Освобожденията ни
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Освобожденията ни

Илюстрация: © Илиан Илиев

Освобожденията ни

За българската и за американската мечта, от какво се оплакваме и с какво се гордеем около 3 март

Владимир Левчев
19491 прочитания

Илюстрация: © Илиан Илиев


През 90-те години на миналия век, когато живеех в Америка, много се впечатлявах от това как навсякъде се веят национални флагове, хората си ги слагат на прозорците и на вратите на къщите, особено на националния празник 4 юли. Тогава у нас беше рядкост да се види национален флаг и дори тези, които се вееха над президентството или Министерския съвет, бяха мърляви и опърпани.

Американците са големи патриоти, но техния патриотизъм е доста различен от нашия. Първо, "американец" не е етническа принадлежност – можеш да си едновременно американски и италиански, или ирландски, или български патриот. Впрочем и българите от нашата диаспора, поне в Америка, най-често са български патриоти, и то по един много позитивен, не ксенофобски начин. Второ, американците НЯМАТ навик да се оплакват. Те не наблягат на колониалното господство или на робството, а на освобождението, не празнуват смъртта, а рождения ден на героите си – от Вашингтон и Линкълн, до Мартин Лутър Кинг. Американската мечта е проспективна и индивидуалистична. Тя е вярата, че всеки индивид със собствения си труд и ум, независимо от своя произход, може да постигне лично щастие. Българската мечта е ретроспективна и колективистична – тя е мечтата за светлото минало, за хан Аспарух, за Златния век на цар Симеон, за изгубеното величие.

В последното десетилетие и у нас стана модно да се веят национални знамена. И това е хубаво. Но нашият национализъм е мрачен, етнически и ксенофобски. Ако си български националист, се очаква да гледаш гордо-навъсено и да мразиш малцинствата. Очаква се да се оплакваш от конспирацията на Великите сили срещу България, да обясняваш как никой отвън ни е виновен за това, че сме на последно място в ЕС. Да се оплакваш от черното робство, което ни е попречило да се развием. Да твърдиш, че само заради  Робството у нас не е имало Ренесанс, който би бил далеч по-бляскав от Италианския. (Нищо, че Данте и Джото са по-стари от Крали Марко и цар Иван Александър.)

Нашата история като че ли се състои само от робства и освобождения. Имали сме Византийско, Турско, Монархо-фашиско, Съветско-комунистическо... Националният ни празник по комунистическо време, 9 септември, беше денят, в който Червената армия окупира (пардон, освобождава, от "фашистко робство") България.  Националният ни празник днес е денят, в който честваме Освобождението от османско господство. Но смущаващото е, че 3 март е всъщност денят, в който се подписва мирът между две империи –  Руската и Османската. Това пак е денят, в който някой друг, отвън, е дошъл и ни е освободил от робство. Цар Александър II е Освободител на руските крепостни селяни и на българските роби... Нищо, че българските "роби" за разлика от крепостните в Русия са имали ниви и градини, добитък и собствени красиви къщи, собствени черкви, богати индустриалци, интелектуалци, учили в Западна Европа и Русия.

Но и другите ни два големи празника, които са свързани с националното освобождение – 19 февруари и 2 юни –  са дни на смъртта. Да, героичната смърт, но все пак смъртта, а не раждането, или възраждането честваме. Защо не празнуваме победите си, рождествата и възражданията повече, а само героичната смърт? (Да не говорим, че върху тези две героични смърти, на Левски и на Ботев, пада и сянката на българско предателство.)  И не е ли възможно да бъдем благодарни на цар Освободител за националното ни освобождение от османска власт, без да наричаме себе си или дедите си роби?

Самата идея, че сме били роби, буквализирането в българското съзнание на метафората "турско робство" е смущаваща. Макар, че са имали сродни исторически съдби с нашата, сърбите и гърците не наричат себе си роби. Сериозните историци и у нас предпочитат да ползват термина османско господство или османска власт. Метафората за черното робство, която е изиграла своята роля по време на националното възраждане и освобожение, днес е по-скоро израз (но също и генератор) на национални комплекси. Много си обичаме синилата от бича и дирите от хомота! И все чакаме някой отвън да дойде да ни освободи. Или се оплакваме, че някой отвън ни е поробил и нищо не можем да направим сами за себе си.

Но като говорим за нашите национални герои, Левски, както знаем, е искал да се освободим сами, не някой да идва да ни освобождава.  За това обаче е нужно единство и дисциплина. Парадоксално е, че при всичките ни колективистични национални митове и колективистичния комунистически мит ние оставаме непоправими индивидуалисти за разлика от американците и западноевропейците. Не сме отборни играчи. Животът и дейността на Васил Левски наистина би трябвало да повдигат националното ни самочувствие. И не само заради саможертвата му за Отечеството, но и заради търпеливата работа по създаване на тайни комитети, които доказват способността ни за целенасочено, организирано общо действие. Защото у нас каруцата обикновено се тегли от "орел, рак и щука" - всеки я тегли в своята си посока, така че тя не помръдва, или се чупи. Левски трябва да ни прави горди и затова, че в Републиката, за която той е мечтаел, всички хора е трябвало да имат равни права независимо от етническата си или верска принадлежност. Днес сме свидетели на далеч по-празнословен и по-примитивен национализъм, който се изразява най-вече в омраза или страх от чужденците и малцинствата. Уви, това е не само българско явление. По света набират мощ и ксенофобията, и религиозният фундаментализъм. Връща се на мода дори и преклонението пред авторитарната  имперска власт. Идеите на Левски са европейски, възрожденски, модерни идеи.

Просветения национализъм предполага толерантност и уважение към другите. От една страна, толерантността е израз на сила и увереност в себе си, от друга страна, не е ли в наша полза другите да ни уважават като толерантни и почтени хора, а не да ни смятат за намръщени диваци? Цивилизовани отношения, разбира се, са възможни в една уредена правова държава, в една "чиста и свята република", в един свят, където властва законът. А не в мафиотска държава, която е окрадена и превърната в мизерно гето.

Важно е, когато говорим за нашето Възраждане, героично или неизживяно, да разбираме и какви са възрожденските и просвещенски идеи – идеите за демокрация, равенство пред закона и лична свобода на всеки. Важно е и когато говорим за нашето Освобождение, да можем вече да се освободим и от робското мислене и самочувствие - да повярваме в силата си на свободни хора и да се научим да работим заедно за общи национални цели.

През 90-те години на миналия век, когато живеех в Америка, много се впечатлявах от това как навсякъде се веят национални флагове, хората си ги слагат на прозорците и на вратите на къщите, особено на националния празник 4 юли. Тогава у нас беше рядкост да се види национален флаг и дори тези, които се вееха над президентството или Министерския съвет, бяха мърляви и опърпани.

Американците са големи патриоти, но техния патриотизъм е доста различен от нашия. Първо, "американец" не е етническа принадлежност – можеш да си едновременно американски и италиански, или ирландски, или български патриот. Впрочем и българите от нашата диаспора, поне в Америка, най-често са български патриоти, и то по един много позитивен, не ксенофобски начин. Второ, американците НЯМАТ навик да се оплакват. Те не наблягат на колониалното господство или на робството, а на освобождението, не празнуват смъртта, а рождения ден на героите си – от Вашингтон и Линкълн, до Мартин Лутър Кинг. Американската мечта е проспективна и индивидуалистична. Тя е вярата, че всеки индивид със собствения си труд и ум, независимо от своя произход, може да постигне лично щастие. Българската мечта е ретроспективна и колективистична – тя е мечтата за светлото минало, за хан Аспарух, за Златния век на цар Симеон, за изгубеното величие.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

21 коментара
  • 1
    buzzjn avatar :-|
    Imeto mi

    Много добра статия, дано повече хора се замислят преди да започнат да плюят.

  • 2
    convince avatar :-|
    convince

    До коментар [#1] от "Imeto mi":

    КОМУНОУРОДИТЕ, духовни и мозъчно изкривени от самото им детство, поколенчески и индивидуално, не може да не плюят, защото ако не го направят живота им се обезмисля!
    Дори и да чустват истинноста на казаното!

    Нужни са активни поколенчески промени, образователни и преди всичко възпитатателни, чрез семейната, и цялостна социална среда на бъдещите поколения.

  • 3
    convince avatar :-|
    convince

    ПЪТЯТ към тази истинност, е един много дълък, тежък процес.
    Но все таки един ден трябва той да започне!
    Въпросът е, защо този ден да не е днес?

  • 4
    convince avatar :-|
    convince

    НЕМОЖЕ да очакваме каквито и да било промени в тази основна обществена посока на организация на България, вече като гражданско общество, ако продължаваме да живеем без да се замислим, защо СССРОССИЯ е толкова много ангажирана да не се чустваме "роби"!
    Тази държавна североазиатска структурна определеност, просто не е способна да бъде друга, поради прескачането на обществената си организираност, направо от крепостния феод, към социялния комунизъм и третирането на развитието си по един и същ начин, поради липса на какъвто и да било друг опит и възможности.

  • 5
    convince avatar :-|
    convince

    Много трудно България би могла да се промени мисловно и структурно обществено социално, преди самата ССССРОССИЯ ДА СЕ ПРОМЕНИ В ТАЗИ ПОСКА ОСЪЗНАТО ЦЕЛЕНАСОЧЕНО И ФУНДАМЕНТАЛНО.
    След тази промяна там, в държавата на нашите "освободители", можем да чакаме промени и тук в България.
    Другото са само плахи надежди и добри пожелания, без особено основание!

  • 6
    n.youroukov avatar :-|
    Един препатил

    Ще се оправи, всичко ще се оправи - аз съм оптимист. Никой не се е родил научен. В живота има ред. И трябва време. В нашия случай - още две поколения.

  • 7
    petrov9 avatar :-|
  • 8
    gullwing avatar :-|
    gullwing

    "Просветен национализъм". Дали такова нещо съществува? Още при зараждането на национализма преди два века Гьоте е казвал, че колкото по-образован и интелектуален хората, толкова по-слабо по-слабо се проявяват при тях националните различия.

    Така че просветата и национализъм са несъвместими. споделям мнението че у нас не е възможно един и същ човек да бъде едновременно честен, умен и националист. Националистите у нас или са умни мошеници, или честни глупаци. Това мнение съм видял в "Роля на историята в българската история" от Иван Д. Стоянов и напълно го подкрепям.

    Същият автор убедително е опровергал и един друг стереотип, който използва авторът, а и в който все още вярват повечето българи. Това е стереотипът за Левски. Последният не само не е искал "сами да се освободим". В действителност той въобще не е работил за нашето национално-освободително движение, а е използвал тази реторика за агитационни цели.

    В действителност неговата дейност е била насочена към подчиняване и оглавяване на българската общност. Основният му инструмент е бил терорът над българите и лъжливата агитация. И това може да се прочете в статията на същия автор "Васил Левски - идеал или идол" (на сайта https://ids777.wordpress.com)

    Разбирам усилието на автора да каже разумно и "на ползу роду" по повод на националния празник, но разсъжденията му стъпват върху несъществуващи факти (по-точно лъжливи стереотипи). И затова доста олекват.

  • 9
    convince avatar :-|
    convince

    До коментар [#6] от "Един препатил":

    Не, за една про комунистическа, една нео или пост комуно година, трябват поне две, най-оптимистично, други две, но не псевдо демократични.
    Сметката е много проста: 71+71=142 години.
    Това са около 14 поколения!
    Не едно, не две...

  • 10
    convince avatar :-|
    convince

    До коментар [#7] от "Nyama Znachenie":

    Хубаво даваш линка със снимките, но защо не се запиташ, какво е станало с тези хора, решили да бъдат предани на каузата на Имперска Россия само следоколо 39 години, когато техните синове и внуци ги обявяват за врагове на народа на Съветска Россия, начело с един хомосексуален сифилистик, лежащ и до днес на един площад в Москва, наречн "Червен"?...


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

Another Click In The Wall

Another Click In The Wall

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK