В защита на фотожурналистиката
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

В защита на фотожурналистиката

"Прикачената снимка е пример за това как една фотография, направена, след като си прекарал 30 дни на едно място и си изчерпал почти всички свои ресурси, може да стане най-известната ти снимка. Да бъде публикувана многократно в албуми и книги за военни кореспонденти и фотография, без на нея да има война. Снимката е от бежански лагер в Македония през 1999 г."

В защита на фотожурналистиката

13553 прочитания

"Прикачената снимка е пример за това как една фотография, направена, след като си прекарал 30 дни на едно място и си изчерпал почти всички свои ресурси, може да стане най-известната ти снимка. Да бъде публикувана многократно в албуми и книги за военни кореспонденти и фотография, без на нея да има война. Снимката е от бежански лагер в Македония през 1999 г."

© Младен Антонов


Началото на съвременната фотожурналистика е сложено през 1925 г. в Германия, когато е изобретена първата 35 мм камера. Този фотоапарат позволявал да се снима, без да се носи обемисто оборудване, светлини и стативи. Така вече било лесно да се правят снимки на хора по улиците, да се документират спортни и обществени събития. Горе-долу по същото време започват да се появяват и списания с фотожурналистика, която заменя съществуващите дотогава илюстрации или картини. Редакторите и фотографите работят заедно, за да предадат по най-добър начин една история.

Поканихме Вера Гоцева за гост-редактор на темата на този брой след един дълъг неформален разговор, от който научихме важни неща за новите дебати във фотографията и промените, наложени от дигиталната революция. Поискахме да споделим с вас различни мнения и гледни точки за състоянието на традиционната фотография и професията (фото)журналист, да видим какво има в бездната между Facebook "like"-а и "Пулицър"-а, както и да разберем какво движи истински добрите зад обектива (винаги безплатно "гориво" - кауза, страст, талант). Вера работи мечтата си - тя е фотограф или по-точно разказвач на истории, който пише отдавна (Light, "Програмата", сп. "Фотомания"), а през последните години снима (http://www.lomovera.com) и печели последователи. С раници и блеснал поглед, готови да я последват в следващото приключение по маршрут, за който никога не са се сетили. Нейни снимки са излизали в The Huffington Post, Der Spiegel, Granta.

Този процес се развива много успешно, често пъти с политически проекти. Когато Хитлер идва на власт през 1933 г., е наложена цензура, което принуждава повечето добри фотографи да заминат отвъд океана. Първите визитни картички, на които пише фотожурналист, са отпечатани в САЩ, а терминът е въведен от Франк Мот, декан в училище по журналистика.

В Америка фотожурналистиката е толкова желана, че през 1936 г. започва издаването на списание Life, чиято мисия е да публикува предимно фотоистории. Списанието е най-влиятелно по време на Втората световна война. Малките 35 мм камери се носят навсякъде, за да документират ужасите на войната. Фотожурналистите вече си създават име, едновременно с това животът им става много опасен и често има фатален край.

Златната ера на фотожурналистиката трае до масовото навлизане на телевизията, тоест между 1935 и 1975 г. След това интересът към професията спада. Това се променя отново, след като телевизията започва да се възприема по-скоро като рекламно-образователен канал, отколкото като източник на достоверна информация.

Дигиталната фотожурналистика е реабилитирана по нов, много интересен начин. Днeс наличието на онлайн канали и социални мрежи носи нови предизвикателства, които променят професията. Въпреки това високите стандарти и ценности остават валидни.

Днес фотожурналистиката е в преход, предизвикан от цифровата революция. В много отношения това е освобождаващо, защото предлага нови възможности за развитие и на фотожурналистите, и на средата.

Мъже носят ковчег с тяло, идентифицирано като жертва на клането от 1995 г. в Сребреница. Мемориален център в Поточари, Босна и Херцеговина, юли 2015.
Автор: Стоян Ненов
Източник: Reuters
Преглед на оригинала

Според фотографа на "Ройтерс" Стоян Ненов - първият българин, носител на наградата "Пулицър", ролята на фотожурналистиката е голяма въпреки спада на доверие към традиционните медии.

"Целта на фотожурналистиката е да информира, а не да манипулира. С достатъчно източници на информация всеки човек може да си състави собствено мнение. Ако аз имам достъп до двете страни в дадена ситуация - снимам и двете", казва той.

Новите платформи за разпространение позволяват фоторепортерската работа да бъде по-независима отвсякога. Това е и предизвикателство. Сякаш вече не е достатъчно да бъдеш добър фоторепортер, както отбелязва Стоян Ненов. Днес трябва да си и създател на видео, разказвач, на "ти" със социалните мрежи. Информацията се пренася по-бързо и по-свободно отвсякога, въпреки че цензурата продължава да съществува. Не всеки следи глобалните новинарски емисии или разбира техния език. В случая със Сирия например любителските кадри, които се разпространяват в социалните мрежи, са много полезни. Това мнение се споделя от сирийския фотожурналист Аамер Аалхалиби, който работи и живее в Алепо. Според него международните агенции следват собствени политики и стандарти, а това понякога оставя големи парчета информация извън медийното пространство.

"Бомбардировките в Алепо са ежедневие. Всички сме жертви. Всеки е загубил близък в тази война и ставаме семейство един на друг."
Автор: Аамер Аалхалиби
Преглед на оригинала

В Сирия необвързаните репортери работят с революционните центрове по места, Aleppo Today и неправителствени организации. Желанието им е да документират престъпленията на сирийския режим с надеждата, че рано или късно извършителите на тези зверства ще бъдат подведени под отговорност и осъдени от международната общност. Фотожурналистите там, също като Аалхалиби, се надяват, че хората по света ще се развълнуват от случващото се в Сирия. На въпроса как се живее с риска в Алепо Аалхалиби отговаря: "Ежедневието на фоторепортера не е по-различно от ежедневието на всички останали хора тук. Всички живеем в един и същ кошмар на въздушни атаки. Доста хора вече не обръщат внимание на звука от приближаващи се изтребители. Никой няма гаранция, че ще оцелее до края на деня."

"Стереотипите са досадни дори за агенциите. Стилът се изгражда, когато допускаш свои грешки, имитирайки някого. Успешни твои грешки. Точно това се харесва на медиите, жадни за нови идеи и подходи в илюстриране на случващото се." (Аамер Аалхалиби)

Добрата фотожурналистическа работа е част от глобалния обществен разговор, затова тя трябва да е на сериозно ниво. Дигиталната революция промени фотожурналистиката, предлагайки й нови средства и канали. Едновременно с това все повече се използват инструменти за манипулация на снимките, които се публикуват. Историята със Стив Макъри е най-добър пример.

Истината се замъглява, а нивото във фотожурналистиката пада. Това е огромен проблем според Надежда Чипева, дългогодишен фоторепортер на изданията на "Икономедиа", която няколко пъти е взимала приза за фоторепортер на годината.

Тя смята, че в момента фотожурналистиката в България е поставена на колене, професионалистите се броят на пръсти, а кризата е стопроцентова. "След финансовата криза за много бивши колеги няма никаква работа. При младите забелязвам остра липса на умения. Налагането на по-ниска визуална култура навлезе като мръсна вода. В момента като че ли на никого не му липсва качеството. Хората виждат един реализиран обект и дават like."

"Вадене на кръст по Йордановден, 2007 г. Спомням си как няколко души снимахме от едно място – всеки беше уловил нещо съвсем различно. Може ли да се обясни това?"
Автор: Надежда Чипева
Преглед на оригинала

Факт е, че с настоящите дигитални инструменти никога не е било по-лесно да направиш една снимка интересна. Ако си фотожурналист обаче, трябва да оставаш във връзка с реалността и да бягаш от изкушението да я пресъздаваш по-естетично. Реалността е достатъчно интересна и предизвикателството е да се улови с рефлексия върху проблема и уважение към хората, присъстващи на снимката. Добрите фотожурналисти не разчитат на трикове.

Според Младен Антонов, директор на фотослужбата за Северна Америка на агенция "Франс прес", няма нищо по-лесно от това да манипулираш действителността и тук е разликата между професионалния фотожурналист с неговия морален и етичен кодекс и претендиращия да е такъв. По света на подобни дигитални манипулации се гледа изключително лошо, а фоторепортери с такава репутацията биват изхвърляни от гилдията. Добрите фотожурналисти са максимално верни на истината, без това да им пречи да имат собствен стил. "По същество фотографията е изключително субективна. Самият начин на кадриране, избор на гледна точка, обектив, скорост и т.н. влияе на крайния резултат", казва Младен Антонов.

Подобно мнение споделя и Светлана Бахчеванова, фотожурналист и основател на издателство FotoEvidence, която контрира с въпрос: "Колко души могат да бъдат обективни? Николко, никога. Зад камерата винаги стоиш ти, а ти си всичко това, което си научил или чел." Собствената история кара фотожурналистите да избират една или друга снимка и ги праща към тази или онази тема.

Затова някои фотографи са по-добри от други, защото са по-интелигентни, знаят повече и са по-сетивни. Те търсят не само онова, което окото вижда, но и историята, която невидимо могат да предадат в снимката. Разбира се, има репортери, чиято работа е свързана само с отразяване на събитие. Например бомбата на летището в Истанбул или срязването на лентата на някоя магистрала от българския премиер. Те също са фотожурналисти. Има и такива обаче, които работят години наред по даден проект. Едното е събитийно снимане, а другото - дългосрочна фотожурналистика. Заради последната съществуват места като издателство FotoEvidence.

"Причината да създам издателството беше, че този тип проекти, които отпечатваме, не намират място в пресата. Те са прекалено тежки и сурови и ако нещо се появи в медиите, то е силно редактирано, показва се само по-красивата част, без да се влиза в дълбочина." Светлана Бахчеванова казва, че на практика това оставя невидими теми, които не могат да бъдат разгледани, защото хората не знаят за тях. Всеки един от вече публикуваните проекти е фокусиран върху конкретен проблем, свързан с нарушаване на човешките права.

От книгата Occupied Pleasures by Tanya Habjouqa, изд. FotoEvidence. "Фотожурналистиката може да бъде вярна и без да е директна. Проектът на Таня Хабуая за Палестина показва това. Докато разглеждаш снимките, през цялото време знаеш, че става дума за окупиран народ."
Автор: Светлана Бахчеванова
Преглед на оригинала

Някои от изданията на FotoЕvidence имат реално въздействие. Една от книгите, излязла преди време, променя закон в Папуа - Нова Гвинея, където около 80% от жените са малтретирани, изнасилвани и обезобразявани, като за местните мъже това посегателство е проява на голямо мъжество. Към FotoEvidence се обръща фотограф, който от години работи върху проблема, но не може да намери начин да го огласи.

Бахчеванова прави публична кампания за набиране на средства, като по този начин ангажира и други хора, които стават съпричастни. В резултат книгата е публикувана, а темата - подета от ООН. Прави се пътуваща образователна изложба из цяла Папуа, за книгата се говори в парламента и седем месеца по-късно законът е променен. Днес мъж, който извърши такова деяние, влиза в затвора. Това е огромна промяна. И отличен пример за смисъла от фотожурналистическата работа.

Фотожурналистът развива уменията си с гледане на тонове снимки и много, много практика. Стоян Ненов казва, че за професионалния му подход му е помогнал най-вече Олег Попов, който го кани в "Ройтерс". Именно той го учи на желязна професионална дисциплина, която е изключително важна за фоторепортера - да можеш да планираш всичко добре, да си на разположение 24/7, да имаш надеждни контакти и огромно търпение. "Без тези неща трудно бих могъл да върша работата си качествено."

Едновременно с това вече няма особена разлика между различните агенционни школи, както е било в началото на 90-те. Днес не би трябвало да има разлика в снимките на фоторепортерите, снимащи за големи агенции, и тези, снимащи за малък вестник или уебсайт.

"Всички ние сме малко или много егоисти и егоцентрици. Необходимо е да можеш да прикриваш умело това и да не обиждаш колегите си. Когато можеш, помогни, защото утре ти ще имаш нужда от помощ. Винаги трябва да живееш със съзнанието, че има и по-добри от теб." (Младен Антонов)

"Вече няма школи. Количеството снимки и скоростта, с която се предават, обезсмислиха самата идея за школи. Сега фоторепортерът е длъжен да представи максимален брой различни снимки", казва Младен Антонов от AFP и допълва, че един от основните проблеми в агенционната работа е повторяемостта на събитията. Оттам и на снимките. "Изисква се голямо умение и талант, за да успяваш да не се повтаряш, но това е абсолютно възможно и пример за това са фоторепортери като Димитър Дилков от AFP и Стоян Ненов от Reuters."

"При снимки от конфликтни зони предпочитам да говоря за "силен", а не за "добър" кадър. Струва ми се неетично да говорим за добра снимка, при положение че в нея има човешко страдание. Добра може да е от техническа и композиционна гледна точка - извън това остава силата, с която тя влияе на човека, който я гледа. В този ред на мисли - да, аз търся силни снимки. Те показват максимално ясно какво се случва." (Стоян Ненов)

Като личностни качества фотожурналистите трябва да притежават чувствителност и състрадание към другите и желание да допринесат за това светът да бъде по-добро място - мнение, споделено от всички събеседници. Професионалните фоторепортери трябва да бъдат любопитни към света, но да не подценяват нуждата от предварително проучване. Малцина са фотографите, които си правят труда да научат повече за културата и историята на даденото място и за корена на проблема, който документират.

Преди да заминат, добрите фотожурналисти отделят време, за да научат всичко. Това позволява погледът им да отиде отвъд екзотиката, защото те вече разбират мястото. Това има огромно значение, но за съжаление не се практикува достатъчно, включително и в България, а като причина натоварените репортери посочват липсата на време и ресурс. Според Светлана Бахчеванова обаче, ако наистина ти пука, нямаш никакво извинение да не се подготвиш.

И да не работиш по тема, свързана с човешки права. "Всички проекти, които издаваме, са такива. Всички тези фотографи са работили на кредит и без ясна представа дали някога ще могат да изплуват финансово. Те са движени от нещо друго. Просто на тях адски им пука."

"Снимането в горещи точки започва като желание да информираш, като търсене на романтика, като начин да се изявиш и завършва като тежка наркомания. Желанието да поддържаш определено ниво на адреналин е много близо до алкохолизма. То разваля семейства и много често води до трайни психически травми, а понякога и до смърт." (Младен Антонов)

Преди няколко години различни наблюдатели на висок глас предрекоха края на фотожурналистиката. Според Младен Антонов теорията, че citizen journalism ще погуби традиционната фотография, претърпява пълен крах след няколко публикации на фалшиви снимки. На общото ниво от посредствени кадри, заливащи интернет, професионалните фотографии изпъкват. Антонов смята, че бъдещето е повече от светло. "Никога до този момент не е имало такъв глад за добра фотография. Преди не всеки имаше достъп до New York Times, National Geographic и други издания, публикуващи качествени снимки. Сега всеки може да отиде на техните сайтове и да гледа до безкрай. Всичко това доведе до "образоването" на публиката и желанието й да вижда повече и по-добри снимки."

Когато това образоване се свърже с по-висока дигитална култура, резултатът е впечатляващ. Именно това е бъдещето, което предрича и известният фотожурналист Ед Каши - бъдеще, наречено трансмедийна журналистика. Това е способността да се работи с много платформи, чрез които да се разкаже дадена история.

"Целта на фотожурналистиката е да информира, а не да манипулира. С достатъчно източници на информация всеки човек може да си състави собствено мнение. Ако аз имам достъп до двете страни в дадена ситуация - снимам и двете." (Стоян Ненов)

Всъщност това бъдеще вече е настояще, ако се огледаме в различните сайтове, видеоматериали, графики, социални мрежи, телефонни приложения и прочее. Хората, които искат да останат само фотографи, са застрашени от изчезване. Идва времето на универсалните разказвачи, които обаче все така трябва да спазват стандартите и да бъдат верни на истината. Този тип фотожурналисти вече нямат едно работно място. Те са номади и предпочитат да търсят финансиране от неправителствени организации или независими източници.

Фотографията върви на ръба на егото и емпатията и го прескача в зависимост от това дали е посредствена или запомняща се. Затова и хората постоянно споделят снимки в социалните мрежи – фотографията е универсален език, форма на общуване.

Професията на фотожурналиста е предизвикателство и за хората зад обектива, и за тези, които гледат снимките. Общото между тях е, че имат шанса заедно да променят света към по-добро.

Началото на съвременната фотожурналистика е сложено през 1925 г. в Германия, когато е изобретена първата 35 мм камера. Този фотоапарат позволявал да се снима, без да се носи обемисто оборудване, светлини и стативи. Така вече било лесно да се правят снимки на хора по улиците, да се документират спортни и обществени събития. Горе-долу по същото време започват да се появяват и списания с фотожурналистика, която заменя съществуващите дотогава илюстрации или картини. Редакторите и фотографите работят заедно, за да предадат по най-добър начин една история.

Поканихме Вера Гоцева за гост-редактор на темата на този брой след един дълъг неформален разговор, от който научихме важни неща за новите дебати във фотографията и промените, наложени от дигиталната революция. Поискахме да споделим с вас различни мнения и гледни точки за състоянието на традиционната фотография и професията (фото)журналист, да видим какво има в бездната между Facebook "like"-а и "Пулицър"-а, както и да разберем какво движи истински добрите зад обектива (винаги безплатно "гориво" - кауза, страст, талант). Вера работи мечтата си - тя е фотограф или по-точно разказвач на истории, който пише отдавна (Light, "Програмата", сп. "Фотомания"), а през последните години снима (http://www.lomovera.com) и печели последователи. С раници и блеснал поглед, готови да я последват в следващото приключение по маршрут, за който никога не са се сетили. Нейни снимки са излизали в The Huffington Post, Der Spiegel, Granta.

Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

2 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK