Обърни се с гняв напред
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Обърни се с гняв напред

<div> <span>Лех Валенса говори пред стачкуващи работници в корабостроителницата в Гданск през 1980 г. "Трябва да носиш в себе си голям гняв, за да можеш да контролираш светия гняв на хората", казва Валенса пред легендарната журналистка Ориана Фалачи. Преди броени дни името на бившия полски президент отново влезе в новините, заради обнародваното му досие.</span></div>

Обърни се с гняв напред

За разликата между гнева и насилието и българският случай

10742 прочитания

<div> <span>Лех Валенса говори пред стачкуващи работници в корабостроителницата в Гданск през 1980 г. "Трябва да носиш в себе си голям гняв, за да можеш да контролираш светия гняв на хората", казва Валенса пред легендарната журналистка Ориана Фалачи. Преди броени дни името на бившия полски президент отново влезе в новините, заради обнародваното му досие.</span></div>


Лех Валенса говори пред стачкуващи работници в корабостроителницата в Гданск през 1980 г. "Трябва да носиш в себе си голям гняв, за да можеш да контролираш светия гняв на хората", казва Валенса пред легендарната журналистка Ориана Фалачи. Преди броени дни името на бившия полски президент отново влезе в новините, заради обнародваното му досие.
"Дори борбата срещу компромисите беше компромисна.

Нивото на отношенията между общество и индивид беше извънредно низко. И старият закон, че човек постепенно възприема чертите на онова, срещу което се бори - ми се струваше, че действа безпогрешно.

Все по-често откривах у себе си (макар и с обратен знак) същите елементи на примитивност, инстинктивност, безчувственост и дори безогледност, присъщи на хората, които ненавиждах."

 Георги Марков,  

"Задочни репортажи от България", 1978 г.  
Агресията е всекидневие за повечето от нас. Доколко средата, в която живеем, ни прави агресивни? Какво произтича от  липсата на справедливост?

Гражданският фактор - защо е толкова трудно през различни форми да следим за спазването на правилата, да изискваме нормалност или промяна. Или просто да кажем "Стоп!", да скочим и да защитим този, когото го бият.

Каква е ролята на медиите и информационната хигиена? Какво прави с нас подобен контекст, наситен с кръв и гняв? И в крайна сметка толкова лошо нещо ли е гневът?

"Аз съм човек, който изпитва голям гняв. Гняв, който винаги съм носил, още от детството и младостта си. Когато гневът започна да прелива, открих, че мога да го използвам разумно. Това обяснява защо мога да контролирам тълпата, стачките. Трябва да носиш в себе си голям гняв, за да контролираш святия гняв на хората. Трябва да умееш да живееш с гнева."

Това са думи на Лех Валенса, които той споделя пред Ориана Фалачи в прочутото й интервю с него през 80-те, предадено във филма на Анджей Вайда "Валенса. Човек на надеждата". То се случва малко преди социалистическият режим да имплодира отвътре благодарение в огромна степен на самия Валенса.

Може би ще се съгласите, че за всички нас, тук в България, когато говорим за гняв, агресия или насилие, изглежда най-логично да съдим строго. Аз обаче няма да избера тази (на пръв поглед много естествена) позиция. По-скоро ще ви предложа да погледнем гнева откъм положителната му страна. Тази, за която говори самият Валенса.

Да носиш в себе си гняв не е никак трудно, всички българи знаем това. Да се научим да живеем с него обаче ни се струва абсурдно. Особено на фона на ситуацията в нашето общество, която става все по-непоносима и болезнена. Няма нужда да изброявам как. Всички го преживяваме всекидневно и постоянно - в дома си, където гърмят непрекъснато новини за насилие, при излизането си на улицата, от влизането в колата, до пристъпването в болницата или в магазина, и изобщо от общуването с другите около нас.

В разговор на маса наскоро една приятелка сподели: "Толкова много гняв съм натрупала в себе си, че усещам как започвам сама да привличам агресията." Това най-вероятно се е случвало или се случва на всеки по един или друг повод. Сякаш е някаква зараза. На практика единственият израз, който получава този непрекъснато генериран от всички гняв, е агресията и насилието - психическо, вербално и дори физическо. Но още по-страшното е, че за много хора гневът и агресията са едно и също и те не виждат никаква разлика между гняв и насилие. А разлика има и тя е огромна.

По дефиниция  гневът е универсална жизненоважна емоция, необходима за просъществуването на всеки индивид. Според теорията на Пол Екман основните емоции са общо четири, валидни не само за човека, но и за бозайниците. Това са гневът, страхът, тъгата и радостта. И ако за последните три можем да намерим бързо логично обяснение, съществуването на гнева, се оказва, не можем да оправдаем толкова лесно. И основната причина за това е неговото упорито сатанизиране.

От десетилетия съвременната култура ни налага отрицателно отношение към гнева, още от най-ранна възраст. В голяма част от корпоративните мениджърски екипи се стига дори до пълната забрана на емоции от дадено ниво нагоре, при това съвсем официално. Just business. За много азиатци, да речем, показването на гнева е срам – смята се, че като го правиш, губиш уважение и ставаш малък. В много общества, на гнева се гледа като на разрушителна енергия, която е важно да бъде потискана на всяка цена. И дори теорията на емоционалната интелигентност не може да помогне особено за промяната на отношението към гнева. А по природа той има много ключова положителна и здравословна функция за всеки индивидуален и социален организъм.

Според психологическата школа на транзакционния анализ (TA) на Ерик Бърн гневът е емоцията, която ни кара да се усещаме живи, да вибрираме. Терминът "автентичен гняв" обозначава гнева, който съвпада с дадено събитие. Обикновено това е адекватна, резонна емоция, която отминава сравнително бързо. Когато някой ти отнеме предимството, докато шофираш, ти разбира се, се разгневяваш, възможно е дори да изругаеш на глас. Тази основна емоция се генерира всеки път, когато бъде нарушена границата на даден индивид. Именно затова тя е жизненоважна. И е резонна, защото дава сигнал, че някаква индивидуална базисна потребност не е била задоволена. Обикновено това е потребността от автономност, нуждата на всеки човек на съхрани своята цялостност и да се утвърди. Когато гневът се появи, си даваш сметка, че целостта ти е застрашена и нещо трябва да се промени.

Добрата новина е, че

гневът носи в себе си енергията за промяна.

И колкото по-силен е той, толкова повече енергия носи. Неговата полезна цел е да те накара да направиш добро за себе си, а не да навредиш на другите. Затова може да се каже, че гневът ни зарежда с енергия за развитие.

Ако се върнем на думите на Лех Валенса, лесно можем да видим как става това, виждаме резултата. Как в режима на комунистическата диктатура, който всички ние сме преживели и в някаква степен преживяваме все още, може да се организира движение от 10 милиона души, което да я разклати изоснови и упорито и непреклонно да доведе до нейното срутване. Според самия Валенса отговорът е на крилете на гнева. Не на насилието, а на гнева. Защото, водена от него "Солидарност" след близо десетилетна мирна протестна дейност фактически печели първите свободни избори в Полша още през юни 1989 г., преди да падне Берлинската стена.

Когато говорим за разликата между гнева и насилието, е важно да подчертаем няколко ключови неща, установени от психологическата наука. Първото е, че тяхната същност е коренно различна. Ако гневът е емоция, насилието е действие. Действие, което наранява другите и което човекът предприема отвъд границите на гнева. Действие, за което всички здравомислещи общества се съгласяват, че е недопустимо под никаква форма. И тук е много важно да отбележим, че според учените човекът не е отговорен за емоциите, които изпитва, но е изцяло отговорен за действията, които предприема вследствие на тези емоции. Сложността идва оттам, че когато говорим за гняв, действията се случват сякаш за части от секундата. В най-добрия случай човекът може да реагира със сърдит поглед, а в най-лошия може да нападне отсрещния. Реакции вследствие на гнева са и всички онези неща, които се случват непрекъснато около нас като зъбене, викане, обиждане, грубост и заплахи, с които някак си не можем да се примирим.

Добрата новина е, че за тях има решение. И то е, че дори да не е отговорен за емоциите, които изпитва, всеки е отговорен за тяхното управление. В това число и на гнева.

Една от ключовите стъпки в усвояването на

изкуството да живееш с гнева е да признаеш правото си да го изпитваш. На първо място в личен план. Нещо, което може да направи и цялото ни общество – просто да признае правото си да бъде гневно. Защото, ако гневът е емоция, която се генерира всеки път, когато бъде нарушена границата на даден индивид или субект, то в нашето общество границите се нарушават "за добро утро". Поради липсата на действащи контролни институции и съдебна система например масово не се спазват правилата, чиято основна функция е очертаването и съблюдаването на граници. Колкото е важна маркировката, с която трябва да се съобразяваш, за да не навлезеш в насрещното, толкова е важна и личната граница на всеки един от нас. Границата ни на търпимост, на лично пространство, на автономност и т.н. На всички тези нива всички ние преживяваме непрекъснато нарушаване на границите и стрес. Много стрес. От паркирането на тротоара и искането на рушвет, до нарушаването на неприкосновената граница, разделяща властите в демократичното устройство на една държава (чиято идея е да гарантира справедливост), пък било то и символично и почти ноктюрно – с един SMS. Докато живеем по този начин: без институции, без съвестно отношение към правилата, без усилието да спазваме чуждите граници и да заявяваме достатъчно ясно своите, ние сме обречени на гняв. Все пак има и добра новина. В очите на науката разгневеният човек е човек, който не се е отказал от справедливостта. Тогава защо да не й се доверим и да си признаем солидарно правото да се гневим и да започнем да предприемаме стъпки към преобръщането на енергията на гнева в нещо положително. Има начини за това. Според ТА първият етап за управление на гнева при неговата поява е
моментът на отстояването. Или моментът, когато човекът или обществото трябва да кажат "Стоп!"
Във филма на "Пиксар" Inside Out (2015) с режисьор Пит Доктър ("В небето", "Таласъми ООД"), действието се развива вглавата на 11-годишната Райли. Персонифицираните Радост,Тъга, Страх, Отвращение и Гняв й помагат да се справи с голямата промяна - преместването на нейното семейството в нов
град. На снимката Гняв е нисичкият червен господин

Лех Валенса говори пред стачкуващи работници в корабостроителницата в Гданск през 1980 г. "Трябва да носиш в себе си голям гняв, за да можеш да контролираш светия гняв на хората", казва Валенса пред легендарната журналистка Ориана Фалачи. Преди броени дни името на бившия полски президент отново влезе в новините, заради обнародваното му досие.И да поставят своята граница. Именно усещането за гняв ни дава знак, че тази граница е нарушена. И вместо да започнем да воюваме в нейна защита, много по-важно е първо да кажем "Стоп!". Защото така може и да не се стигне до война. Но ако не го кажем, границата ни няма как да бъде уважена. Аксиомата зад това е, че никой не е длъжен да знае или разпознава личните граници на другия, ако те не са обозначени. (Точно такава е между другото е и функцията на правилата – да обозначават ясно полезните за всички граници.)

И тук стигаме до едно от най-важните неща, което може и да прозвучи истински скандално за голяма част от нашето общество. И то е, че уважението се заслужава. Не можеш да очакваш от другите да те уважават, ако не си направил нищо. Ако най-малкото не си казал "Стоп!". "Стоп!" е първата стъпка. Задължителната. И ако, след като си го казал, границата ти не е била уважена, тогава вече можеш да започнеш да я защитаваш, дори и с воюване, ако се налага. Но да нападаш, без да си предупредил, е също толкова престъпно, колкото и да ти бъде премината границата.

И така, съвсем просто и логично, всичко се оказва въпрос на общуване. А в социален план – на заявяване.

По време на мирните протести и стачки през 80-те членовете на "Солидарност" в Полша скандират: "НЕ на беззаконието и бандитизма!". Да ви звучи познато 35 години по-късно?

Какво ни пречи да заявим в момента, в "свободна и демократична България", това, което всички знаем, че е най-важното за нас, за да оцелеем като общество? Защото едва ли има съмнения, че сме много гневни на всичко, което се случва в държавата и в политиката. Но защо не казваме "Стоп!"? Признали ли сме изобщо правото си на гняв, или се опитваме да го потиснем?

"Когато емоциите и страховете се потиснат, логичните решения бързо се намират", казва политологът Даниел Смилов в един свой политически си коментар, публикуван във вестник "Култура". При положение че вече официално е доказано (по Иван Кръстев), че политиката е управление на емоциите, а не на идеите (или на логичните решения), не е ли по-добре да си кажем, че идва време да започнем да управляваме емоциите си, за да започнем да се развиваме?

Защото според учените потискането никога не е било и не може да бъде решение на проблема с тежките и трудни емоции. Причината е, че то може да доведе единствено до интоксикиране на индивидуалния и обществен организъм. Липсата на реакция на дадени събития или отрицанието на гнева е също толкова страшно, колкото агресията при нарушаването на границите. Когато резонно появилият се автентичен гняв се потиска, той обикновено става "токсичен" и се обръща срещу самия организъм, като рано или късно го разболява. Психически (апатия, депресия и т.н.) или физически. Парадоксът при хората в отрицание на гнева е, че те очакват от другите да ги уважават, без да правят нищо, без дори да кажат "Стоп.". А това не работи. Така твърди самата психологическа наука.

И тук идва моментът за не чак толкова добрата новина, че заявяването на нуждата от уважение

и самоотстояването ни е в собствените ни ръце. Никой друг не би го направил за нас или заради нас. Така че отговорността за предизвикването на промяна вследствие на гнева, който изпитваме всички, поради разбитите на пух и прах граници и правила в обществото ни, си остава наша собствена и лична. Просто трябва да започнем да казваме "Стоп!" и да го повтаряме упорито и настойчиво толкова пъти, колкото са нужни, за да бъдем чути, и здравословните граници, от които имаме нужда, за да просъществуваме, бъдат уважени. Като начало можем да започнем да го правим всеки ден с хората около нас във всички ситуации, в които изпитваме резонен адекватен гняв.

Когато в дадена ситуация се генерира гняв, без да има видими причини за това (което също може често да ни се случва), става дума по-скоро за интерпретация от страна на гневящия се. Или с прости думи, това се случва при човек, който "приема всичко твърде лично" и необосновано често твърди, че другите го нараняват. Такъв човек се изживява като жертва.  При него гневът се генерира доста по-често и държи много по-дълго и така емоцията му се превръща в "паразитен гняв". Това е терминът за емоция, която човекът изпитва почти постоянно, за да прикрие подсъзнателно с нея  други силни емоции в себе си, с които не може да се справи. Например насилниците прикриват с постоянен гняв най-често своя силен страх и тревожност. И за да не се проявят като страхливи хора, те избират да са агресивни.

По своя смисъл агресията или насилието са избор, който всеки от нас прави. Въпреки дълбоките и сложни психологически корени, които имат мотивите за тези действия в отделните личности и в обществото ни, все пак съществуват пътечки за изтикването им на повърхността и за справянето с тях. Така че насилието е нещо, в което участваме всички, и е много важно да си признаем собствената отговорност за това.

Eдна ключова разлика между насилието и гнева е, че ако гневът като емоция може да има здравословна и жизненоважна доза, която да генерира положителна промяна, то насилието, освен че е застрашаващо и опасно, в дългосрочен план по парадоксален начин се превръща във форма на пасивност. Да, точно така. Психологическата наука разграничава четири основни форми на пасивност. Това са бездействието, свръхадаптивността, насилието и… още по-парадоксално, въодушевлението. Обществото ни от доста време се върти в омагьосания кръг на всички тези форми на пасивност. Например свръхадаптивността на настоящия министър- председател шокира със своята интензивност и липса на резултати. И, разбира се, промяна няма. Дори за хигиенистките на летището.

Насилието, към което много хора, изгарящи в паразитния си гняв, призовават да преминем, за да се справим със самозабравилите се политици, също няма да задвижи промяната. Не помага особено и когато избереш да кажеш "Стоп!" в момент на въодушевление, каквото изпитаха приятно изненаданите от своята многобройност хиляди хора, събрали се пред Министерския съвет на протеста "ДАНС with me". Ключът е в това да продължаваш да повтаряш "Стоп!" и когато изтрезнееш, защото тези, срещу които протестираш, ни най-малко не са спрели да ти нарушават границите, тъкмо обратното.

Така че не ни остава нищо друго, освен да се научим на умението да живеем с гнева така, че да можем точно с негова помощ да променим нещо. Може би това има предвид Валенса, когато нарича гнева на хората свещен. 

*Маргарита Асадурова се занимава професионално с комуникационно консултиране и е от първите студенти по преподавания отскоро в България транзакционен анализ. Транзакционният анализ е психологическа теория, създадена от Ерик Бърн и обособена като метод в психотерапията в края на 50-те години на ХХ в.

Лех Валенса говори пред стачкуващи работници в корабостроителницата в Гданск през 1980 г. "Трябва да носиш в себе си голям гняв, за да можеш да контролираш светия гняв на хората", казва Валенса пред легендарната журналистка Ориана Фалачи. Преди броени дни името на бившия полски президент отново влезе в новините, заради обнародваното му досие.
"Дори борбата срещу компромисите беше компромисна.

Нивото на отношенията между общество и индивид беше извънредно низко. И старият закон, че човек постепенно възприема чертите на онова, срещу което се бори - ми се струваше, че действа безпогрешно.

Все по-често откривах у себе си (макар и с обратен знак) същите елементи на примитивност, инстинктивност, безчувственост и дори безогледност, присъщи на хората, които ненавиждах."

 Георги Марков,  

"Задочни репортажи от България", 1978 г.  

Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

5 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK