Бистра Андреева, преводач
Според израелския писател Етгар Керет, преводачите са като нинджи – ако ги забелязваш, значи не са достатъчно добри.
Определението "нинджа" приляга идеално на преводачката Бистра Андреева, чиято забележителност се крие точно в способността й да остане незабелязана. Дори когато е на сцена, където няма как да бъде невидима, тя умее да прави иначе тежкия и стресиращ консекутивен превод да изглежда като нещо леко, което не изисква усилие. Със завидна ловкост и самообладание Бистра преодолява подводни камъни и успява да възпроизведе дума по дума не само прецизния смисъл, но и фините нюанси и точната интонация от изказвания на лектори, които освен че редовно забравят да направят пауза, говорят по всякакви тясно специализирани теми – от кино, литература, изкуство и дизайн, през готварство, до физика, финансова политика и енергетика. Последно ни впечатли на няколко събития около декемврийския Панаир на книгата, където публиката вероятно дори и не забеляза, че тече превод на живо, докато колегите сред нас можеха единствено да се вдъхновят и да й завидят благородно.
Когато в първия работен ден на новата година се свързваме с нея обаче, тя вече се е заела с доста по-усамотена, но не по-малко забележителна дейност – завършване на превода на романа "Отивам си е възвратен глагол" на Тайе Селаси, който ще излезе на български тази пролет. Това е втората книга, която Бистра превежда, а преди броени седмици първият й превод на роман, "Английски за гълъби" на Стивън Келман, получи специалната награда "Кръстан Дянков", с която фондация "Елизабет Костова" отличава преводи от английски всяка година. Освен признание за работата й по самата книга наградата е и свидетелство за обещаващото бъдеще на Бистра като преводач на художествена литература. В близките месеци й предстои работа по още два забележителни романа: "Бруклин" на изтъкнатия ирландски писател Колм Тойбин и нашумелия Americanah на нигерийско-американската писателка Чимаманда Нгози Адичи.
Преводът на романи е естествено развитие на петгодишната кариера на Бистра като преводач на свободна практика. През тях тя превежда ред разкази, филмови сценарии и журналистически статии, участва в годишните ателиета по превод на фондация "Елизабет Костова" и на съюза на преводачите и печели резиденция в издателство Open Letter Books в Рочестър, Ню Йорк, където работи по откъс от романа "Перо от пеликан" на Ирина Папанчева. Междувременно завършва магистратура в Школата по конферентен превод на Софийския университет и започва да работи като устен преводач в европейските институции в Брюксел и Страсбург, както и на различни събития в България, сред които One Design Week, One Architecture Week, TEDxBG.
На този фон кариерата й изглежда като изцяло целенасочен избор. Бистра обаче твърди, че никога не е била "от хората, които от малки са знаели точно какво искат да станат". За това свидетелстват предишните й занимания – макар и на пръв поглед несвързани, те водят до безценните за един преводач натрупвания на обща култура и дългогодишен опит и развиват у нея умения за работа с език, които тя използва и до днес. След като завършва английската гимназия в Русе, а после Журналистика и масови комуникации в Американския университет в Благоевград, Бистра се впуска в "петгодишен флирт" с телевизията, където работи като изпълнителен продуцент, сценарист и "милиард други неща". През 2008 г. записва международна магистърска програма по културен мениджмънт и културни политики в университета по изкуствата в Белград, след която започва работа като журналист и редактор в списание "Едно".
Именно там Бистра започва бавно да навлиза в професионалния превод. "Анджела Родел (един от най-активните преводачи на българска съвременна литература към английски – бел. авт.) беше редактор на английската версия на списанието. Освен че пишех и редактирах, се налагаше и да превеждам част от текстовете. Анджела тогава ми каза: "Между другото преводите ти са много добри. Да знаеш, че ако някой ден решиш да се занимаваш с това, можеш да го правиш." Това наистина ми даде кураж да се пробвам."
Опитът явно е бил успешен, защото днес Бистра е изключително търсен устен и многообещаващ писмен преводач и, изглежда, се справя еднакво добре и с двете. "Устният превод е много динамичен, има приятен адреналин и всеки път е различно. Нямаш време да мислиш за най-добрия вариант, а използваш първото нещо, за което се сетиш." За разлика от него "писменият е много самотно занимание. Като динамика е тотална противоположност – бавно и пипкаво. Там може да прекарам цял ден върху две изречения, за да намеря идеалния вариант. Случвало ми се е така да се вкопая, че да не изляза с дни, да забравя да говоря с хора."
И все пак при Бистра двете дисциплини се допълват, дори и на практично ниво, така че ангажиментите й като конферентен преводач правят заниманията й с литературен превод възможни. "Ниското му заплащане в България, особено на фона на къртовския труд, който той изисква, означава, че заниманието единствено с художествен превод би било самоубийствено. Така че при мен едното храни тялото, а другото – душата."
В това отношение изглежда, че Бистра е постигнала баланс. Все още обаче го търси в други предизвикателства, често срещани сред работещите на свободна практика. "Две от целите ми тази година са да се науча да почивам по-добре и да работя по-добре, в смисъл по-съсредоточено и дисциплинирано."
Сигурни сме, че както всичко, с което се е заемала досега, ще успее да постигне и тази цел. Като една незабележима, но истински забележителна нинджа.
"Английски за гълъби" от Стивън Келман ("Жанет 45", 2014) можете да намерите в книжарниците. През пролетта се очакват романите "Отивам си е възвратен глагол" от Тайе Селаси ("Жанет 45") и "Бруклин" от Колм Тойбин (ICU), по който има и чисто нов едноименен филм. Преводът на Americanah на Чимаманда Нгози Адичи ("Жанет 45") се очаква към края на 2016 или началото на 2017
Екатерина Петрова
Владимир Полеганов, писател
Когато става въпрос за българска литература, Владимир Полеганов не е сред имената, които чувате. Той не пише истории, които бързо може да прочетете или лесно да разкажете на приятели – наскоро дори е сънувал кошмар, в който вижда ръкописа си с абзаци и отделена пряка реч. Смело решение в свят, в който трябва да имаш подходящи за споделяне в социалните мрежи цитати. Никога не е правил самостоятелно четене, а да промотира работата си му звучи като отдалечена тема. Въпреки това разказът му "Птиците" намери място в антологията Best European Fiction 2016, където в предни издания са включвани Георги Господинов, Алек Попов, Катя Атанасова.
Полеганов е роден през 1979 г. в София. Майка му е учителка по литература, на което отдава ранния си интерес към книгите – основно приказки и научна литература за птици и изчезнали животни. Работил е като училищен психолог, сценарист на сериали ("Под прикритие") и телевизионни предавания, а сега е отдаден основно на преводи от и на английски. "Не изключвам да се върна към психологията, все пак тя лежи най-вече върху натрупания опит." Дебютният му сборник с фантастични разкази "Деконструкцията на Томас С." излиза в началото на 2014 г. с отзиви от Ани Илков и Едвин Сугарев на задната корица.
Той е също така сред редакторите на основания преди пет години литературен сайт "Сборище на трубадури" и превежда от английски, винаги със съгласието на авторите. Това е и част от мисията му да запознае читателите с по-съвременните представители на фантастиката.
"Липсва ми доброто жанрово писане, в което да не личи до коя година е чел авторът. В "Сборище на трубадури" правим конкурс на името на Агоп Мелконян – един от най-завършените ни фантасти, и често в текстовете, които изпращат, си личи, че фантастиката, която някои автори пишат, наподобява тази до 60-те години. Залага се на клишета, които жанрът много отдавна е преодолял. В контекста на чуждоезичния пазар няма как това да бъде харесано." Извън тези наблюдения Владимир вижда, че в литературата ни идва ново поколение от писатели, "които четат наистина и имат самосъзнанието за автори, дори и да звучи малко арогантно".
"Фантастичното у нас няма традиция и индивидуалност въпреки наследството на приказките, диаболизма и факта, че жанрът винаги се е практикувал тук от 20-те години насам", казва Владимир, който завършва психология в Софийския университет, след това записва магистратура по клинична психология и участва в школата по творческо писане на Емилия Дворянова. Сред любимите му автори са Роберто Боланьо, Филип Дик и Томас Пинчън.
"Сякаш и не припознаваме добрите модели на писане, защото, съзнателно или не, като четеш качественото, то ти се отразява. Такъв фактор е и работата с редактор, който едновременно може да оцени текста от дистанция, познава политиката на съответни издателства и към каква публика може да бъде ориентирана творбата. Последното е особено важно, когато става въпрос за жанрова литература, която често следва икономически тенденции в книгоиздаването."
Наскоро Владимир е завършил първия си роман. В него става въпрос за преживяващ травматични епизоди герой, неспособен да рационализира света около себе си. Историята отразява личния поглед на Владимир към технологията, която освен даваща възможности, отнема отговорността и самоинициативата от ръцете и мисленето на човека. Ако трябва да се постави етикет, работите му влизат в течението new weird, което се оформя като жанр от 90-те години насам, но има корени във фантастичните и хорър истории още от XIX век.
Работи и по превода от български на английски на две книги от Нина Ненова, която описва като един от големите ни фантасти. Владимир всъщност се чувства далеч по-удобно в това да говори позитивно за работата на другите, отколкото да се задълбочава в собствената си. Любопитен му е афрофутуризма – съвременната сцена от африкански писатели в жанра. А ако искате да навлезете в българската фантастика, той препоръчва Мелконян, Петър Тушков, Янчо Чолаков ("най-добрия ни фантаст от последните 25 години") и Хараламби Марков, който пише на английски и миналата година получи номинация за "Небюла" – най-престижната награда в сферата. А когато става въпрос за участието му на форум "Дебюти" на Софийския международен литературен фестивал, той първо разказва колко го е впечатлил неизвестен поет на име Никола Петров.
И все пак до какви хора би искал да достигне и дали експерименталното му писане е окей за средния читател? За Владимир толерантността към необяснимото е най-важното условие, за да влезете в неговите истории.
"Деконструкцията на Томас С." е част от поредицата "Нова проза" на Университетско издателство "Св. Климент Охридски". Best European Fiction 2016 е на англоезичния пазар от Dalkey Archive Press, а разказът на Полеганов е в превод на Петър Бачев.
Светослав Тодоров
Елица Матева, актриса
Независимо дали работи по разследване за корупцията в Косово, продуцира реклами в Хърватия или участва в два от най-очакваните български филми за годината, Елица винаги има чувството, че става въпрос за игра и възможност за самоусъвършенстване. Затова и ако би се определила с една дума, това е "изследовател".
През тази година ще чувате все по-често за 28-годишната Елица Матева. Тя участва в предстоящите I Want To Be Like You на режисьора на "Аве" Константин Божанов и "Безкрайната градина", дебют в киното на Галин Стоев. Вече може би сте я виждали и в клипа към Two Weeks To The Great Escape на Jeremy?.
Тя е съсредоточена върху изявите си в киното, въпреки че това никога не е бил предначертан път. "Но откривам различни знаци, които са ме водили към него. Бях емоционално дете, винаги съм обичала изкуството, а в гимназията исках да стана художничка. Танцувах, пишех, рисувах, но най-интересна ми беше философията", разказва Елица и посочва прочитането на "Чужденецът" на Албер Камю като ключов момент. "Колебаех се дали да продължа с рисуването, или да се насоча към философията и психологията. При всички положения знаех, че ще изляза навън. Не за да се "махна", а заради желанието да видя повече от света. Може би и защото от малка много пътувах покрай родителите си. Това възпита чувство, че всичко е на една крачка и можеш да тръгнеш в която и да е посока."
Записва в колеж по американска система в Утрехт, а нейни колеги са хора от цял свят, голяма част от които деца на дипломати. Изучава Liberal arts and sciences, с фокус към психологията, политиката и креативно писане, а образованието й включва семестър в Сидни. После се насочва към магистратура по анализ и разрешаване на конфликт. Там изучава събитията в Югославия и Руанда като част от съвременните методики на войната, тема, която усеща като близка, най-вече заради баба й, която е от еврейски произход. Като част от завършването си прави разследване за клановите организации в Косово. Казва, че сблъсъкът с подобни теми не я прави по-малко идеалист, а точно обратното. Завършва с лекота и с отличие, а академичната работата описва повече като писане на книга, отколкото задължение. След това Елица постъпва в тинк-танк в Хага, който се занимава с проучвания и анализи за рисковите региони в света. Въпреки че намира дейността си там за много интересна, не след дълго решава, че й е нужно нещо по-динамично.
Заедно с приятели от Хърватия, учили също в Утрехт, тя основава в Загреб компания, която се занимава с видеопродукция, маркетинг, реклама, социален мениджмънт. "Като се има предвид, че историята на дизайна и рекламата започва от войните и пропагандата, започнах да намирам много връзки между образованието и работата."
В процеса на снимането на реклами Елица все по-често започва и да играе в тях. И тук идва голямата промяна, която настъпва в живота си – перфектната свобода. "Изведнъж разбрах, че не съм се чувствала толкова спокойна, колкото пред камера. Лесно можех да изолирам всичко, да преодолея себе си и страховете си."
Без да чертае кариеристични планове, тя записва поредица от актьорски курсове – първо в Загреб, после в Белград, а непланирано продължава в МОНТФИЗ и при Михаил Билалов. Това й дава повод за съвсем нов старт в живота – напуска работата в Загреб, разделя се с миналото дори предметно и се връща в София с две чанти. "Беше нещо, което реших, че не мога да не направя, тъй като актьорството покриваше нормативите ми за пълноценен живот. В мъж не съм се влюбвала така", казва с увереност Елица, чиито вкусове към киното са ориентирани към филмите на Рой Андершон. След последното, което е гледала, е хонконгският филм от 1994 г. Chungking Express и Love, последният на Гаспар Ное. Харесва й кино, което "много иска и ти сам да изпиташ това, което се случва на екрана".
Като актриса Елица вече е участвала в хърватския сериал Vatre Ivanskje, където играе вещица - малка, но важна за историята роля. Приключила е снимки за още две продукции в страната – една късометражна и една пълнометражна, има и малка изява в британския сериал Plebs. В "Безкрайната градина" на Галин Стоев й е отредена главната женска роля. Дали по-различният път на Елица й дава известно предимство в новата професия, често равносилна едновременно на несигурност и голяма конкуренция?
"Никога не съм се замисляла за качествата ми спрямо тези на другите хора. Всеки има своя път. Моят може би е странен, но за мен изглежда ясен и не мисля за нужно да го аргументирам. Ако знаеш какви са ти мотивите, не е нужно да се обясняваш. Важното е да знаеш, че решенията, които взимаш, те удовлетворяват. Това е много лична професия. Разбира се, може да си помисля, че някой се справя по-добре от мен в даден момент, но няма никакъв смисъл да се опитваш да вземеш нещо отнякъде другаде. То идва само от теб." Не обича да говори предварително за очаквания и планове. "Допускам, че всичко е възможно, но някои неща са по-вероятни от други."
Десетилетието извън София я кара да се чувства като чужденец в началото. През годините тя рядко се е връщала. "Нямам слабост към носталгията. Дори и да си спомняш за някое място с добро, това е просто погъделичкване от миналото. Ако ще съм някъде, ще съм наистина там. Не мога да си позволя да страдам заради личния си свободен избор", казва Елица, която вижда в откъсването от средата и бързото потапяне в друга като причина често да смесва в едно изречение български, английски и хърватски.
Описва София като Берлин на Балканите и прекарва първите месеци в дълги разходки. Не очаквайте от нея да чуете оплаквания или критика към средата – подобно на много млади хора, които се връщат в страната след дълъг период извън нея, тя вижда възможностите, а не ограниченията. "В момента България много ме вдъхновява, тъй като постоянно откривам интригуващи места и хора. Все едно се запознавам наново със София. Вярвам, че тук има специфичен buzz, енергия, от която тепърва ще се случват интересни неща."
Светослав Тодоров
Деян Барарев, режисьор, сценарист
С Деян може да водите дълги разговори за кино, колко забавен е Колин Фарел във "В Брюж" или колко перфектен е всеки епизод на Breaking Bad. Неизбежно ще стане въпрос и за неговите филми, тъй като винаги търси отзиви за работата си и е доста самокритичен – сам ще започне темата какво не се е получило в тях.
Част от проектите му са късометражните "Ботев е идиот" (2013), награден от три фестивала и провокирал ядосани реакции от националисти заради заглавието, драмата с отзив от сп. Monocle и прожекции в Канада, Франция, Австрия, Гърция и Албания Maika mi Calling (2015), а в края на миналата година премиера направи и първата му комедия – "Батмобил", история за разведен баща, който намира открадната си кола пред блока. Както хората около него се шегуват – един от малкото му проекти, в които нито един герой не умира.
И двата миналогодишни филма се занимават по различен начин с разбитите отношения между бащи и синове, но и 28-годишният Деян няма конкретен отговор какво го дърпа към семейната тематика. Копродуцент е и на един от първите ни опити за филмов мюзикъл – също късометражния Eat Me! (2015), посветен на свръхконсумацията в съвременното общество.
Филмите му са обикаляли и форумите в България, включително "Златна роза" и "София филм фест", а появата им може да разгледаме и като част от нарастващия интерес на зрителите към българското късометражното кино и все по-големия брой събития, на които получава изява. Деян цитира успехите по-скоро като факти, отколкото като гордост – не чувства, че е намерил механизмите и тенденциите, а често стереотипите какво трябва да бъде източноевропейското кино му се струват ограничаващи. "Имаме толкова абсурдни истории, които можем да разкажем и които са типични само за нашата среда."
Интересът му започва в гимназията, покрай познанството със съученици, които гледат по-отбран тип кино. Преди това се вълнува от "футбол и екшъни със Стивън Сегал". Ако има един филм, който му повлиява сериозно, това е "Магнолия" на Пол Томас Андерсън. В продължение на година учи икономика в Лондон, където въпреки високите цени дава всичките си пари за билети за кино. Не след дълго идва окончателният извод, че трябва да избере най-близкото до себе си. Въпреки скептицизма на семейството му сега следва кино в НБУ паралелно с икономиката. Досега не е работил с Националния филмов център, "но и не знам как става, не мога да се оправя в тази джунгла". Въпреки че харесва част от новите български филми и особено тези на Павел Г. Веснаков, той без притеснения споделя и кои черти на киното ни го дистанцират.
"Като че ли въртим едни и същи теми, излизат на повърхността години след като е трябвало да се случат. Необходимо ни е нещо, което да говори за сегашния момент. Бих искал да видя повече истински забавни филми, а ако са тежки, те да са насочени директно към автентичните проблеми на обществото", казва 28-годишния режисьор, който вече трупа идеи за дебютната си пълнометражна продукция. "Такива са загубата на вяра към институциите и решаването на проблеми на комунално ниво. Също така карамболът от информация, на която медиите те подлагат - трябва да отсяваш, а понякога нямаш времето. Въобще всички моменти, в които държавата трябва да се намеси в уравнението, но тя си бърка в носа. Може би и затова имаме тези движения на демагогия и национализъм – те пазят положението на тези, които не искат промени."
Разликите между "тук" и "там" за него изпъкват и по време на прожекциите извън страната, когато вижда доста по-ясна амбиция за успех в представителите на други източноевропейски държави. "Те много изразено стъпват на традицията си и искат да правят големи филми, конкуриращи се с най-доброто. Може би съм малко лишен от целта да правя "световно" кино. Винаги първоначалната ми идея е просто да показвам нещо различно от предишния път. Понякога, когато кандидатстваш за финансиране, ти става тъпо, че всъщност много малко хора искат да видят различното."
Въпреки тези думи последното впечатление, което Деян ще ви остави, е на човек, който би се отказал лесно.
Maika mi Calling може да се гледа в "Одеон" между 20 и 23 януари като част от фестивала New Wave на НБУ. Повече от работата на Деян Барарев може да видите на vimeo.com/deyanbararev. Скоро всички негови филми ще бъде онлайн на френската VOD платформа vodd.co.
Светослав Тодоров
Боян Крачолов, режисьор
Забелязахме младия режисьор на фестивала "Малък сезон 2014", организиран от "Сфумато" и представящ работите на млади надежди на българския театър. Тогава той се включи заедно с още трима режисьори в проекта "Възстановки" по романа на Милен Русков "Възвишение". На следващата година на същия фестивал Боян представи "Фантомни болки" от Василий Сигарев и "Палата номер 6" по Чехов, като второто представление в момента е част от репертоара на "Сфумато". На сцената на театралната работилница е и още една негова работа – "Срещу течението на Хъдсън", по която работи с колегата си Борис Христов.
Изкуството е в гените на Боян – той е един от най-младите потомци от рода на Яворов. Роден е в София, учи в 73-о СОУ (Втора немска), в НАТФИЗ завършва режисура в класа на проф. Иван Добчев, а в момента следва магистратура, специалност "Философия" в СУ.
Мечтите му: "За вертикално изкуство. Независимо дали театър, литература, музика или каквото и да било друго. За такова изкуство, което те отвежда нагоре, което ти напомня, че тук, в този свят, има и нещо друго, нещо невидимо, неоткрито още, което е точно под носа ти, ама все ти се изплъзва, малко като Онова нещо в "Ние врабчетата" на Радичков, дето е все зад гърба ти, ама като се обърнеш да го видиш, се скрива." Вдъхновява го: "Времето, което прекарвам над текста сам; репетициите с актьори, новите идеи, които ми хрумват тогава, за които преди това дори не съм подозирал... Търсенето всъщност. Търсенето ме вдъхновява най-много. И това постоянно да си вдигаш летвата. Сам. И скоростта, в която мисълта ти влиза, когато си в работна атмосфера. И това да не спираш да учиш. От всичко – и от провали, и от успехи."
Боян се дразни от "опосредстването, десакрализирането и позьорството". А мнението му за българската културна среда е повече от категорично: "Мисля, че в последните няколко години е отнесла много бой. Дали от липса на финансиране, дали от тенденциозното занижаване на стандарта на образование, дали от двете заедно, че и от още неща – не знам. Знам само, че в момента се крие в сянка. И като че ли не иска да излезе. Имам чувството, че като народ в момента сме в много особено, "висящо" положение. Като че ли сме в някаква пустош. Няма изграден план за дългосрочно развитие – било то културно, образователно, икономическо или каквото и да било; няма достатъчно силна политика, която да убеди хората, че тук си струва, тук си заслужава."
"По тая причина много от младите се изправят пред хиляди неизвестни, от които зависи собственото им бъдеще. В такъв контекст изборът да се махнат оттук изглежда и най-логичен. "След като на тях не им пука за мен, защо на мен да ми пука за тях" – мислят си. Или поне смятам, защото и аз съм си го мислил. И тъй като според мен тази културна среда отговаря за удържането на някакви национални духовни ценности, за възпитаването и формирането на мислещи личности, които носят съзнание за общността, е крайно време да направи нещо, да излезе наяве, да бъде видяна."
Функцията на културната среда за Боян е да бъде активна, да предприема действия, да се намесва в политическия живот, да изказва становища. "Обществото да знае, че някой мисли за тях без за лична облага. Защото единствено в нея хората биха могли да видят някаква, макар и малка, надежда за бъдещето. Достатъчен пример е фактът, че след разочарованието от Ньойския договор българите се събират пред къщата на Иван Вазов. Не пред двореца на царя."
Последното представление, което го е впечатлило, е "Цимент" на Гочев: "Гледах го на запис оня ден. Също и няколко спектакъла на Веселка Кунчева, които ме е яд, че не съм гледал по-рано. Както и работите на преподавателите ми." Голямото желание на Боян е "на българския театър да се гледа като на място, което може да променя и да извисява хората. Като на територия, която може да те извади от нормалния, битов ред, на който си свикнал, а не като на индустрия, чиято единствена цел е да регистрира приход".
Боян Крачолов участва като актьор в спектакъла на Маргарита Младенова "Продадено" по "Вишнева градина" на Чехов. Режисьорските му проекти са "Палата номер 6" и "Срещу течението на Хъдсън". Всички спектакли са на сцената на Театрална работилница "Сфумато".
Тодор Пеев
Димитър Желев, преподавател по география
През 1948 г. военен американски кораб по погрешка пренася кафяви дървесни змии на остров Гуам в Тихия океан – място, където никога не е имало никакви хищници. Попаднали в този рай, змиите се размножават изключително бързо, като се хранят с яйцата на пернатите, които гнездят на острова. Птиците естествено нямат еволюционен инстинкт за самосъхранение, не се крият, гнездят по клоните и по земята и съответно изчезват около 50 ендемични вида, никой от които не се среща никъде другаде по света.
Само за няколко години кафявата дървесна змия е с популация от няколко хиляди. И както във всяка екосистема, когато нещо изчезне, то влияе на всичко останало. Първо са птиците, после идват дърветата, чиито семена птиците разнасяли, а накрая змийската инвазия засегнала и местното население чаморо, обитаващо острова от 35 века – много от хората напускат острова. До ден днешен решение на тази криза не е намерено.
Именно с историята за остров Гуам, която нагледно показва т.нар. ефект на доминото и как всяко едно човешко действие може да предизвика колапс в природата, 29-годишният Димитър Желев печели първо място в конкурса на Британския съвет "Лаборатория за слава FameLab".
Когато е в пети клас, Димитър получава първата си двойка и тя е по география. Следва една и по английски език. След време той е учител география на английски език в Американския колеж за четири поредни години и дори печели приза за учител на годината през 2013 г. А от 28-годишен преподава Природна география на България, Ландшафна екология и др. в Софийския университет "Учех в Националната търговско-банкова гимназия в Стара Загора и си мислех, че ще стана икономист, но в десети клас обявиха състезания по география и наградата беше пътуване до САЩ", казва Димитър. Мотивиран от желанието си да пътува, той се явява и без специална подготовка печели първа награда.
В момента целият му живот се върти около науката и в частност географията и екологията. Създава първия български портал за география geograf.bg. "Още като студенти с най-добрата ми приятелка Евгения искахме да има пространство в интернет, където да пише достоверни, но същевременно и интересни статии, защото Wikipedia не е нито достатъчна, а често не е достоверен източник на информация. Аз самият съм откривал много важни фактологически грешки в статиите за география, както и лоши преводи. Така се появи и geograf." Според Димитър порталът е за всички – и учители, и ученици, и студенти, и любители на географията. А освен статии там има и тестове и интересни рубрики.
Неуморен и с много идеи, Димитър организира и географски фестивал. Миналата година той се провежда в Ямбол, а тази – през април, ще е в Казанлък. "Концепцията ни е всяка година да бъдем на различно място и да събираме хора, които изпитват любов и интерес към географията." Миналата година са били над 250 души, тази очакват още повече. Състезанията по време на феста включват и отборно съревнование, за да се създаде отборен дух, да има забавления, екскурзии и много уъркшопи. Димитър сам намира спонсори, които подсигуряват награди за участниците. "С този фестивал привлякохме вниманието на много други колеги, защото успяваме да направим науката атрактивна и да я популяризираме по нестандартен начин", казва Димитър. Самият той е канен да разказва за фестивала като пример за добра практика на научни конференция в Германия и в България.
През 2016 г. Димитър иска да стартира и онлайн списание за научни публикации, което няма да има комерсиална цел. Междувременно му предстои защита на дисертацията на тема замърсяването (геохимичното въздействие) на водосборния басейн на река Сазлийка в Южна България. Ще продължи да развива и забавната географска занималня за деца. И въпреки всички тези проекти на Димитър му остава време да спортува, да пътува и да играе катан с приятели.
Тамара Вълчева
Bears and Hunters, инди рок група
След като Виктор се ражда, баща му оставя свиренето на китара на заден план. За вокалиста на групата писането на песни е вид продължаване на прекъснатата семейна отдаденост към музиката, а търсенето на правилната мелодия често може да продължи до пет сутринта. "Което не означава, че винаги ми се получава."
Антони не идва от семейство с музикални традиции, но родителите му виждат как от малък първото, което забелязва в песните, са ударните. Барабаните са това, в което инвестира вниманието си през гимназиалните години, когато не намира общи интереси с връстниците си.
Петър свири от малък, но опасенията, че ще изглежда твърде смотан като "момчето с акордеона", го карат да премине към китарата. Тримата съставят Bears and Hunters, една от младите български групи, които имат потенциала успешно да съчетаят радиофоничното звучене с влияния от алтернативната музика.
Те са част от Homeovoxmusic, обединяващият няколко подобни групи лейбъл на Георги Георгиев от "Остава", и миналата година направиха впечатление с дебютната си песен Comeback Story.
Тримата все по-често са на сцена, а по-късно тази пролет очакваме първия им миниалбум. Виктор, Антони и Петър са убедени, че той ще отбележи ново начало за тях като една по-смела и експериментираща група. В момента снимат и ново видео под режисурата на Мартин Илиев, който стои зад късометражния филм "Стерео любов" и няколко клипа на "Остава".
Казват, че в него ще има влияние от film noir киното на 40-те и 50-те години на XX век, а за миниалбума подбират тези песни, които в поредността си могат да съставят цялостна история.
"Това е и начин да погледнем и по-сериозно на нас самите като група", казва Антони, но с уговорката, че това не означава преследване на амбиции, особено като се има предвид липсата на пазар и среда в България. "Бихме искали да сме популярни толкова, колкото заслужаваме. Да имаме адекватни отзиви за това, което правим. Да не ни казват, че правим нещо добро, когато не го правим. За съжаление това равновесие е трудно в изкуството – може много да дадеш и малко да получиш, и обратното."
Преди лятото ще пуснат и още едно EP – планират едното да представи по-меланхоличната им страна, а другото по-светлата. Издаването на все повече авторски материал се очаква да ги ориентира и към първи участия извън страната. "Мисля, че публиката в България има глад, въпреки че не може да определи към какво точно. Често хората правят сравнения и казват, че нещо го има там, но го няма тук. Така че трябва да поднесеш това, което правиш, на фона на тези предубеждения. И се получава – не очаквах толкова добри реакции към първата ни песен, и то на фона на липсата на пазар и медии за тази музика."
Режисираното от Георги Манов черно-бяло видео на Comeback Story има почти 45 хиляди гледания за осем месеца. Въпреки че историите за трудното издържане и страничните занимания на музикантите понякога им звучат депресиращо, и тримата са убедени, че това, което правят, не е със задължителна цел да бъде основна професия.
"Ако се наложи, бихме правили всичко безплатно. За мен е много важно това, което музиката носи - да напредваш, без да имаш усещането, че си положил усилия", казва Петър, завършил бизнес администрация в Американския университет.
"Не правим песни с идеята да се въртят някъде, напротив, бихме искали да сме все по-освободени", казва Виктор, също така студент по кино в НБУ, след прекъснати IT и икономически следвания. Киното е другата сфера, в която би искал да се реализира, въпреки че според него "за разлика от музиката там е по-трудно да си самоук". Наскоро е гледал всичко на Дейвид Финчър, фен е и на братя Коен. Времето извън музиката е също така разпределено в изучаване на историята на поезия с онлайн курс и четене на крими романите на Едгар Уолъс и Уилки Колинс.
А за какво не се разбират? Дали във Facebook да започват статусите с "хора" или "човеци", дали логото им изглежда глупаво или дали снимката в Instagram да е цветна или черно-бяла. За всичко останало казват, че са в синхрон. Така и изглеждат, а дали това ще се предаде като качество в музиката им ще разберем през следващите месеци.
Лилия Гелева е артист с разнородни таланти. Детските й мечти не са свързани със сцената ("Като съм била на три, съм казала, че искам да стана "педе***", а съм имала предвид "водолаз"). Родена е в София, но е живяла доста години във Варна, където завършва училище по изкуствата със специалност "Живопис". После идва НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов", където учи актьорско майсторство за драматичен театър в класа на проф. Атанас Атанасов. През 2011 г. завършва с отличие за най-талантлива актриса на випуска.
Взимат я в трупата на Младежки театър "Николай Бинев", която напуска, за да предизвика себе си извън привидната сигурна зона на "държавния щат". Решението й очевидно е правилно, тъй като я качва на сцените на Театрална работилница "Сфумато", Народен театър "Иван Вазов", Театър 199 "Валентин Стойчев" и Централния куклен театър в постановки на режисьори като Явор Гърдев, Теди Москов, Маргарита Младенова, Бина Харалампиева, Антон Угринов. Печели и роля на млада репортерка в сериала на БНТ "Четвърта власт". Участва и в музикално-театралните проекти за деца на "Фортисимо фамилия".
Най-вдъхновяващият елемент от работата й е, "че се зареждаш от самия живот". Не търпи ограничения. "Харесва ми да допускам, че съм много повече от представите си за себе си." Но признава, че най-трудни са й "челните срещи с мен самата". Дразни се от "прехвърлянето на отговорността за нещата в живота ти извън теб самия".
Лилия се възхищава на "смислени хора, които имат чист мотив да се занимават с изкуство", а по повод идолопоклонничеството споделя: "Идоли... хората са хора. Това е прекрасно. Фреди Меркюри още преди да е в Queen, стоял в един бар, ужасно разстроен. Попитали го какво му става и той отговорил: "Аз никога няма да стана звезда (пауза) Аз ще бъда легенда..." Интересно ми е да чета и гледам филми за такива хора, които усещат сцената като предопределеност. Какви са личните им човешки истории и какво им коства това."
Последното представление, което я е впечатлило, е I cure на Иво Димчев и иска "всички, които се занимават с театър и изкуство, да имат повече самочувствие".
Смята, че проблемът на младите българи е в нуждата от повече действие и по-малко оплакване, а за смисъла: "Слава Богу, нямам универсален отговор... Ако имах, щеше да върви в комплект с дълга бяла брада... Всеки сам трябва да осмисли времето, което му е дадено. С обич и грижа за себе си и останалите."
Лилия Гелева може да гледаш в "Самолетът закъснява", "Любовта на Анатол" и експериментът състезание + представление "Актьори срещу поети", на което тя е водеща, в "Сфумато"; в "Процесът против богомилите" в Народния; в "Старицата от Калкута" в Театър 199; в "Чайка" в Театър "Азарян" (НДК), както и в детското представление "Спящата красавица" в Младежки театър "Николай Бинев".
Тодор Пеев
Божидар Божанов, програмист
"Лежах си една нощ в Холандия, където работех, и не можех да заспя. По това време на годината нощта там беше светла. Мислех си какво искам наистина да се промени в България и осъзнах колко щеше да е хубаво сайтовете и програмите за българската администрация и държавни институции да са с отворен код, защото всички проекти, които в момента не работят в държавата, не можем да ги видим", казва 28-годишния Божидар Божанов.
След като се връща в България, обсъжда идеята си с хората от гражданското сдружение "Общество" (доброволци с различни професии, които съчетават усилията си, за да създадат приложения и електронни услуги, улесняващи комуникацията между държавните институции и общините и гражданите), оказва се, че идеята е във въздуха.
Следват дълги месеци на срещи и работа, участва в организирането на egov форум и две години по-късно мечтата му се сбъдва – в новия закона за електронно управление, който в момента е на първо четене в парламента, има текст за отворения код.
Божидар започва да програмира от шести клас, а в осми продава първия си софтуер за археологическия музей. На международната олимпиада по информационни технологии през 2004 г. взима сребърен медал. Силно се интересува и от математическа лингвистика и освен че печели медали на олимпиада, започва да пише и задачи и да оценява. Тази година най-вероятно ще е в журито на международната олимпиада в Индия.
Завършва дистанционно University of London Goldsmith College и през цялото време работи за различни фирми като програмист, но поддържа и няколко собствени блога. От две години Божидар работи в холандската фирма за навигацияTomTom – контрактор е и му се плаща на час, в момента е на половин работен ден и дистанционно от България.
Преди две години заместник-министърът на транспорта във втория служебен кабинет Камен Спасов се среща с "Общество" и се разбират да направят портал за отворени данни. "Не сме го създали от нулата, използвахме вече написан отворен код, който пригодихме за българските нужди, работихме на доброволни начала. Кабинетът на Румяна Бъчварова официализира този портал – вече се казва Opendata.goverment.bg.
"В момента има над 100 масива от данни, качени на портала, и това се случи с нулево финансиране. Март месец имахме среща във връзка с портала и ни предложиха едно съветническо място на половин работен ден, защото имаме опит с отворени данни, отворен код и електронно управление."
В момента Божидар продължава да работи на половин работен ден дистанционно за холандска фирма като програмист и като съветник по електронно управление на Румяна Бъчварова в качеството й на вицепремиер.
Според него основната идея на електронното управление е да има свързани база данни и държавата да занимава гражданите с възможно най-малко неща. "Ако трябва да регистрирате нова кола, да не ви се налага да занасяте едни и същи документи и в КАТ, и в общината, и в данъчното. Ако така или иначе държавата вече има информация за теб, няма смисъл да я изисква още милион пъти."
"В момента ми е нетипично, че трябва да комуникирам с много хора, но като за програмист се справям добре, ходя по институции, участвам в срещи и убеждавам хората какво трябва да се случи", казва Божидар. В свободното си време спортува и поддържа блоговете си, както и много пътува.
Тамара Вълчева
Аспар Карахюсеинов, моделиер-конструктор
Опитвам да обуя мостра на панталон, който съм сигурен, че ми беше по мярка само преди седмица, когато отново бях тук. Почти нямам съмнение, че това се дължи на пиците, с които се изхранвах напоследък. Панталонът упорито отказва да премине по-нагоре от коляното, а аз питам Аспар с надежда дали това не е панталон с различна кройка, който не съм пробвал досега. Той отговаря, че е съвсем същият, а новото нещо, което той ще пробва върху мен, e червено неопреново горнище.
Намираме се в едно от големите студиа на сградата "Греъм Съдърланд", част от Факултета по изкуство и дизайн на Университета в Ковънтри, Великобритания. Годината е 2013, делят ни само няколко месеца от завършване, когато Аспар Карахюсеинов ще получи бакалавърската си диплома по моден дизайн и повече никога няма да се завърне в този град. Аспар е роден на 14 юли 1990 г. в София. Майка му е завършила гимназия по облекло, а покойният му баща – Мехмед Карахюсеинов, е поет, художник и преводач.
"Всички разочарования са базирани на някакви очаквания", казва той, когато си спомняме за преживяването му като студент в Ковънтри. Аспар избира да следва в Англия, въпреки че първият му избор е Националната художествена академия. Университетът в Ковънтри му предлага стипендия за отличен успех и това прави избора по-лесен. "Имах очаквания за Ковънтри след опита ми с българската образователна система, базирана на умението да наизустяваш фактология. Вместо това програмата там набляга на компоненти като индивидуалната подготовка и рефлексия върху свършената работата, които оформят качества на дисциплина и способността сам да изграждаш аргументи." Аспар завършва курса с едни от най-добрите резултати в неговия департамент.
Следващата ни среща е година по-късно в Стокхолм. В това време той е бил стажант в няколко модни студиа в Лондон, а съвсем наскоро е приел предложение за работа в един от дизайн отделите на H&M като асистент моделиер-конструктор. Учи шведски, минава курс по културна интеграция с местните и вече започва да се чувства като у дома си въпреки зимния мрак. Аспар се присъединява към малкия екип, отговорен за създаването на спортната колекция на шведската верига, която цели да завземе по-голям дял от пазара на спортни стоки, възлизащ на повече от 200 милиарда долара годишно. "Да наблюдаваш как модна линия, по която си работил, се продава в магазини по цял свят, е истински удовлетворяващо."
Само осем месеца след старта си в H&M Аспар е вече повишен в ролята на моделиер-конструктор, където продължава тясното си сътрудничество с дизайнера на спортната колекция. Бързият му прогрес е нещо рядко срещано в компанията.
Според Аспар голяма част от студентите, които завършват моден дизайн, искат да създадат собствена марка, да работят независимо и самостоятелно. "Мисля, че това идва от стремежа да изразят себе си. И е страхотно. Индустрията обаче е изключително трудна и дали изобщо има място и търсене за млади дизайнери сред вече изобилното предлагане е въпрос, на който те трябва да дадат добре обоснован отговор."
"Отне ми време да осъзная, че когато се занимаваш с моден дизайн, идва момент, в който трябва да решиш дали искаш да видиш своята работа в галерийно пространство, като част от някакъв контекст, или като продукт, който ще бъде продаван и носен." Аспар споделя същата мечта, но казва, че през годините идеята му се трансформира. "Не съжалявам, че избрах да добия знание от хора с повече опит от мен. Мисля, че това е добра основа, за да започнеш нещо самостоятелно в бъдеще."
За момента България остава извън плановете му за следващите няколко години. Аспар планира да насочи вниманието си към етичните и устойчиви практики в дизайна, към които развива интерес още във времето си в Ковънтри. "Вярвам, че индустрията има нужда от умения в тази сфера. Така със старта на новата година Аспар се завръща към обучението си, за да научи повече за концепциите на устойчивото развитие. "Това е пътят напред не само за мен, но и за всички нас."
Петко Анчев
2 коментара
Леле! Това трябва да се издаде в отделна монография, а не като статия във вестник!
Както и да е, тук виждам само симпатични млади хора, взели си живота в ръце, и им желая успех!
Като бивш редактор на художествена литература бих изразил само лек скептицизъм към преводачите, защото съм имал случаи да се убедя, че знаят по-добре преводния език от родния! А тогава стават грешки от прекалено самочувствие! И ще им кажа, че за да са добри преводачи, трябва да знаят перфектно български! Дори по-добре от чуждия език!
Всички тук представени са забележителни личности, но най-много очаквам от Божидар Божанов и по-скоро въвеждане на цялостно е-правителство и е-администрация на местно ниво, както и е-гласуване.