От "Да чукнем на дърво" до Just Do It
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

От "Да чукнем на дърво" до Just Do It

автор на илюстрацията: Инна Павлова

От "Да чукнем на дърво" до Just Do It

Българинът не обича риска и се срамува от провала. Дали това не е резултат от културата на червената химикалка, с която учителите поправяха грешките ни в контролните

6207 прочитания

автор на илюстрацията: Инна Павлова


*Д-р Ирина Чонгарова-Арон е член на Британската асоциация на психотерапевтите и психологическите съветници. Завършва магистратура по психодинамична психотерапия в Центъра по психоанализа "Тависток".

Работи пет години в NHS (английската система за социално здраве), както и в частна мултилингвистична клиника като психотерапевт на английски, руски и български език. Специализира в индивидуална терапия с хора, които работят и живеят в мултикултурна среда и със смесени (междукултурни) двойки.

Над 20 години преподава междукултурна комуникация в Пловдивския университет "Паисий Хилендарски". През 2008 г. специализира миграционни изследвания в университета "Рохамптън" в Лондон.

Да започнем с едно тривиално напомняне: когато се говори за междукултурни различия, неизбежно се допускат обобщения. Казваме например, че американците са по-готови да рискуват и съответно – да грешат, отколкото българите. Че руснаците не признават грешките си, че германците с педантично планиране се надяват да избегнат провала и така нататък. Да не забравяме, че това, което важи за американците в Ню Йорк или по източното крайбрежие, невинаги се отнася за американците от Средния запад; че руснаците в Москва могат да са много различни от тези във Вологда или Сибир. Дори в малка България жителите на по-големите градове и малките населени места имат различно отношение към неуспехите си. Една от причините е в това, че за да се провалим, е нужна не само нашата самопреценка, но не по-малко е нужно някой да види и потвърди провала. В този смисъл големите градове, големите държави дават анонимността, нужна за скриване от зоркото око на съседа, от неговия гръмогласен или ням укор.

В междукултурните изследвания са формулирани параметри, по които се сравняват различните култури. Един от тях, въведен от холандеца Герт Хофстеде, е "избягването на несигурността". В обществата с нисък коефициент на избягване на несигурността (например САЩ, Великобритания, Индия) толерантността към неизвестното е по-висока, хората са склонни да поемат риск. В културите с висока степен на избягване на несигурността хората имат отрицателна нагласа към промените и избягват да рискуват. Според изследването на Хофстеде в тази група попадат Гърция, Япония, Италия, Русия. Изследванията за България сочат, че българите не обичат риска, като отношението към риска е динамична величина и се влияе от фактори като образование, пол, възраст, големина на населеното място. Хората с по-високо образование са по-склонни да взимат самостоятелни решения и да поемат рискове.

Защо американците с по-голяма готовност поемат риск? Сред причините можем да споменем такъв фактор като самоселекцията. В Америка имаме висока концентрация на авантюристи, хора, решени да напуснат родните си места и да преплуват океана в търсене на по-добър живот. В контекста на "американската мечта" провалът в известна степен се идеологизира – ако не си се провалял, не си рискувал, не си пробвал достатъчно упорито да напреднеш.

Друг параметър, пак от класификацията на Хофстеде, който би бил полезен в нашата тема, е "индивидуализъм/колективизъм". В западните култури индивидът носи отговорността за своите действия, в това число за провалите си. От друга страна, в източните култури отговорността за действията може да се "размие" в колектива, общността. Много важна роля тук играе религията или религиозността. Различните култури дават различен отговор на въпроса къде е локализиран контролът – в индивида или извън него, например в съдбата. Ако вярваме, че каквото и да правим, всичко е предрешено, отговорността на индивида за провала намалява – "не ни било писано". Тук се сблъскваме с парадокс – българинът се срамува от провала, макар и да не се чувства отговорен за него. Всъщност парадоксите са много присъщи на човешката природа.

В Пловдивския университет "Паисий Хилендарски" преди 10 години създадохме магистърска програма "Превод и междукултурна комуникация", която продължава да подготвя преводачи, които са и специалисти по междукултурна комуникация. В преподаването на междукултурна комуникация са включени методи, които подготвят учещия за справяне със стреса от промяната на правилата при преминаване в различна културна среда. Когато правя трейнинги по междукултурна комуникация в различни страни, едно от любимите ми упражнения е серия от прости аритметични задачи, в които знакът плюс означава умножение, знакът минус – деление, и обратно. Учещите трябва да решат задачите за много ограничено време и грешките са почти неизбежни. При разбора на това упражнение обикновено обсъждаме броя на допуснатите грешки, чувствата, които студентите изпитват, докато се опитват да се отучат от обичайните за тях правила и да се "пренаучат" на новите наложени им правила. Правих наскоро това упражнение със студентите на магистратурата по бизнес администрация (MBA) на университета "Кингстън" в Москва, в която участват студенти от Русия и от Великобритания. Голяма част от студентите са хора с реален бизнес. Никой от руските студенти не призна да има грешка. Смутените английски студенти спасиха положението: те имаха грешки и бяха готови да осмислят конфуза, предизвикан от смяната на правилата. Учила съм както в Русия и България, така и във Великобритания. Помислих си, че продължаваме да берем плодовете на културата на червения химикал, с който учителите поправяха грешките ни в контролните ни работи.

Защо идеята за реабилитация на провала идва от Америка и защо тази тема става особено популярна през последните години? Финансовата кризата от 2008 г. впрегна позитивната психология във възстановяването на духа на нацията и на вярата на индивида в себе си. Организират се повсеместни тренинги за развиване на устойчивост към стреса (resilience training), като се прилага моделът, използван в американската армия. Разработването на този модел е свързано с университета в Пенсилвания и трудовете на проф. Мартин Селигман, които са в основата на подобна програма, разработвана от Лондонския университет.

Когато обаче говорим за отношението на американците към провала, нека не забравяме, че голяма част от тях редовно посещават своите лични психотерапевти. Говоренето за провала, осмислянето на чувствата, с които той е свързан, идентифицирането на контекста, в който сме склонни да допускаме любимите си грешки – всичко това е важна част от справянето с последствията на провала. Големите имена в американската психотерапия идват през първата половина на XX век от Европа, където в момента популярността на психотерапевтичната подкрепа продължава да расте. Всеки, който има легален статут на живеещ във Великобритания, има право на безплатна психотерапевтична помощ. Критерият за получаване на такава помощ не е ниският доход, а потребността.

Работих пет години като психотерапевт в социалната система за здравеопазване в различни райони на Лондон. Сред пациентите ми в Нюъм, Източен Лондон, имаше безработни и бежанци, дошли от страни, за които не знаех нищо и научавах в движение. С някои от тях работата изискваше присъствието на преводач. Проблемите, с които идваха, бяха травми от най-различен характер. От тези хора научих много за културните различия в приемането на живота. Убедих се и в това колко универсални, човешки са болките ни от провалите в личните отношения, загубите, неосъществените мечти.

Ходенето на психотерапевт е скъпо и самотно мероприятие. Ставаме свидетели на това как публичното говорене за провала се популяризира, а заедно с това се мултиплицира терапевтичният му ефект. В този смисъл, струва ми се, ставаме участници в една кампания на "нормализиране" на провала, тръгнала от Америка, минаваща по европейските пътища и стигнала до България.

*Д-р Ирина Чонгарова-Арон е член на Британската асоциация на психотерапевтите и психологическите съветници. Завършва магистратура по психодинамична психотерапия в Центъра по психоанализа "Тависток".

Работи пет години в NHS (английската система за социално здраве), както и в частна мултилингвистична клиника като психотерапевт на английски, руски и български език. Специализира в индивидуална терапия с хора, които работят и живеят в мултикултурна среда и със смесени (междукултурни) двойки.

Над 20 години преподава междукултурна комуникация в Пловдивския университет "Паисий Хилендарски". През 2008 г. специализира миграционни изследвания в университета "Рохамптън" в Лондон.

Да започнем с едно тривиално напомняне: когато се говори за междукултурни различия, неизбежно се допускат обобщения. Казваме например, че американците са по-готови да рискуват и съответно – да грешат, отколкото българите. Че руснаците не признават грешките си, че германците с педантично планиране се надяват да избегнат провала и така нататък. Да не забравяме, че това, което важи за американците в Ню Йорк или по източното крайбрежие, невинаги се отнася за американците от Средния запад; че руснаците в Москва могат да са много различни от тези във Вологда или Сибир. Дори в малка България жителите на по-големите градове и малките населени места имат различно отношение към неуспехите си. Една от причините е в това, че за да се провалим, е нужна не само нашата самопреценка, но не по-малко е нужно някой да види и потвърди провала. В този смисъл големите градове, големите държави дават анонимността, нужна за скриване от зоркото око на съседа, от неговия гръмогласен или ням укор.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK