се получат? Плачех през целия път обратно, чувствах се подведена. Но излязох с усещането, че след време ще разбера защо се е случило така."

Последвалата 2010 г. тя нарича "годината на себеотстояването". Започва да работи "неща, които поставят егото ти на конец": преводи от немски, работа в кетъринг, чистене на две къщи и за пълен контраст – изяви с джаз група. "Но нито за миг не съм се чувствала унизена, пристисната, изплашена или отчаяна. Бях благодарна, че ги имам, за да мога отново да достигна до момент, в който да запретна ръкави и да се боря."

На следващата година тя влиза в академията с джаз пеене, а тази есен вече завършва. Докато учи, става част от втория сезон на "Гласът на България" и достига до полуфиналите. Следват идеи за музикални проекти с нейно участие, но тези предложения остават само на думи. Място за неудовлетворения няма. "Тези формати са машина, която не се интересува от таланта като единица, защото кандидати за слава винаги ще има. Така че целта ми беше да проверя себе си чрез публиката и какво тя може да усети от това, което искаш да й кажеш. Иначе съм наясно, че музиката е нещо много субективно и сфера, в която в един момент може да си хвален, а в следващия презрян."

Спомня си, че по-голямата част от кандидатите тогава са посочвали като мотиви за участие успеха и желанието за кариера – две неща, които Вася не би казала. "Мечтая да мога да посвещавам дните си на музиката си като професия, но не на всяка цена. Ако беше така, щях да правя компромиси – примерно да пея по пиано барове. За мен това е твърде свято нещо, за да го правиш на задимено място, на което никой не те слуша. Моята потребност е да развивам себе си, а не да искам повече независимо как и защо. След като имам покрив над главата си и музика, значи съм щастлив човек."

Обратно към 2015 г. В момента тя събира средствата за заминаването си в САЩ, тъй като стипендията не поема пълния процент от разходи. Ако не успее, ще го възприеме ли като личен неуспех?

"Думата провал не присъства в речника ми. Това, че нещо не се получава според очакванията ти, не означава, че случилото се е лошо. Просто в този момент така се е случило във времето и се радвам, че имам силата да продължавам напред", казва Вася, която скоро планира да започне и кампания чрез някои от платформите за групово финансиране. "Изглежда, че пътят ми в музиката е различен, но това не го прави по-лош."

Повече за Вася може да разберете на Facebook страницата й.

Светослав Тодоров

Актьорско и други майсторства 

Автор: Цветелина Белутова

Васил Василев и огледалото за обратно виждане 

Васил Василев ходи на театър рядко. "защото след представлението ми става мъчно, от това че и аз можех да бъда на тази сцена като професионален актьор"." Кандидатствал е в НАТФИЗ три пъти, и трите – безуспешно. "Колкото и весела да е постановката, на мен ми става тъжно, представям си как актьорите се прибират зад сцената, доволни от представянето си, а аз не съм сред тях, за да изпитам тази радост."

Оттогава са минали петнйасет години, Васил вече е завършил мултимедийни комуникации в Хановер, работи в Hewlett Packard Enterprise, но не е забравил мечтата си. "Това чувство за неудовлетвореност вечно ме дърпа назад, лутам се."

Актьорското майсторство не е детската му мечта, но докато гледа играта на Тодор Колев, все повече се вдъхновява. "Бях срамежливо дете и родителите ми бяха учудени, че искам да се подготвям за НАТФИЗ. Но сцената, декорите, костюмите – всичко ме привличаше." След първия опит, тръгва на курсове, които посещава цяла година. "Втория път имах успех в неуспеха – кандидатствах актьорско майсторство за куклен театър при проф. Боньо Лунгов, минах всички кръгове и бях сред първите резерви, но и тогава не стигнаха местата за мен." Следва казарма и трети неуспешен опит. "Тогава бях по-голям и ги нямаше детските наивност и ентусиазъм."

Впоследствие Васил се занимава се с какво ли не – мултимедия, онлайн маркетинг, мениджър на проекти, но винаги идва момент, в който си казва: "Ех, какъв ли щеше да е животът ми, ако сега бях актьор." Попада случайно на едни психологически тренинги на д-р Менис Юсри, които му помагат да осъзнае, че не може да продължава да преживява неуспеха.

"Притежавам творческа неосъществена енергия и мога да я използвам в други сфери на живота, трансформирайки я в успехи, например в личния си живот", казва Васил. В момента търси други полета за изява – ходи на курсове по пеене и участва в импро тетатър. "Дадох си сметка, че не мога да вървя напред с обърната назад глава. Опитай се да караш кола, гледайки непрекъснато в огледалото за обратно виждане, не е лесно."

Васил смята, че в продължение на петнйасет години е живял с някакво неосъществено минало, което дори не знае как е щяло да протече. "Трупаме стари мечти, ненужни чувства, позабравени емоции и се страхуваме да се разделим с тях."

Самоанализирайки се, забелязва, че всеки път, когато има труден момент в професионалния или житейския си път, се връща към неуспешното кандидатстване и си мисли, че сега животът му е щял да се подреди по друг по-хубав начин. "Това е пълна заблуда." Сега си мисли, че силното му желание да е на сцена може да бъде реализирано дори в бизнес корпоративната среда. Например с нещо толкова делнично като презентации по време на заседания – търсят се все по-нестандартни начини за представяне на информация и данни, "което е доказателство, че пътят не е само един". А благодарение на новите технологии, които овластяват всеки човек, който има желание, идея и енергия, пътищата стават все по-нестандартни и неочаквани.

Васил започва кулинарен vlog в собствения му YouTube канал, където ще готви български рецепти на полски език. "Живях четири години в Полша и разбрах, че има голям интерес към българската кухня, но няма нито една съвременна и интересна книга или предаване, които да я промотират на големия полски пазар." Актьорът в кухнята вече има план: "Да разберат, че имаме много повече от шопска салата."

Докато разговаряме, Васил записва в малко тефтерче. Уточнява, че така са го научили на курса, който в момента посещава – едногодишен по актьорско майсторство пред камера при актьора Росен Пенчев.

От другата страна на страха

Автор: Цветелина Белутова

Филип Лхамсурен за върховете и низините

Когато Филип Лхамсурен разказва за Амазония, човек има чувството, че да си там е все едно да присъстваш на Големия взрив – и е страшно, и е красиво, и знаеш през цялото време, че не си си на мястото. Но Филип е от тези, които не искат да чуят "не може" и "не става" от хората. Иска природата да му го покаже. Затова тръгва всеки път. Зад гърба си има три експедиции – в Монголия, в Хималаите и по забравените пътища от Родопите до Памир. Във всяка от тях е успял да изпълни първоначалния план, който се е зародил в главата му.

Пътуването с традиционна индианска лодка по най-великата река на света – Амазонка, е мечта, която узрява в него дълго време, за да може един ден да я реализира. И този ден идва. Филип тръгва отново с ясната представа, че тук има толкова много неща, които може да се объркат. Той няма поддържащ екип, няма достатъчно финансиране, няма време и средства за предварително проучване, но има вяра и уважение към природата. Оказва се недостатъчно.

Идеята да преминеш от запад на изток през Южна Америка по течението на Амазонка и да завършиш пътуването си в устието на реката в Атлантическия океан се осуетява най-вече от хората – и от местните индианци, живеещи покрай реката, и от военните, които се появяват по пътя му и вместо да помогнат, връщат Филип в началната точка, от която тръгва. Така шестте планирани месеца се оказват три. И те няма как да бъдат разказани просто така. Може само да се загатнат някои епизоди от тази вечна борба на човека с природата и на човека с човека. Важното е какво остава след провала. А то не е гняв, не е самосъжаление, не е и срам. Само свобода. Свободата да не те е страх. И, разбира се, да опиташ пак.

Планът

Идеята беше да стартирам от Тихия океан, от Еквадор, и да траверсирам континента по най-големия речен басейн на света – Амазония, за да стигна до устието на реката при Атлантика, като използвам само собствени сили без двигател за лодката. На връх Еверест са се качвали над 3000 души, а пък на Луната са стъпвали 12. Амазония са я прекосявали само шест души, и то подсигурени с екип. Това е място, в което не искаш да попадаш сам. Прекалено много трудности има. "Комфорт" и "джунгла" не седят в едно изречение.

Когато се прави такава експедиция, първо се отива на място и се намират съответните хора – индиански водачи или военни. Плащат се разрешителни за резервати, правят се тренировки, минават се курсове за оцеляване при местните. Чак след това човек може да се пробва да осъществи експедицията. А аз просто трябваше да се хвърля и да видя какво ще стане – от една страна, може би защото съм невъздържан по натура, от друга, защото нямаше как да имам тези средства.

Върхът

Започнах от Пасифика и трябваше да използвам велосипед, за да стигна до град Кока, откъдето щеше да започне пътуването ми по реката. Първата ми пречка бяха Андите. Имаше планински път, около 250 км, който стигаше в подножието на Каямбе – най-високия снежен връх на Екватора (5790 м). Моята посока беше изток и отминах отбивката, понеже реших, че няма да мога да кача Каямбе – това е един от най-трудните върхове в Еквадор и е забранено да се качваш сам. След 100 - 200 м спрях и обърнах. Продължих по отбивката и сърцето ми олекна, защото отивах натам, без да знам какво ще стане.

Във всеки момент очаквах да рискувам живота си и бях готов да се върна. Но за моя изненада стъпих на върха. И даже не можех да повярвам. Погледнах джипиеса си, който показа височината. Този успех ми даде мотивацията да продължа, макар добре да знаех, че това, което следва, е проект, неосъществим дори за много от най-добрите пътешественици.

Реката

След като качих върха, се спуснах с колелото в планинската джунгла от изток, която ме отведе към един от най-големите притоци на Амазония – Рио Напо. Местни от племето кечуа ми помогнаха да оправим едно индианско кану, т.нар. пирога, издълбана от дънера на дърво. Сложих й поплавъци от балсово дърво, за да стане като катамаран и да бъде по-стабилна, понеже, управлявайки сам такава лодка в тропическите бури и водовъртежи, вероятността да се обърнеш е 100-процентова. Стартирах в джунглата от Рио Путумайо. На другия ден влязох в следващата река – Рио Напо, и тогава се разрази страшна буря. Целия ден седях на дрейф и чаках да отмине. Чакаш, а вярата ти изтънява. Но няма начин – природата е по-силна.

Най-големият проблем

Хората. Не исках да завися от тях, но те ме контролираха по някакъв начин. Не исках да имам контакт, но те искаха да бъда раздрусан. Нямаше как да се справя с мачете срещу пушката и с гребло срещу двигателя. А те държат цялата река. И дори да се криех, мълвата, че сам мъж е тръгнал с лодка, се носеше в джунглата преди мен. Дори да влезеш в гъстата плетеница от ръкави и реки, винаги си откриваем, винаги те следят едни очи. Първо се опитах да бъда приятелски настроен и когато някоя лодка минаваше покрай мен, се усмихвах и вдигах ръка за поздрав. Обикновено не ми отвръщаха и минаваха много близо да мен, правеха вълни с двигателя, опитвайки се да ме обърнат и чакаха да видят какво ще стане – като деца. Много често ме питаха "къде отиваш". Отговарях: "Ориенте – изток." И те ми казваха така: (прокарва пръст през врата си) "Ще ти отрежа главата."

Един ден, преди началото на поредната тропическа буря, на един от меандрите на реката забелязах трима индианци до брега. Направих един оборот, като се отдалечих повече на завоя, за да го взема по-странично, защото нещо не ми харесаха тези хора. Те започнаха да викат нещо и да ми заповядват да дойда. Тогава единият, виждайки, че умишлено увеличавам разстоянието помежду ни, взе нещо, което беше подпряно на дървото, и аз видях, че това е пушка. Стреля три пъти по мен. Накрая другият му я взе, но тя засече. Започнах да греба зверски, за да хвана основното течение, което е най-бързо. Веднага си представих, че ако се качат на тяхната лодка с двигател, ще ме настигнат и не знам какво ме чака. Целият ден гребах в страх. Търсех място да се скрия. Обръщах се постоянно, защото чувах двигател, който ме преследва. И тогава дойде една много страшна тропическа буря. При такива обикновено се крия някъде и чакам да отмине, но този път влязох в циклона, защото исках природата да ме пази – преследвачите ми едва ли биха искали да се забият във водовъртежите. Най-интересното е, че тогава направих най-голямата връзка с природата. Тя започна да ми говори, а аз започнах да виждам с ушите си и да усещам с кожата си.

Най-вкусната глътка ром

Джунглата се беше наводнила и акостирах в един малък приток, за да намеря място за бивак. Водната маса подсичаше дърветата по бреговата линия, която отдавна не беше брегова линия, а водна гора. Изведнъж в джунглата се чу гръм и видях, че короните на дърветата се движат. Разбрах, че падна дърво, което понесе друго, но беше доста далеч и продължих да си върша работата. Детонацията обаче приближи страшно бързо, като влак, и едно от дърветата покрай мен тръгна да пада върху десния борд на лодката. В последния момент скочих, някакъв клон ме прасна през лявата ръка и удари лодката, която моментално се обърна наопаки с целия багаж. Когато бях във въздуха над реката, падайки по гръб, времето спря. Видях обърнатата лодка и как летя от нея и тогава през главата ми мина само това: "На мен ли ми се случва?! Край." Паднах във водата и течението ме отнесе. Тогава видях как лодката се обръща и идва след мен много бавно. И изведнъж се озовах в по-голямата река и вече не можех да се върна. Трябваше да се боря да не се удавя, защото не плувам добре, а и освен това бях с гумени ботуши. Хващах се за разни дървета, клоните ми оставаха в ръцете, отгоре ми валяха термити, които ядяха цялото ми лице. И тогава си казваш "не мога повече", обаче няма не мога – продължаваш и сърбаш пак тая мътна вода.

Добрах се до един клон, качих се, започнах да си почивам и се успокоих. След малко видях в далечината дъното на лодката, която пак мина много бавно покрай мен. "Ей сега ще умра, обаче трябва да стигна до нея." И скочих, и плувах като плъх. Някакви водовъртежи ме подхващат и ме дърпат надолу, след малко ме изплюват... Накрая стигнах до лодката и се качих като Робинзон на дъното й. И така още час и половина-два пътувах отгоре й.

Трудно успях да издърпам лодката, вкарах я в джунглата с невероятни усилия и я обърнах. За мой голям късмет се оказа, че половината ми багаж, понеже е привързан, седи там, но голяма част отиде. Направих си един бърз бивак в джунглата, намерих една глътка ром в багажа и го изпих. И бях най-щастливият човек на земята: "Не е възможно, аз съм жив!" И цяла нощ кайманите пееха покрай мен като жаби.

Смисълът

От моментите на отчаяние ме изкарваше красотата на природата. Когато спиш в наводнената джунгла, виждаш и чуваш страхотни неща. Всъщност това е идеята на всички мои пътувания - да се превърнеш в онзи древен човек, който е едно нищо, но разбира какво е Майката природа; да плуваш със стадо розови делфини; да вдигнеш кепчето с добър улов и да насечеш с мачетето рибата, а дивите делфини да вземат от ръката ти; да видиш на залез слънце как танцуват и се радват... А нощем започваше най-големият концерт. Концерт, пълен с живот и със смърт. Зараждането на света. Чуваш как водата избухва в някаква страхотна борба и прожектираш в съзнанието си какво се случва: как кайман изяжда анаконда, анаконда изяжда кайман, кайман скача и дърпа маймуна от дървото... Това са скъпоценни моменти.

Подаръкът на провала

Още преди да замина, знаех, че имам много романтични представи за хората там, но въпреки това се надявах и бях длъжен да опитам. Може би това, че не съм толкова разумен, ми е попречило да го обмисля по-добре, за да имам повече защита. Но, от друга страна, това, че съм неразумен, ме пуска в неща, в които другите не влизат. Научих много от този т.нар. провал, защото реализирах онова проучване, което хората правят, преди да предприемат подобна експедиция. След всичко, което преживях, придобих ценен опит и любов към това място. Всъщност, за да се случи нещо хубаво, трябва да имаш един лош опит. Това е някаква градация, в която винаги има риск. Така че експедицията по Амазония продължава.

Боряна Телбис

По трудния начин

Автор: Цветелина Белутова

Актьорът Стефан Денолюбов за портретирането на проблемни герои

Като че ли Стефан Денолюбов има усет към герои с емоционален багаж, които или са пострадали от реалностите около себе си, или са част от проблема.

В "Урок" той е собственик на заложна къща и изпитва докъде ще стигне изпадналата във финансови проблеми героиня на Маргита Гошева. Партньорството с режисьорското дуо Петър Вълчанов и Кристина Грозева датира отдавна. В късометражния и също международно отличен "Скок" (2013) изпълнява главната роля на все още живеещ с родителите си нереализиран мъж, който трябва да наглежда апартамента на заможния си брат. Той е в центъра и на следващия филм на Вълчанов и Грозева, в който играе внезапно озовал се във фокуса на медиите кантонер, намерил и върнал три милиона лева – подобно на "Урок", сюжетът е вдъхновен от реален случай в Нови Искър от 2001 г.

За тазгодишния "Докато Ая спеше" на Цветодар Марков той взе "Златна роза" за главната роля на актьор, който трябва да балансира театралния и реалния живот, докато най-сетне е ангажиран с мечтаната си роля на Вуйчо Ваньо от пиесата на Чехов. В 25-минутната драма Maika mi calling на Деян Барарев Денолюбов е алкохолизираният и разочарован от житейските си избори баща на двама сина, пред които надвисва трагедия.

"Никога не съм конкретизирал за себе си какъв тип персонажи да играя", казва Стефан Денолюбов в малкото си време измежду интензивни репетиции в Народния театър. "Ако имаш мечтана роля, това означава цял живот да чакаш нещо определено, да таиш разочарование, да се оплакваш пред близките си, а накрая да не ти остава друго, освен да остарееш и умреш. Докато аз обичам да се хвърлям от една крайност в друга. Това, което обединява ролите ми, в крайна сметка съм аз самият, защото не мога да избягам от себе си, от физиката си." Не иска да говори за начина, по който проучва образите или как те се видоизменят в процеса, защото има неща, които трябва да останат скрити за другите. Но едно е сигурно – ако героят е "малък човек", той никога не мисли за себе си като такъв.

Лесно можем да посочим развитието на родения във Варна през 1968 г. и учил в класа на Крикор Азарян актьор като успех, но той бързо бяга от подобни етикети. "Какво е успехът, ако е постигнат насред плевели? А и тук, когато се отварят едни врати, се затръшват други." Критичен е към средата, но и тази, която е създадена от самите творци. "Публиката е свикнала да не гледа българско кино, за което хората в него сме си виновни, има и дори негативна настройка към "онези наградените". Често се вижда неумеене в разказването на истории по истински и честен начин. Вместо това има наблъскване на всевъзможни детайли, за да се покажат очевидни неща – нима е нужно задължително да има мутра или политик, за да се покаже реалността тук?" За него пример за обратното е "Докато Ая спеше", филм, който според него не звучи битово, а е метафора за неща, които се случват на хора от всякакви професии и социални сфери.

Ако неудовлетворението е често състояние в образите, които играе, как той се чувства, когато е критичен към работата си? "Ако рухваш след всяко подобно нещо, по-добре не се занимавай. Може да не съм доволен от някоя моя роля и да смятам, че е провал, за друг може да е най-доброто, което съм правил. Един тип зрител ще хареса един тип игра, друг ще се прехласне по този, който преиграва. Важна е хигиената на работа – да знаеш къде си, защо си там и какво правиш. Ако не я спазваш, си обречен на провали. Не че не съм правил компромиси, но през годините максимално съм лавирал, за да се занимавам с това, което смятам за качествено. А когато е ставало въпрос за компромис, съм гледал отвън да изглежда все едно не е такъв. Отношението към работата винаги личи отдалеч. В този ред на мисли не смятам, че съм имал провали."

"Урок" е по кината в България и Великобритания. "Докато Ая спеше" беше част от "Киномания" и се очаква да бъде разпространен в началото на 2016 г. Maika mi calling беше наскоро прожектиран в НДК и може да се гледа на студентския фестивал New Wave на Нов български университет.

Светослав Тодоров

Автор: Цветелина Белутова

Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

3 коментара
  • 1
    ivandimitroff avatar :-|
    Иван Димитрофф

    Страхотно интервю на Ивайло. Само едно добронамерено коментарче за изречението "шансове са измерими с тези да спечели джакпота от лотарията": Е как тогава и трите Малееви имаха невероятния "късмет" да спечелят от тази безмилостна лотария?

  • 2
    subsonic avatar :-|
    subsonic

    Малко ми е клиширан този Христо Попов и ми се струва, че се взема прекалено насериозно. "Обещахме си да вървим по ръба" не е устойчива стратегия. Струва ми се, че се опитва насила да изтиска креативност от екипа си - а новите идеи, особено добрите новите идеи, не са нещо което можеш да мериш на килограм или да изискваш по график.

    Новите идеи се раждат случайно, или са подтикнати от някаква нижда.

  • anonymousone

    Абсолютни лъжи от страна на Христо Попов. Смешната му компанийка работи с Google? Капитал, моля, проверявайте фактите си! Попов е добър само в това да завлича хората с пари!


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK