24 кадъра в секунда

"Киното – това е истината 24 пъти в секунда." Прозрението е на Жан-Люк Годар от средата на миналия век и описва едновременно природата и мисията на седмото изкуство. А природата на киното е фотографска. Илюзията за движение идва от наслагването на статични фотографии.

Още преди братя Люмиер да посрещнат с ръчно въртяната си камера влака на гара Сиота, англичанинът Едуард Мейбридж разположил 12 фотоапарата на писта за надбягвания, за да анализира движението на конете. Прекарал невидими за коня конци, в галопа апаратите щракали един след друг, поредицата от снимки със запечатаното движение била фактически и първият филм. В съвременните фотоапарати това е просто опция, която се избира с едно натискане на пръста. Киното отдавна ползва стопкадъра, за да илюстрира преливане от мимолетността на движението във "вечността" на статичната снимка. Най-известният стопкадър е финалът на "Буч Касиди и Сънданс Кид" (1969), в него каубоите присмехулници на Нюман и Редфорд в един миг (или 1/24 от секундата) минават от живота в собствения си мит. После образът избледнява като снимка от тяхното време.