Екип на Капитал
Неразказани истории
Театър "Реплика" не подценява българския зрител и има да му каже нещо важно
Смъртността по пътищата. Мисълта, че всеки има поне един близък човек, който живее извън България. Защо, ако разчитате само на българските медии, ще останете дезинформирани? Има ли въобще хора, които искат да станат учители? Как не поемаме отговорност, тъй като средата около нас ни кара да не даваме всичко от себе си.
Това са част от темите, в които актьорите от театър "Реплика" планират да се впуснат. Отчасти и защото, макар и актуални проблеми, остават незасегнати в изкуството ни, а те са амбицирани да запълнят празнините.
"Реплика" е основана преди пет години от актьори, основно придобили опита си с трупата на Модерен театър и завършили класовете на Ивайло Христов и Пламен Марков в НАТФИЗ: Ирина Андреева, Ивайло Драгиев, Благой Бойчев, Милко Йовчев, Боряна Пенева, Милена Ерменкова и вече разпознаваемия с честите си и запомнящи се роли в киното Ованес Торосян.
Името им подсказва желанието да са реплика на актуалните проблеми и както конкретизират на сайта си – да правят социален театър, който "да рови там, където най-много ни боли – в раните, които обикновено наричаме "грешки на обществото". За тези пет години те са работили с режисьори от Украйна, Русия, Швейцария, Македония, както и с местни като Неда Соколовска и Крис Шарков.
Въпреки "откритите хоризонти", които казват, че са намерили в съвместната работа, в момента правят всичко сами – от режисирането през поддържането на заобиколеното от котки и на пръв поглед трудно забележимо I Am Studio на ул. "Раковски" до раздаване на флаери за представленията им. И твърдо застават зад резултатите – нещо, което личи и от фланелките им с логото на трупата. Според Благой Бойчев екипът работи в "абсолютна демокрация".
"Вече имам усещането, особено от този сезон, че оформяме наша си публика. Често се случва, когато някой дойде на представление, да посети веднага и другите, и то с приятелите си", казва 30-годишният Милко Йовчев. Според него за тези пет години те са преминали от по-конвенционални представления към по-алтернативни и минималистични. И тук Боряна Пенева бързо уточнява: "Алтернативни сме по-скоро като организация и начин на съществуване вместо нещо твърде експериментално като естетика. Когато сме гостували на по-малки места, където уж хората не са свикнали с нашия тип театър, се оказва, че го приемат доста добре."
Ако прекарате дори няколко минути с тях, лесно ще си представите работния процес. Често единият не е съгласен с другия или си спомня определена случка по съвсем различен начин, но постигат съгласие до няколко секунди.
Но са единодушни, че документалният "Боклуците от Източна Европа" е предизвикал най-големи реакции, и то в двете крайности. Включително в Лондон, където гостуват в края на миналата година и според тях за някои зрители е прозвучал обвинително – че са напуснали страната си. "Състоянието на нацията", режисирано от Торосян и базирано на текстове на Ървин Уелш, е сред новите им заглавия, които са достигнали успешно до публиката си. Но както откровено признават – имат още много какво да учат в промотирането на работата си и несръчността в менажирането със сигурност ограничава популярността.
"На фона на информационното пренасищане театърът трябва да отстоява себе си и като че ли тази ситуация ни задължава да се опитваме да предложим нещо, което публиката няма да види другаде. Струва ми се, че този фактор е много подценяван тук. Вместо да има стремеж към новото, в българския театър се предлагат неща, които лъхат на нафталин", казва Милко. "Двама бедни румънци, които говорят полски" по Дорота Масловска е друг пример за различното, което дават – постановка, в която отдаването на персонажите стига до автотерапия за самите актьори, а и за зрителите, които могат да се припознаят в историята.
Наричат "нечестен театър" онзи, чиято цел е "да се продадат някакви билети", да "вкара публиката на всяка цена". "А в "Реплика" ние не бягаме от интелигентността на зрителя. И правим публиката част от ставащото именно защото не я подценяваме", казва Ивайло Драгиев, който е асистент в НАТФИЗ и съвсем сериозно гледа на сегашните студенти като на големи надежди. За него е важно историята, която те избират да разкажат, да е едновременно съвременна и общочовешка, като осъзнава тънкия баланс. "Проблемът може да е "мейнстрийм", но не трябва да е разказан по очевиден начин."
Мечтаят за момент, в който ще имат собствена сграда, с повече технологически възможности, със сценични работници и т.н. "Това засега е, разбира се, напълно невъзможно", откровен е Милко. "Но може би все пак това е цената за творческата свобода."
"Състоянието на нацията" ще се играе на 18 април от 20 ч. в I Am Studio на ул. "Георги Раковски" 149.
Светослав Тодоров
Кратки филми, дълъг ефект
"Късо кино в ДНК" създава нова среда за авторите на кратки филми
Проектът се създава почти случайно. След премиерата на 20-минутния български мюзикъл Eat Me в пространството за съвременен танц и пърформанс ДНК в началото на декември разговорите след прожекцията и обстановката около събитието насочват към идеята, че то трябва да се развие в нещо по-цялостно.
Така се ражда "Късо кино в ДНК" – инициатива на Пламена Гиргинова, част от продуцентския център на НДК, обвързана с късометражното кино и като режисьор. За четири месеца поредицата има осем издания, като целта не е само да се популяризира конкретния формат, а също така да се изградят контакти между творците и да получат непосредствена обратна връзка. Както Пламена отбелязва, това се случва успешно и вече има примери за екипи, които са се сформирали заради запознанството си по време на събитията. Подкрепата към творците е също така финансова.
Въпреки че стъпва на постигнатото от платформи като "Кинематограф.бг", Future Shorts, наградата Jameson към "София филм фест", фестивали като In The Palace, New Wave и "Ранно пиле", при инициативата на Пламена има няколко отличаващи фактора. "Основно сме фокусирани върху премиери, а селекцията винаги показва само български творци – планираме това да е и посоката в бъдеще. Стараем се прожекциите да са тематични. През януари обединихме само силно експериментални филми, а през февруари, покрай Свети Валентин, такива, които говорят за любовни проблеми", казва Пламена. Поредицата до този момент е представяла и прожекция, обединяваща заснетото от завършилите майсторския клас на Георги Дюлгеров. Под нейната шапка е прожектиран и режисираният от Христо Порязов "Колко си хубав", който влезе в програмата на фестивали в Маями, Лос Анджелис, Барселона и Кан.
Винаги филмите са съпътствани от субтитри на английски, което подсказва и друга конкретна цел – да бъдат привлечени чуждестранни зрители, които се намират в София. До голяма степен Пламена вижда в развитието на идеята доказателство, че ако през определен период предлагаш интересно съдържание, публиката лесно става видима. През следващите месеци се очаква прожекциите да бъдат организирани от един до най-много два пъти месечно.
Както отстрани, така и на събитие на проекта сцената около късометражното кино в България ще ви изглежда като далеч по-динамична и здравословна от несигурността, която често витае около пълнометражното ни. "Вероятно защото късометражното кино се създава между приятели, на мускули, с чиста идея, а не просто изпълнение на ангажимент. За някои е упражнение преди по-дългите форми, но за други е посоката, в която искат да се развиват."
Следващото събитие в рамките на инициативата е на 19 май, когато ще бъде представена панорама на Драгомир Шолев, който близо десетилетие работи по кратки филми, преди да заснеме пълнометражния си дебют "Подслон". Сред бъдещите идеи на Пламена е и събитие, посветено на добрите примери в българските реклами.
Концепцията ще излезе и отвъд София и добре посетените събития в ДНК – до края на лятото се планират прожекции в Пловдив и Варна със сборна селекция на досега представяните филми.
За повече информация около бъдещите събития може да проверявате Facebook страницата на ДНК.
Светослав Тодоров
Обществото на подкованите критици
Мрежа от киноклубове в България организират прожекции и дискусии на филми, а сайтът им е новото място за кинокритика
"Статиите за кино все повече се отдалечават от истинската критика, стават само информативни, преразказват синопсиса и сa все по-малко аналитични. А едно хубаво ревю за филм трябва да умее да потопи читателя в по-широкия контекст и да може да представи анализаторски прочит", казва Елена Мошолова. Тя, заедно с продуцентката Поля Ангелова, журналистката и преводачка Нева Мичева, режисьорите Любомир Младенов и Николай Тодоров, както и други киноентусиасти създават Film Society.
"Ролята на кинокритика е да предаде посланието на филма и да разкодира специфичния език, така че да бъде разбрано. И когато се появи слаб филм, а това в момента е световна тенденция, да го каже и да демонстрира обективност." Целта им е на сайта на кинообществото да се публикуват разнообразни рецензии и същевременно да организират прожекции с дискусии в различни градове из страната: Шумен, Елена, Габрово, Плевен, Пирдоп, Стамболийски и Бургас, както и София, Пловдив, Русе, Варна, Стара Загора и Пазарджик. От Film Society помагат на градовете да си поддържат собствени киноклубове.
"В Пазарджик например има едно кино, където се прожектират стандартните комерсиални неща, а местният киноклуб се събира редовно и даже ни помолиха да им намерим "Зимен сън" на големия турски режисьор Нури Билге Джейлан, тоест си имат концепция и изграден вкус", казва Елена. На други места, като градовете Стамболийски и Елена, няма никакви кина и алтернативи – последната прожекция е отпреди три години, когато по инициатива на БНТ е гостувало пътуващо кино.
Подобни кинообщества съществуват в целия свят, включително на места като Непал, Пуерто Рико, Индия, Куба, САЩ и различни европейски държави. Обединени са в Световната федерация на кинообществата и освен обмен на знания и опит те споделят програми от филми и предлагат широк избор от националното си кино. Българската мрежа на филмовите общества ще стане пълноправен член на международната организация тази година. "Което е страхотен шанс за българските филми да разширяват аудиторията си и да бъдат показвани на неочаквани кътчета по света", казва Елена Мошолова. Самите кинолюбители от различните държави могат да бъдат членове на журито на киноклубовете, което раздава наградите "Дон Кихот" – независим приз, учреден от Световната федерация на кинообществата, връчван на избрани филми от големите международни фестивали в Талин, Локарно, Карлови Вари, Краков и Котбус.
Филмовите прожекции са безплатни, но някои градове слагат и възможност за дарение, за да си развият местния клуб. Film Society печелят малко финансиране от проект за неправителствени организации, който им помага да организират редовно срещите и да откупят правата на заглавия, които не са разпространявани в България.
И сайтът, и прожекциите започват от септември 2015 г. С ноу-хау, контакти и съвети им помагат норвежките киноклубове. "Вече имаме установени комуникации с дистрибуторите на филми в България." Според Елена зрителите на първите дискусии не са се отпускали достатъчно, за да стане дебат. "Като ли очакваха да им покажем авторитет, който да им каже как да разбират филма. Но с времето се отпуснаха." На прожекциите идват всякакви хора: любители на киното, актьори, студенти. А изборът на филми е подчинен на логиката да са интересни и да предизвикват дискусия. Не е задължително да са нови, но има и такива, които никога преди това не са показвани в България, като японския "Какъвто бащата, такъв и синът" на Хироказу Корееда.
Всеки киноклуб в България си има своя собствена програма и различен курс на развитие в зависимост от интересите на местната общност: клубът в Шумен например развива любителски фестивал на историческия филм, а в Габрово предлагат курс по история на киното.
От Film Society отделят внимание и на детските филми, организират работилници и кръжоци за децата и залите са винаги пълни. Сред значимите предстоящи инициативи на Българското кинообщество е проект за образование по кино в училище, който ще стартира през април с провеждане на семинар за учители. След разговора ни Елена заминава за среща на киноклубовете в Стара Загора.
Последните прожекции в София бяха на 3 април – с филма за деца "Петсън и Финдъс" и за възрастни – българският "Урок" в театрална работилница "Сфумато". Програмата на следващите прожекции е на: filmsociety.bg
Тамара Вълчева
Да отгледаш публика
Rocket Psyence e отправната точка към най-интересното в българската алтернативна музика
Пламен, Владимир и Мартин не са от хората, които биха се впуснали в разкази за големи планове и нереалистични идеи. Но осъзнават, че за да видят промяна на алтернативната музикална сцена в България, трябва сами да я провокират.
Те правят това самостоятелно чрез групите си – повлияните от психиделичния рок на 60-те и 70-те години Comasummer (където Владимир Лалов е вокалист, а Пламен Пeчин е китарист) и хващащите съвременната пост-пънк и нойз-рок вълна Doesn't Frogs (където Мартин Бакърджиев е кийбордист и вокалист). И двете групи преди година събраха солидна публика още от дебютните си изяви на живо, показаха рядко срещана визуална култура в обложките и плакатите си, свириха покрай доказани международни имена и допълнително засилиха оборотите с издаването на първи миниалбуми. В случая на Comasummer това става с американския лейбъл Custom Made Music, а появата му беше последвана от изяви извън България, които скоро ще прераснат в турне на Балканите по-късно тази година.
Членовете на групите са в организацията на първото издание на Rocket Psyence – клубен фестивал, който на 13-14 май в Mixtape 5 ще обедини тях заедно с групи от Гърция и Македония.
Събитието наследява миналогодишен концерт под същото име, на който те заедно с още няколко групи (и често припокриващи се музиканти в тях) загатнаха, че за първи път от години алтернативната сцена в страната може да не бъде споменавана с уговорки. Макар и като че ли заключен в експерименталните жанрове и ориентирано към нишова аудиторията, тримата са убедени, че Rocket Psyence има по-широк потенциал, независимо дали говорим за инициативата им като фестивал, платформа, (защо не) бъдещ лейбъл. Но най-вече те искат да е етикет, под който да разпознаваме новите и креативни групи. Засега те бягат от прогнози колко устойчив ще е проектът им във времето.
Според Мартин трудно може да има план отвъд мисленето "година за година", тъй като вероятностите да се създаде вълна и внезапно публиката да загуби интерес са еднакво възможни. Но за последното осъзнават отговорността си и нуждата постоянно да показват развитие вместо "20 години да правим едно и също, както някои други".
Съдят за потенциала от досегашните си изяви. "На концертите ни са идвали хора, които не са свързани с тези жанрове и има слушатели, с които нямаме допирни точки като вкус, но за тях това, което правим, е интересно и ново. Не е задължително да слушаш конкретната музика вкъщи, за да я оцениш на живо", казва Мартин, който извън дейността с Doesn't Frogs е 3D аниматор. "До голяма степен не зависи от самата музика, а как влияят каналите й на разпространение."
Работата с балканските групи e също така старание да се навакса липсата на контакт между България и съседните държави. Докато околните страни и особено тези от бивша Югославия са в постоянен музикален обмен, тук все още е новина, ако някой е свирил зад граница. Причина за това те виждат най-вече във философията, която битува в България – постоянно да чакаш да бъдеш забелязан от някого, без да е ясно точно от кого и как, вместо сам да си бориш за позициите си. При групите на Мартин, Владимир и Пламен отварянето се случи бързо, като Comasummer определят концерта си в македонския град Куманово (в клуб с портрет на Лу Рийд на сцената) като най-емоционалния си досега.
Сред силно местните симптоми е и строго сегментираната публика. "Ако свириш в два различни клуба в София за една седмица, имаш усещането, че си свирил не в отделни градове, а направо в отделни държави", казва Пламен, а Владимир си спомня как са ги питали кога ще свирят пак на същото място вместо къде ще е следващото им участие.
Никой не е сигурен как точно се е получил "странният прецедент" с пълните клубове от първите им изяви. Но според Пламен има "неосъзната публика, която не се е дефинирала като едно цяло, но определено има нужда от такива събития".
Rocket Psyence ще се проведе на 13-14 май и ще включва групите Whereswilder (Гърция), Psychedelic Trips to Death (Гърция), The John & Space Rebel Gang (Македония), българските групи Comasummer, Doesn't Frogs, The Black Swells.
Светослав Тодоров
Тялото не лъже
Фламенко в затвора, как се прави уличен пърформанс и танцов маратон
Ана Саласар танцува от петгодишна. "По идея на баба ми, която се надяваше да се уморявам на уроците по балет и да се храня повече. Всъщност тя предпочиташе школата по народни танци, но там нямаше места, и така се озовах в балетната школа."
Следва в НАТФИЗ, където има късмет да е ученичка на д-р Николай Михайлов, психиатър и теолог. "Усещам го като най-добрия си учител, а първият ми преподавател по актьорско майсторство беше режисьорът Христо Церовски, чийто уроци преоткривам всеки ден на сцената." Но смята, че най-много са й повлияли Петя Стойкова, Хисако Хорикава и още двама-трима, които не познава лично. "За добро и за зло, винаги съм била най-големият си авторитет по отношение на танците. Това е и което винаги казвам на моите ученици: ако вярвате на мен повече, отколкото на себе си, нямам на какво да ви науча."
Според Ана Саласар съвременният танц е много удобно за спекулации пространство в съвременното изкуство. "Търсенето на свобода на израза непрекъснато променя танцовото и изкуството въобще и това е причината за появата на съвременния танц и танцов театър, като в същото време страхът от свободата, за който си давам сметка все повече и повече, ни обрича на едно нелепо желание да категоризираме произведенията на изкуството и да следваме определени клишета." За Ана съвременният танц е в съвременното отношение към танца и към света, "а не в какъв специфичен начин се движиш, както е прието да се практикува това нещо "контемпърари денс".
През последните десет години Ана Саласар прави около двайсет танцови спектакъла за сцена, някои от които играе с години, с помощта на учениците си създава и пет 24-часови танцови маратона. Някои от спектаклите й сме виждали в "Червената къща", други в Пловдив, а напоследък живее и танцува в Созопол. Маратоните са й любимите "спектакли". Създава и представление в окръжния затвор в град Сливен с жените, лишени от свобода. Обича да снима и танцови миниатюри и да преподава на деца.
За танците на улицата може да разказва много, защото всяка вечер преживяването е различно. "Най-важният ми урок е, че танцуваш, защото просто не можеш да не танцуваш. Започнах на улицата след осемнайсетгодишно прекъсване – бях на трийсет, когато реших да танцувам отново, и нямах друга сцена. Всъщност нямаше и други улични танцьори... Имах страхотния късмет да почувствам физиологична нужда да танцувам, някакъв глад, който и досега ме фокусира... Изисква се едно особено състояние." Според Ана танците са опасни. "Не можеш да манипулираш тялото си, както манипулираш мислите си и сърцето дори. Тялото не лъже."
Преди седмица тя подновява уроците по фламенко в затвора и се надява през септември да направи спектакъл, който да се играе на сцената на сливенския театър. "Работата ми в затвора също е в посока на това да дръзнеш да напуснеш представата, която поддържаш за себе си, и да търсиш този, който си. Лишените от свобода са по-смели в това отношение от жените, на които преподавам извън затвора. Затова и танцувам с тях, дават ми кураж."
Ана казва, че българските и всички останали зрители харесват неща, за които вече предварително се знае, че трябва да бъдат харесани. "С всички тези посредници между нас и света, между нас и бог, между нас и нас ние не проявяваме особено въображение в общуването. Нали знаете онзи експеримент с известния музикант, който свирил в метрото и събрал по-малко пари, отколкото струва билетът за негов концерт"
Затова и Ана обича улицата – минувачите са неподготвени, не са в театър или в концертна зала, виждат и решават сами дали искат да останат да погледат. "За мен е важно публиката да има избор, да ме отминат, да ме прегърнат... някой път и да ме ударят. Сега си спомних за една вечер в Пловдив, когато ме наобиколиха няколко мъже, видимо недоброжелателни, и аз се изплаших и си помислих, че нямам друг начин дa ги убедя да не ме закачат, освен да танцувам наистина добре. Започнаха с подвиквания и заплахи, но постепенно млъкнаха и накрая ми оставиха и пари. Не можех да си прибера тонколоната от страх после, трепереха ми ръцете."
Улицата дава на Ана радостта от директния контакт с публиката и я прави изключително рефлективна, трябва да знае във всеки един момент какво се случва около нея и с нея. Учи я на отношение към самия себе си и й припомня всеки миг защо танцува и какво иска от публиката си. Споделя, че й липсва "дуендето" в съвременното изкуство, липсва й избухване като във фламенкото. Вдъхновява се най-вече от музиката, която за нея "е като официално разрешение да бъда себе си, като любим, който ти дава свобода и ти вярва".
Тамара Вълчева
