Шарено ми палтото – шарено ми в душата
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Шарено ми палтото – шарено ми в душата

илюстрация: Инна Павлова

Шарено ми палтото – шарено ми в душата

С благодарността си ще заслужим това, което имаме, а поводът за благодарност означава, че сме щастливи

8106 прочитания

илюстрация: Инна Павлова


"Срещнете ли жена на почтена възраст със зелено палто, шарена качулка и маншети, закопчано с големи разноцветни копчета, не й се чудете..." Така започна едно радиопредаване за "Любимата ми музика" от преди почти десет години. Водещата, опитен музиковед, доста се поизмъчи, докато разходи слушателите за един час от пестеливия Филип Глас до героическия Вагнер, покрай носталгията на Дворжак и епоса на Сибелиус. Моите любими композитори.

А пъстроцветното палто на двайсетина години си обличам понякога, щом надвиснат сиви облаци – да ободрява и мен, и околните. И не се вслушвам в укорите, че не ми отивало на авторитета. Не ме засяга и поговорката за лудите и за шаренкото. Нали на библейския Йосиф завиждали заради шарената дреха, пък после го молели да спаси от глад племето...

Багрите са за мен като кислорода за дишане, като ободряващите ухания на разцъфтели дървета през пролетта, като семиотичен знак за настроенията ми и за отношението ми към хора и дейности. С черното, универсалния цвят на Югоизточна Европа, се отблъскваме взаимно и си имам свое лично обяснение защо някои са се вкопчили в него. За студентите, които ме търпят по няколко часа пред погледите си, винаги избирам приятни за очите цветове с лека шегичка при комбинирането им.

Аз пък не търпя затворени прозорци и спуснати щори и всички знаят каква е първата им задача, щом влезем в обитавана преди нас аудитория. При особено слънчево и мамещо навън време излизаме на двора и часовете ни там са винаги успешни и приятни. Е, вярно, работим с текстове, а не с епруветки и апаратура. Веднъж бдителна служителка на входа ме попита имам ли разрешение за урок на открито. Погледнах я в недоумение... Нали аз съм там и това са "моите" студенти? Всичко е позволено, ако не е изрично забранено, е моето мото, когато посягам към някоя нерегламентирана свобода.

Но какво общо има това безобидно бунтарство с позитивното мислене, за което трябваше да ми е думата в тези редове? Ами, помагат си. Сляпото подчинение на нечия власт, на нормите ѝ би ме карало да се чувствам роб негативист. Съхраних си свободната воля през злополучната диктатура, вероятно и защото не робувах на амбицията за професионална кариера. Свободният избор поддържаше тогава и вярата ми в Бог, а тя дава сила. "Не бойте се!", окуражаваше папа Йоан Павел ІІ потиснатите, когато светът около нас започваше да се променя в последната четвърт на ХХ век. Страхът у човека е най-пагубната за самия него сила. Но да виждаш навсякъде опасности и да се страхуваш, за да се предпазиш от нещо, е обяснимо и вероятно полезно. Но да се страхуваш да направиш крачка към собствените си граници, защото не знаеш докъде стигат те и какво може да срещнеш по пътя, е разрушително за личността. Най-сетне, не се страхувайте от самите себе си!, допълнен е папският призив.

Майка ми все ми повтаряше, че страхът е лош съветник. Благодарна съм й за това. Научи ме да не се боя от тъмното, нито от водата, нито от студа, нито от стръмния склон, да опознавам нови светове, да работя до предела на силите си. Тя не се пазеше от рисковете, аз пък избрах да се свържа с хора, търсещи предизвикателства извън зоната на комфорт.

Предадохме това любопитство и на децата си, а после започнах да се уча от тях. "Виж какво има отвъд онзи хълм", насърчаваше ме едното; "Имай доверие в живота", окуражаваше ме другото. Понесохме и загуби, но приемахме болката като част от израстването за живота. Винаги има изход, доказаха ни го множество критични ситуации по пътя през годините. Някои бяха продължителни и твърде лични, но други изглеждат почти анекдотични след развръзката и до днес ме вдъхновяват. Като с изгасналата без гориво кола на последни издихания - след една затворена бензиностанция и доста преди следващото населено място някъде из Австралия - зад волана млада българка, сама, с ограничени средства, но с онова доверие, че има изход. И ето, че той пристигнал във вид на цистерна с точното гориво, която просто завила от пътя и спряла да нощува на крачки от малката стара кола. В друг случай млад специалист, образован в България, си търси подходяща работа отвъд океана, без връзки и роднини. Намира я, губи я, пак намира, пак я губи, докато с проявените си умения и увереността в себе си е назначен и бързо получава повишение по процедура, рядко прилагана в установената практика за тамошната голяма фирма, производител на сложни машини.

Свободата дава смелост, но и плаши онези, които не знаят как да си служат с нея. Голяма привилегия е да си живял десетилетия в затворена държава и със запушена уста, а след това да можеш да изразяваш мислите си на воля и свободно да опознаваш света. Това е изпитание, която калява волята и дава увереност в собствените сили.

"Защо си го причиняваш", разубеждаваха ме добронамерено, когато с неустрашим партньор поехме на "стари години", доста неопитни, към Венеция да гребем по каналите и из лагуната, като видяхме, че и други го правят, без да са състезатели. Искахме да преживеем Серенисимата откъм водата и се убедихме, че си е заслужавало. Стисках зъби зад волана по пътя до там, тревожно поглеждахме към каяка на покрива, накрая се и поразпищях, като взеха да ни заливат вълните от водния транспорт, след като свърши регатата... Но в тялото ми остана тръпката от амбициращата неизвестност и от величествената гледка към арките на дворците от необичайна перспектива. И, разбира се, неописуемата гордост да си част от хилядно множество ентусиасти на всякакви възрасти, които са тренирали в любителските си клубове за това ежегодно приключение, и да си единственият български екипаж от третата възраст, станал от компютрите си два дни по-рано и финиширал почти в златната среда на пъстрото множество.

Търсенето на приключения е изява на позитивното мислене – кой тръгва да открие нещо ново за себе си с мисълта за провал? Ако все пак има такива, да си припомнят максимата: Промениш ли начина, по който гледаш нещата, нещата, които гледаш, ще се променят. Дали тогава няма да се усмихнат? Винаги се чудя на каменните лица на хора, които явно ги е страх да се отворят към другите, пазят се от тях, гледат подозрително. Аз пък ги подозирам, че не могат да се радват на себе си и затова търсят кусури на другите. Ала "неудовлетворените хора могат да съсипят живота на другите наоколо си". Това прозрение открих в есето на 15-годишния ми внук, анализирал за училище "Великия Гетсби". Защо, като пораснем, забравяме тези полезни уроци?

Забравяме и да сме благодарни за хубавите неща, които ни се случват или просто съществуват в света ни. Птичите песни на разсъмване или дървото пред прозореца, особено здравето и успехът не ни се полагат по право. С благодарността си ще заслужим това, което имаме, а поводът за благодарност означава, че сме щастливи. Но случи ли се да загубим нещо от благата, с които сме свикнали, нека да не викаме на помощ гнева към другите или към съдбата, а да погледнем назад към живота си и да проверим къде сме пренебрегнали доверието и обичта към себе си, та не са ни стигнали силите да задържим онзи дар, който ни е бил поверен, но никога гарантиран.

И докато не е късно, да повярваме на Волтер: Реших да бъда щастлив, защото е полезно за здравето.

"Срещнете ли жена на почтена възраст със зелено палто, шарена качулка и маншети, закопчано с големи разноцветни копчета, не й се чудете..." Така започна едно радиопредаване за "Любимата ми музика" от преди почти десет години. Водещата, опитен музиковед, доста се поизмъчи, докато разходи слушателите за един час от пестеливия Филип Глас до героическия Вагнер, покрай носталгията на Дворжак и епоса на Сибелиус. Моите любими композитори.

А пъстроцветното палто на двайсетина години си обличам понякога, щом надвиснат сиви облаци – да ободрява и мен, и околните. И не се вслушвам в укорите, че не ми отивало на авторитета. Не ме засяга и поговорката за лудите и за шаренкото. Нали на библейския Йосиф завиждали заради шарената дреха, пък после го молели да спаси от глад племето...


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

1 коментар
  • 1
    antipa avatar :-|
    D-r D

    Забележителен текст. Благодаря за удоволствието от съпреживяването и размислите, на които ме наведе в очакване на Възкресението.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK