Зъболекарят ми е тук. Аз съм му пациент от много години. Впрочем българското зъболечение е на нивото на американското.

София и България се променят доста бързо и за добро. Всеки път градът и страната изглеждат по-добре. Впечатляват ме динамиката, енергията, движението на хората, безспорно парите, които се изсипват в София. Навсякъде никнат модерни сгради. Пътната инфраструктура постепенно се превръща в достойна за всеки един модерен град. Установих, че в Америка съм отвикнал да пътувам с градския транспорт.

Атмосферата е много приятна. Приятно ми е да виждам все повече млади хора гордо и щастливо да бутат детски колички по улиците.

Градът е изчистен. Заведенията и ресторантите по мое мнение са по-добри от тези във Вашингтон. Топлият сух въздух вечер кани хората да се отпуснат на някое от тези места.

От заведенията бих споменал "Под липите", където и баща ми се е подвизавал. И, разбира се, Чешкият клуб. Моите приятели се събират в "Чехите" всеки вторник от много, много години. Сантименталните точки в града са много.

Отношенията между хората са друга история. Материалните изисквания на живота ги разделят. В това няма нищо ново. Винаги и навсякъде е било така.

Съвременният български език е направо ужасен. Повсеместната и най-често ненужна употреба на чуждици от по-необразованите хора дразни много.

Хората, които познавам, живеят много добре, но непрекъснато се оплакват. Имат завидно социално и материално положение, апартаменти, вили, коли. Всички са пътували, поне до Европа. След всяко връщане започват да се прехласват по това, което са видели. Тревата на съседите винаги е по-зелена. За реалния живот неща, като например как се намира работа, цени за жилище, храна, образование, здравеопазване, много не се говори. Може би по тези въпроси не е прието да се говори. Не е модерно, да не кажа политически некоректно. Говори се положително за живота в чужбина и се подценява това, което имаме у нас. Може би това е вроденият ни нихилизъм.

Аз мисля, че повечето българи обичат живота си в България, но се срамуват да го признаят.

Лично аз със сигурност ще се върна в България след няколко години. Трябва малко време, за да осъществя това решение. Мисля, че ще живея по-добре тук.

Тези, които смятат, че емиграцията е решение на проблемите им, бих посъветвал да останат в България. Да се трудят, да учат, да възпитават децата си, да си помагат. Материалното благосъстояние е само част от съществените неща в живота. Езикът, културата, близостта до семейството, историята, географията са важни фактори, които определят качеството на живота. Човек тежи най-много на мястото си.

Маргарита Каменополска, 60 г., badante (грижа за възрастни хора)

Живее в Италия от 4 г. 9 м.

Пенсионирах се преди 6 години втора категория, имам 20 години работа като телефонистка. И с момичешка самоотверженост се втурнах да обработвам двора на родителите ми и да живея с пенсията си (312 лева!). Естествено не успях и така заминах за Италия. Тук се грижа за една възрастна болна жена, професията се нарича баданте. Живея с нея в къщата ѝ и съм на разположение 24 часа. Понякога се чувствам изморена, но като всяка работа и тази си има положителни страни, доволна съм, поне засега!

Идвам си до България веднъж годишно. Чувствам се у дома, но в същото време се чувствам някак чужда.

Не знам как ще прозвучи, но освен близките на сърцето ми хора ми липсва единствено бързият интернет.

Когато се прибирам, използвам максимално възможността да съм с децата ми, пътуваме заедно. Винаги ходим до места, където не сме били преди. Време, което пазя в сърцето си до следващата година.

Менюто е шопска салата, кюфтета на скара.

Наистина приятно е да видиш родното си място подредено, чисто, благоустроено и преливащо от цветя. Това е може би тенденция в последните няколко години и много ме радва

Все още културата на водачите на МПС не е на нужното ниво, всички тези клаксони, псувни и обиди на вечно бързащи и изнервени шофьори могат да те докарат до стрес.

Може би не в детайли, но се стремя да следя живота в България - от телевизия, интернет и най-вече чрез децата ми. На пръв поглед се правят доста положителни неща, например пътища, благоустрояване на села и градове. От друга страна, престъпността си остава неизменна величина.

Италианците са много мил народ, любезни, възпитани, държат много на семейството, грижат се до последно за родителите си. Ценят радостите в живота, наслаждават се на хубавата храна и добрата компания, танцуват, умеят да се забавляват. В такова общество е лесно да се впишеш, стига да си искрен. Стандартът на живот е по-висок в сравнение с нашия, но и тук имат доста проблеми напоследък в икономическо отношение, като започнем с политиците и завършим с емигрантите.

По отношение на професионалната реализация - специално за нас е свързана повече с гледане на възрастни и болни хора, работа в хотели и почистване по домовете. Това е така, защото идваме, без да знаем езика или без добро образование. Но за този, който научи добре езика или завърши тук курс или степен на образование, се намира и друга, по-сериозна и престижна работа.

България е много красива, Италия също. Аз живея и работя на остров Елба, едно кътче от рая! Плажовете са повече от 70, на всяка крачка ти се открива пейзаж, който просто ти спира дъха. Според мен може да се направи доста повече по отношение на чистотата, поддържането на малките улички и условията за паркиране, които особено през летния сезон са си ужасни.

Нямам трудности тук, напротив, доволна съм от живота си, стремя се да усъвършенствам езика, работя, обмислям да си подам документи за италианско гражданство.

Всеки решава за себе си, не бих дала съвет на никого дали да замине или не.

Аз бих останала в Италия. Тук се чувствам пълноценна, мога да разчитам на себе си.

Моника Ненкова, 32 г., собственик на студио за вертикален танц и въздушна акробатика; треньор и хореограф в дисциплините полденс, въздушни воали и въздушен обръч

Живее в Германия от 8 години

По образование съм културолог, но се занимавам с въздушна акробатика. Чувствам работата си като мое призвание, тя ме вдъхновява и ме кара да преодолявам страхове и граници и да се развивам в нови насоки.

Областта, в която работя, е много нова: пренасянето и адаптацията на цирковия тип тренировка във фитнес студиото като алтернативна спортна програма набира все по-голяма популярност в световен мащаб. Атрактивна я прави не само ефективното изграждане на добра спортна форма, но и психологическите ползи от тренировката като подобрено самочувствие, концентрация и увереност в собствените възможности. В професията си виждам възможности за развитие както в Германия, така и в България. Подходът в мениджмънта на студио като моето със сигурност би бил различен в България и Германия, но смятам една успешна реализация и в двете държави за възможна.

Радвам се винаги когато се прибирам, и се климатизирам много бързо. Въпреки това не гледам на България с розови очила, виждам и хубавото, и лошото, което присъства в нашия манталитет и начин на живот.

В Германия често имам чувството, че хората носят защитна броня - много рядко можеш да почувстваш истинските емоции, които се крият зад хладната, добре изглеждаща повърхност. Най-много ми липсва непринудеността на комуникацията в България. Обичам желанието за контакт и крачката към другия на българина, разговорите с непознати на причудливи места като гишета и опашки, където за десет минути получаваш резюме на цялата житейска история на събеседника си.

Винаги се наслаждавам на радостта и желанието за празнуване на живота в България въпреки проблемите. Германия е икономически добре уредена страна, но често имам чувството, че хората са стресирани и тъжни. Също много ми липсва слънцето...

Никак на ми липсва чалгата като начин на живот и манталитетът, че някой друг освен нас самите (държавата, политиците, шефът...) е отговорен за това какво създаваме в живота си и доколко сме щастливи.

От някои български навици, мисля, че не съм отвикнала. Правя всичко в последния момент и спонтанно променям плана за действие, смея се силно и от време на време пресичам на червено и карам колело в забранените зони.

Престоят ми обикновено е кратък и турбулентен, радвам се да прекарам време със семейството си, да срещам стари приятели и да оставям нещата спонтанно да се случват. Ресторантът е "При мама" – невероятните вегетариански шедьоври, които майка ми създава, винаги прибавят няколко сантиметра към обиколката на талията ми, докато съм си вкъщи.

Радва ме фактът, че Казанлък прогресивно се разхубавява през годините, ремонтират се улици и паркове и всичко е малко по-красиво и приветливо отпреди. Също така имам чувството, че се организират много повече културни мероприятия под различен надслов: "Чудомирови празници", "Празник на розата" и "Празницити на Долината на тракийските царе". Млади и мотивирани хора се завръщат да живеят в Казанлък и печелят европейски проекти за изграждането на катерачна стена и финансиране на курсове по алпинизъм например. Имам чувството, че градът започва да се възражда.

Неприятно впечатление ми правят мръсотията, чалгата, липсата на обноски и липсата на прецизност в детайлите.

Рядко следя български новини. Като цяло все още се наблюдава един патриотарски светоглед, останал от времето на комунизма, че българите сме най-великите и всичко можем и знаем най-добре. В никакъв случай не отричам талантите ни в различни насоки и европейското и световното им признание, но някак си в България все още има тази представа, че едва ли не в чужбина ще ти постелят червения килим само защото си българин, автоматично си мегаталантлив и суперинтелигентен.

Процесът на промяна в България е бавен и се сблъсква с много трудности като муден държавен апарат, корупция, желание за лична облага, липса на лидери с дългосрочна визия.

Емиграцията е донякъде решение на един тип проблеми, най-често финансови. За сметка на това изникват други като отделеността от семейството и връзката с познатата ти културна среда, адаптация към чужд мироглед и начин на живот, с които невинаги човек се идентифицира.

Много от младите хора в България са мислещи, търсещи и позитивно настроени за възможностите, които страната им предлага. Щастлива съм да познавам много връстници с неортодоксални професии и предприемаческо мислене, които се посвещават на призванието си и са щастливи и реализирани в България.

Харесва ми идеята да бъда гражданин на света и се радвам, че имам възможността да събирам опит в друга държава, да сравнявам гледни точки и да обогатявам светогледа си. Възприемам престоя си в Германия като временен проект, който в момента ми е интересен и заради който си заслужава да остана тук. На първо време планът ми за за следващите години е по-често да се прибирам в България, но не изключвам възможността един ден да се върна за постоянно.

Добромир Керчев, 30 г., кинезитерапевт

Живее в Кипър от 6 години

Липсва ми Паркът на младежта в Русе. Не ми липсват завистта, злобата и чалга културата, както и навикът да обсъждаш околните.

Русе е град с изключително красив център, но не съм сигурен дали живеещите там могат да го видят. Просто хората са прекалено "облъскани" от ежедневието на оцеляващи.

За мен в България има два основи типа хора - смачкани и агресивни.

В Кипър на влизане и излизане от магазин, кафене и прочие, а дори и в държавните институции виждаш усмихнати хора. В България имам усещането, че не е трябвало да влизам в магазина, за да не им се налага да работят. Манталитетът на хората определя всичко. България е богата държава с бедно население, което се оплаква и чака да дойде спасителят. Няма значение дали ще живеят в България или другаде. Ако те самите не си променят мирогледа, където и да отидат ще бъде същото.

Моите връстници, които са позитивно мислещи, са успели, а останалите все още чакат нещо да се промени, но нямат никакво намерение те самите да променят нещо.

Преди следях български новини. Вече не. Смятам, че журналистите са манипулирани (нищо лично).

Когато се прибирам, обичам да ям курбан чорба.

Не обмислям да се върна в България за постоянно. Живея на място, на което има изобилие от щастие, защо да променям нещо? В началото нямахме социална среда, а аз съм екстровертна личност, но сега всичко е прекрасно.

Емануил Денков, 33 г., авиационен експерт

Живее в Швейцария от 7 години

Авиационен експерт съм – специалист по въздушно осигуряване около летище Цюрих. След като изкарах тригодишно обучение, работих една година като ръководител полети в италианската част на Швейцария.

Роден съм в Шумен и баща ми е българин, но майка ми е с швейцарски произход и немският ми беше втори майчин език, а после завърших и немска филология в Шуменския университет. Докато учих за ръководител полети, работех какво ли не – в "Макдоналдс", като нощна охрана. Само 5% завършиха успешно това обучение и аз бях сред тях.

Всичките ми приятели от Шумен са заминали някъде – повечето са извън България, но има няколко в София и няколко души са направили грешката да са във Варна.

Любимата ми българска лютеница, кисело мляко и баница ми липсват. Но в Швейцария храната също е добра и най-вече много качествена – контролът на качеството е много висок и затова е и по-скъпо, но си заслужава.

Но има едно нещо от България, което определено не ми липсва – отношението на хората. Мързи ги да са любезни, да обясняват, досадно им е – трябваше да взема една част за колата и само попитах дали е за дясна или лява врата. Вместо да ми отговори с една дума, трябваше да изслушам петминутна тирада от "майстора" как вече бил казал, нямало да повтаря. В България клиентът се третира все едно е нещо досадно и пречещо. От друга страна, в София в някои заведения видяхме подобрение в обслужването.

В Швейцария има три езикова региона, това са все едно три различни държави, така че трудно мога да кажа, че има един обобщаващ швейцарски манталитет. Но това, което виждам в немскоезичната Швейцария, е, че няма расизъм и никакво лошо отношение към чужденци и емигранти, единственото, което ги интересува е дали си вършиш работа. Ако си старателен – оценяват го.

Същото важи за чисто личните пристрастия – няма значение дали шефът или колегите те харесват като човек, единственото, което е важно, е как работиш. Не съм много сигурен дали в България е така, но тук основният проблем е, че се плаща много малко. Работодателите гледат да дават абсолютния минимум и съответно служителите нямат стимул да се развиват и да дават най-доброто от себе си, получава се затворен кръг, не плащат осигуровки.

Това което най-много ме дразни в България, е, че хората не обичат да плащат данъци, винетки, такси - без значение дали са хора от бизнеса, обикновени хора, дали са бедни или имат възможности, повечето граждани не искат да плащат на държавата. Оправданието е, че има корупция, но не го разбирам. Как очакват да има добро здравеопазване, като не плащат данъци и няма откъде да има бюджет за здравеопазване.

Този път в България ми прави впечатление, че пътищата са по-добри, няма толкова дупки по магистралите, но сега трябва да се ремонтират тротоарите. Ние сме с двегодишно дете и не можем да си представим как се придвижват хората с детска количка по тези разбити тротоари.

Като цяло инфраструктурата трябва да се подобри – по Черноморието се строи, без да има градоустройствен план. Само хотели, а няма паркинги, алеи за разходка, тротоари.

Според вашите колеги от българските телевизии животът в България е трагичен, само проблеми. Последната новина, която много ме ядоса, беше за шофьори, които отказват проби за алкохол, вместо това дават 2000 лв. и им взимат книжката за шест месеца. Би трябвало да им я вземат завинаги.

Това ме отблъсква в България, как всеки гледа да заобиколи закона. Регистрират коли на името на баба си в някое село, за да не плащат данъка в София, и подобни неща. В Швейцария това го няма, както и показността – демонстрирането на пари и власт, които тук някои много обичат да правят.

Най-трудното, с което трябва да се справям в чужбина, е липсата на социални контакти. Докато работех в италианската част на Швейцария, година и половина нямаше с кого едно кафе да изпия. Трудно се създават нови приятелства.

Лора Чекоратова, 42 г., пианист

Живее в САЩ от 24 години

Връщам се всяка година за 6 седмици. Чувствам се прекрасно, не ми трябва време да свикна, но определени неща ми правят впечатление в началото: изоставени сгради, улици и паркове, липсата на култура в обслужването и уважение към клиентите. В САЩ не е прието да се пуши и това също е голяма разлика.

Освен близките, от България ми липсват природата, храната и стилът на живот, който е като цяло по-спокоен.

Никак не ми липсва чувството на безизходица, което ни обзема понякога тук.

Пътувам из България, посещавам нови места и прекарвам време с приятели, които живеят по цял свят.

В София има вече много хубави паркове, кафенета и ресторанти. Обичам Chuky's на ул. "Христо Белчев" и тортите в Cakey Bakey и "Вила Росиче". От ресторантите харесвам Клуба на архитектите, "Лаванда", "Щастливото прасе" и много други симпатични места по "Ангел Кънчев" и "Оборище". Обичам да се разхождам из галерийки и магазинчета в центъра. Посещавам и изложби, музеи и фестивала A to JazZ. През лятото е прекрасно в София. Иначе обожавам да пътувам из планините.

В началото ям само шопска салата, но след седмица-две ми омръзва малко. Обичам всички български плодове и зеленчуци, манатарки в масло и всякакъв вид дробчета, шкембета и други подобни.

Метрото е чудесно. По принцип използвам много градски транспорт и ми харесват новите трамваи и тролеи с климатици. Купувам си 10 талона, защото билетите са поскъпнали много отведнъж. Лошо впечатление ми прави, че много хора се пререждат, като има опашка в магазините, и не се съобразяват с другите чакащи. Случва се постоянно. Хората си правят забележки един на друг и говорят лоши неща за българите (т.е. за себе си). Това винаги прави лошо впечатление. Има и много расизъм и предразсъдъци.

От друга страна, много е приятно да се заговориш с продавачите в магазините и да видиш неща, направени с любов и желание. Бяхме в клуба на Малееви. Прекрасно място не само за тенис, но и за йога и други спортове. Много е красиво и си личи, че се поддържа с любов и труд. Продават здравословни, чисти храни в кафенето и има чудесен италиански ресторант. Детският лагер също е много добър. Такива места ме радват и дават надежда!

В София много от тротоарите са все още в окаяно състояние. Много е мръсно. Ходя пеша и се прибирам потънала в прах. Шофьорите са много груби и дори, бих казала, опасни. Няма много респект към "зебрите" и пешеходците.

Следя телевизията BIT. Интересни са ми предавания за историята, и близката и по-далечната, за грешките, допуснати след промените, за природата, за съдебната система. Нещата, честно казано, изглеждат зле, ако се гледа само телевизия.

Има и много предприемчиви и работливи хора, но няма достатъчно мислене за бъдещето. По мое скромно мнение трябва да се мисли повече за инвестиране в селското стопанство в малките градчета и села на България и развитие на земеделието. Навсякъде все още виждам каруци, допотопни трактори и камиони, няма много мисъл за модерни технологии и развитие на земите. Поне не си личи все още, ако има план в тази насока. Селата масово са изоставени. Това е много тъжно. Според мен тази земя, която имаме, трябва максимално да се използва и да дава работа, храна и благополучие на цялата държава.

Трудно е да сравнявам един град като Ню Йорк със София, но ще опитам. Ню Йорк е многоцветен и толерантен град, пример е за това как хиляди различни култури могат да живеят заедно в мир. Там много се работи, в София има повече спокойствие. Като музикант бих казала, че имам много повече възможности за работа там, аз завърших "Джулиард" и съответно по естествен начин останах да работя и живея там. В България никога не съм се опитвала да правя собствени проекти, но ще се заема с това сериозно.

Имам много силна подкрепа от семейство и приятели и с тяхна помощ се справям с всички проблеми. Човек трябва да е готов на много работа.

Мисля, че ако човек не е щастлив вътре в себе си, и на Луната да отиде, няма да намери спокойствие.

Сред моите връстници в България има много негативизъм, но много мои приятели тук успяват да го превъзмогнат и да правят хубави неща, с тях общувам. Където и да съм, аз сама си създавам среда и се заобикалям с хора, които ме вдъхновяват и зареждат. Често разговарям с изключително интелигентни и интересни личности - писатели, журналисти, художници. Наскоро се запознах с журналиста Димитър Кенаров и поета Борис Христов. Миналата година се запознах с израелския автор Етгар Керет. Именно тук в България живеят някои от най-скъпите ми хора: хижарят Венци Златарев, издателят Манол Пейков, диригентът Яна Делирадева. Когато си мисля за тях, за труда и любовта, които влагат в работата си, много се вдъхновявам.

И един ден със сигурност ще се върна да живея в България.

Георги Вълчев, 42 г., цигулар

Живее в САЩ от 24 години

От България най много ми липсва природата - планините и морето. Шляенето по улиците с приятели. Никак не ми липсват простаците.

Отвикнал съм от свадите. Има определен начин, по който хората тук се карат с непознати.

Рила, хижа "Иван Вазов" ми стана задължително посещение, откакто отидох там за първи път преди три години. Пътуването дотам с обществен транспорт - рейс, микробус, такси до лифта... рейс от Рилски манастир и пътническия влак от Дупница до София, допринася за приключението.

Задължителен е и Пловдив.

Тази година прекарах време в Родопите и бях на много непознати за мен места и в очарователни селца.

Любимото ми меню, докато съм тук, е шопска салата, шкембе чорба, баница и айрян.

Неприятно впечатление, когато пътувам, ми правят шофьорите, които изпреварват на тесни пътища. Приятно - никъде другаде по света не съм срещал намигването на дългите светлини, за да предупредиш други шофьори за полицаи. Макар че тази година не ми се случи.

Най-големият контраст между държавите, в които съм живял, и България е спазването на законите и правила.

Аз не тръгнах да емигрирам, заминах за да уча и останах някак естествено, възможностите за реализация и заплатите на музикантите в България са много ограничени.

Кондицията на моите връстници, останали в България, сякаш зависи от професията. Някои ми се струва, че имат много по-добра възможност за реализация и добър живот и работят с удоволствие и хъс. Други - не.

Александър Хаджииванов, 34 г., докторант

Живее в Австралия от 5 години, преди това в Япония 8+ години

От България освен близките хора ми липсва социалният аспект на храната. Не говоря за самата храна - редовно правя баница, баклава, пълнени чушки, боб, таратор и много други български ястия. Българинът обича да се събира с приятели и роднини на обяд или вечеря без специален повод. Но храната никога не е какво да е, а нещо специално и домашно сготвено. Това много ми допада и мисля, че е подчертано българска черта.

Обожавам розови домати, пилешки дробчета в масло, кашкавал пане и ракия!

Не ми липсва склонността на много хора да се чувстват безсилни пред нагледното могъщество на политици и мафиоти (и политици-мафиоти). За щастие мисля, че това се променя - може би това поколение най-накрая ще се отърси от мисълта, че не може да промени нищо с избори или чрез протести.

Още едно нещо, което не ми липсва изобщо, е общуването с таксиметрови шофьори и чувството, че ти правят лична услуга, като те качват в колата си. Както и това, че е изключено да си хванеш такси за под 2 километра пробег. За пореден път се сблъсках с това вчера - беше ми казано, че ако не съм "за направо", не може, защото трябва да се направи обратен завой...

Шофирането, особено в градски условия, ми прави много лошо впечатление. Всички шофьори се изживяват като Фитипалди и ми се налага да си възвръщам шофьорски навици, когато съм в България.

Любимите ми места са парковете и кръчмичките в квартала, в който съм израснал - "Редута". Но това неизменно е свързано с хората, с които се виждам там, така че в крайна сметка се чувствам вкъщи където и да е, стига да съм с тези хора.

Този път беше приятна изненада, че много се работи по обновяване на улици и тротоари. Работата може би върви бавно, но поне се работи - надявам се да е качествено. "Витошка" е завършена и дори няма трамвай - много ми харесва!

Макар че ми е направило впечатление от доста отдавна, бих споменал и че почти всички по-малки градчета (особено планинските) са много чисти. София все още има доста да поработи, за да ги догони.

Страшно е приятно, че има много семейства с деца навън вечерно време. Аз съм родител отскоро и вероятно това не ми е правило впечатление преди. Но сега забелязвам, че има много деца в парковете и по улиците. В Австралия хората по-скоро си седят по къщите и децата си играят в дворовете или пък си ходят на гости.

Чета новини от България всеки ден, от няколко източника. Следя редица скандали и се ядосвам на наглостта на политиците, но това не е проблем само на България. Бих свързал наблюденията си върху политиката на България с горния коментар за хората, които са обезсърчени от политиката и имат чувството, че нищо не могат да променят. Политиката се е превърнала в сеир, в риалити шоу, което хората гледат с интерес, но не участват в него. Скандалите като че ли са почти очаквани и интересното се състои в това да се види кой по-умело ще се измъкне от калчищата. И докато всичките скандали остават без последствия, политиците стават все по-дръзки с изпълненията си.

Следях отблизо полемиката около изборния закон и идеята за задължително гласуване в България. В Австралия изборите са задължителни, но не като в Северна Корея. Задължително е да се появиш и да се подпишеш в списъка, а какво ще напишеш на бюлетината е лично твой избор - може и празна бюлетина да пуснеш, може да нарисуваш нещо. Разбира се, тогава бюлетината става недействителна. Но на практика и избирателната активност, и действителните бюлетини редовно са над 95%. Това наистина е представително допитване. При такова положение, ако си гласувал с действителна бюлетина, имаш правото да се оплакваш, ако нещо не върви както трябва - и да направиш нещо по въпроса. Бих посъветвал всички хора да мислят самостоятелно и най-вече да гласуват, и то по съвест.

Всеки потенциален емигрант си има причини да иска да напусне. Някои хора наистина имат проблеми - може би най-често финансови - и преместването наистина е решение на този проблем.

Други имат финансова сигурност в България, но отиват някъде другаде, защото за тях е по-важно

да имат сигурен транспорт, добра местна администрация и функционираща съдебна система, отколкото да са финансово осигурени. Трети пък искат да заминат от чист авантюризъм. Всеки решава за себе си дали плюсовете са повече от минусите.

Живял съм и продължавам да живея извън България, но не защото съм решил "да се махна", заради някакви проблеми, а защото съм избрал да живея на определено място. Жена ми е австралийка и така се случи, че решихме да живеем в Австралия - но това решение беше на кантар. Повече от година обмисляхме сериозно възможността да се установим в България. За мен това беше чисто прагматично решение.

Тук има много силен дух на индивидуална предприемчивост сред хората на моя възраст. Това като че ли е опит да се разграничат от други хора, които мислят, че България не предлага нищо, няма работа и перспективите за успех са нулеви (ако не и отрицателни).

Не мисля да се връщам в България за постоянно на този етап, защото семейството ми живее на прекрасно място сред прекрасни хора и децата ми скоро ще започнат училище.

Герасим Дишлиев, 48 г., мим

Живее във Франция от 12 октомври 1993

Донякъде мога да твърдя че макар и да живея физически в Париж вече 23 години, всъщност никога не съм напускал България.

Липсват ми Стара планина, Тракия, Марица, Седемте езера, Царевец, моста, Леща хан, залязващото слънце над Тодорини врати (сякаш слънцето не залязва другаде), лютеницата на леля Цецка, ракията на чичо Кольо, миризмата на чубрица, сладко от дюли.

За мен "оправията" няма родина и националност. За съжаление.

Подобно ми е мнението и за навиците. Лошите навици нямат нищо общо с границите и географската ширина. Те са свързани с хората Те са си го казали римляните "нищо човешко не ми е чуждо". А те са го казали още когато империята им се е простирала на три континента.

В България идвам по различни причини. В последните години освен традиционните празници, семейни и приятелски срещи идвам в България и за да представя мои спектакли, да преподавам или да поставям спектакли. Което ме свързва още повече с хората. По този начин не се чувствам като "външен". Когато работиш с младото поколение, разбираш още по добре понятието "глобализация".

Младите навсякъде са същите. Имат подобни идеали, които отново не са свързани с родната страна. Бъдещите артисти във Франция или в България желаят реализация и се борят с общи за всички артисти проблеми.

В България има два града, които познавам до болка – Ботевград и Свиленград. И те ме удивляват с всяка нова визита. Стават все по-спретнати и приятни за живот. Жителите им са спокойни и, бих казал, сигурни. Чувам за нови проекти за бъдещи инициативи и на двете места. И това ме радва. В последните години моят роден град Свиленград се превърна постепенно в мой дом. Говоря в прекия и преносен смисъл. Е, повече в преносен. Всъщност там се намира единствената къща, за която мога в частност да твърдя, че ми принадлежи.

Градът се преобрази през последните 10 – 15 години. От краен, граничен град "някъде на юг" постепенно той се превръща в първия европейски град Още повече че и магистрала "Тракия" най-после го приближи значително до останалата част на страната ни – 3 часа и половина от София.

В България имам толкова много места, свързани със спомени. Толкова места, които не съм виждал от години. Но съм сигурен, че за голяма част от моите връстници в България усещането е същото.

Нека задам на свой ред въпрос към читателите: кога за последен път сте се качвали на Мусала, кога сте пили вода в родопска река, кога сте крачили по билото на Стара планина, кога сте събирали във фотографската си торбичка Златните мостове, тепетата в Пловдив, Баба Вида, Шипка, Араба конак, Емона. Да продължавам ли?

Меню: когато доматите и краставиците са вкусни, а сиренето прясно, защо луканката да не е от съседа, а виното на братовчед ми? Пък ако има и джоджен в боба и чубрица в кюфтетата, то лютеницата със сигурност ще свърши по- бързо от ракията. Менюто си е меню, по-важен е поводът и хората около масата.

Проблем е обаче, че същата глобализация която малко по-горе сближаваше младите, тук има негативно влияние. Заради нея изчезват "доматите на дядо", тия вкусните с неестетическа форма. Чушките и те не са като преди и по този начин лютеницата е пълна с "подсладители". То и бозата вече я подслаждат, а киселото мляко направо не си е кисело. Скоро може и ракията на братовчеда да пресъхне, ако забранят общинските казани.

И тук влизам в небрано за мен лозе, наречено "политика". За това лозе мога само да кажа, че където и да съм бил по света, все същото съм чувал от хората на съответната страна. И тези думи не говорят добре за "лозарите". И във Франция е така, и в България е все същото. Защо? Имаме такава добра почва, говоря за хората на България. И нека не намесваме Европа и останалия свят – там е същото.

Почвата е добра, а лозето занемарено. И по тази логика грозде, вино, лозови листа и евентуално ракия – зле! Или ги няма, или не са качествени. Така изглеждат нещата отстрани.

За мен лично няма контраст между България и Франция. За съжаление в много случаи и в двете държави липсва уважението между хората, липсва чисто и просто уважението към страната. Бюрокрацията е безумна. И в двете страни е по-добре да си здрав и богат, отколкото беден и болен. За щастие и в двете страни има изключително много способни млади хора и в тях е надеждата.

В този смисъл и имайки предвид сегашното развитие на нещата, за мен емиграцията не е решение на проблемите. Бих казал, че когато сме туристи в една нова страна, тя винаги изглежда по-добре от старата родина. Но е достатъчно да прекараме повече от седмица, потопени в истинското всекидневие на страната, за да започнем да забелязваме, че обликът й досега е бил малко или много една илюзия, едно повърхностно усещане.

А що се отнася за евентуални планове за завръщане Така, както не знаех, че ще остана във Франция, на този етап не знам дали няма да се върна в България. А и не съм сигурен, че в моя случай може да се говори за завръщане.

Аз не се чувствам повече чужденец, отколкото някой който е родом от Елин Пелин и се е преместил да живее в София. Това е моето лично чувство, макар че един ден в родния Свиленград чух "... това синът на Венко, Герасим, дето живее в Париж" Но в крайна сметка едно е какво мислят хората за теб, а друго е как ти виждаш нещата.

За мен светът е толкова хубав и мъничък, че бих си позволил да се чувствам дете на Земята, без да забравям и за миг къде съм роден.

Това е жизнено важно усещане, да знаеш къде си роден и да уважаваш хората, които са те отгледали, които са ти помогнали да израснеш. Това са отправни точки в живота, без които ще сме загубени в бездната на битието.

Любен Мелнишки, 44 г., авиоинженер

Живее в САЩ от 17 години

За последните седемнайсет години съм си идвал общо шест пъти в България, като едната пауза беше от десет години. Няколко дни ми отнема да свикна, че всички хора около мен по улиците, магазините и заведенията говорят български език. Иначе с всичко свиквам от първия ден, включително и с шофирането по улиците – нали ми е родина. Независимо че повечето от моя съзнателен живот е минал в Америка, аз се чувствам българин.

Липсва ми самата България, с всичките си красоти, природа, история, малките улички, старите градове като Созопол, Несебър, стария град на Пловдив, старите къщи, откритите заведения по улиците, които много често работят до малките часове. Много обичам да се разхождам пеша из центъра на София.

Това, което никак не ми липсва, е народопсихологията ни да сме негативни и да се оплакваме. В Америка всички са усмихнати, оптимистични и доволни от живота, независимо какво им се случва в личен и професионален план. А, повярвайте ми, много от тях има от какво да се оплачат. Те вярват в себе си, в доброто, в Бога и не обвиняват никого за собствените си неуспехи и нещастие.

Чакат на опашка търпеливо. Ако нещо не им харесва - събират групи от доброволци да помогнат да го променят. Има асоциации за всяко малко кварталче с такса, която покрива поддържането на зелените площи, езерца, събирането на боклука от улиците, за да е красиво.

Това ми направи впечатление в България: всички се оплакват, че не се поддържа, но се оплакват, без да поемат инициатива, за да направят нещата по-добре.

Друго, което не ми липсва в Америка, е проблемът с паркирането в София и по-специално по-малките и старите улички, на една от които живея и аз, където все още гаражът е лукс. Знам, че всички по-стари квартали са така. Уличката е малка и когато е конструирана преди може би 80 години, не е имало толкова коли. Сега обикалям и търся места по съседни улици, за да паркирам. Аз имам лодки, ходя на ски, карам много колела и трябва да товаря и разтоварвам колата. Тук, в Америка, имам огромен гараж за две коли и е много удобно.

Животът в чужбина не променя толкова навиците, всичко е до човек и възпитание, а не къде живее. Примерно аз никога не закъснявам, няма значение дали съм в България или Америка. В личен план не смятам, че много съм се променил заради Америка, по-скоро заради възрастта. Може би единственото, което се промени веднага щом кацнах в Америка, е шофирането. В България бях доста палав шофьор, бях на 20 години, не спазвах знаците за скорост и задминавах, където си исках, паркирах, където си исках. Тук, хванат ли те, глобите са големи – 320 долара за скорост, 100 долара за неправилно паркиране. Над 21 мили нарушение - първо слагат белезниците, а после задават въпросите. Бързо свикваш да спазваш правилата. И сега, като съм в България, спазвам всички знаци.

Но ми прави впечатление, че и повечето българи са станали по-дисциплинирани шофьори отпреди десет години и нямам никакви проблеми с шофирането в България, независимо че доста мои приятели българи, като си дойдат от Америка, не смеят да карат в България. За да обобщя – когато говорим за спазване на законите, тук, в Америка, нямаш избор, няма изключения.

Като си дойда в България, основно гледам да си прекарвам времето в удоволствие, но винаги има някой документ да се вади или да се върши някаква задача. Тази година трябваше да си подновя личната карта, много бързо стана, отне ми 15 минути. Бях изненадан приятно. Правя си задължително разходка из София, ходя на вилата - в едно село Мала Църква, в полите на Рила, ходя на морето, не мога да не посетя Созопол или Несебър, и правя нещо по-екстремно. Тази година изкачихме връх Мусала от Боровец, бяхме на рафтинг в Кресненското дефиле и направихме дълга разходка в подножието на връх Мальовица.

Happy може би ми е любимото заведение, спомням си го още отпреди 20 години, когато отвориха първото във Варна. Докато съм в България, основно наблягам на салати, защото аромата, който българските домати и краставици имат, в Америка го няма.

Направи ми впечатление, че в България вече има избор на всякакви стоки. Преди майка ми, а и приятели ме молеха да им изпращам стоки за спорта и дома, а сега тук има по-голям избор. Посетих новия "Декатлон", ами то има от пиле мляко, на съвсем нормални цени и най-важното - удобен голям закрит паркинг. Посетих и "Технополис" - огромен избор на нормални цени.

Неприятно впечатление ми прави паркирането на коли по тротоарите, но видях, че хората нямат избор. Има много коли, на нашата къса уличка има поне пет коли, които от години не се движат. И на собствениците не им пука, защото нищо не им струва, а общината няма пари да се погрижи за тях. Ако годишните данъци са една добра сума и застраховките са високи, никой няма да плаща за нещо, което не използва. В Америка има фирми, които прибират стари счупени коли, хладилници, бойлери и правят пари, като ги ремонтират и продават на скрап. А и ако плаща данъци, общината ще има пари да се погрижи за тях.

Данъците и таксите все още са ниски в България като процент от приходите на хората. Затова имам познати, които с години държат големи парцели декари и нито строят, нито ги ползват, нито смятат да ги продават. Ако направят годишния данък 1000 лв., тогава, който не може да го плаща, ще продаде.

Същото е с колите – 500 лв. годишен данък и да видим дали ще има зарязани коли тогава.

Преди следях повече български новини, сега не толкова. Но от това, което виждам, мисля, че нещата вървят към добро. Вече има много чужди компании, които подсигуряват работа на хиляди хора и по-добро заплащане. Хората много повече пътуват по чужбина, карат много по-хубави коли и живеят в по-хубави жилища.

Срещнах се с доста хора, някои от тях с доста преуспял бизнес. Повечето българи си мислят, че в Америка се живее много по-лесно и едва ли не парите падат от небето. Ако в България ти върви бизнесът и можеш да се изхранваш и да си подсигуриш един нормален живот, стой си там. В България масово хората живеят в наследствени жилища или са продали някоя наследствена земя и са си купили жилище или като са се оженили, родителите на младото семейство са помогнали за новото жилище, така че месечно почти никой не плаща за жилище.

Тук при 95% от хората от 30 до 50 процента от месечния им приход отива за жилището, после за коли, такси за щата, в който живеят, за сметки и така нататък. Така че, за да се решиш на емиграция, особено след 30-годишна възраст, трябва да имаш някакъв талант, който да не върви в България и да си сигурен, че ще успееш в чужбина или да си много работлив и да си недооценен в България. Или да имаш много здрави професионални връзки в чужбина. Това да седиш по кафенетата в 3 следобед в работна седмица и да се оплакваш колко си зле тук, това не минава.

За съжаление доста хора се оплакват и не оценяват какво имат. Всички имат жилища, всеки вече има кола и кара, всеки ходи на море, било за няколко дни, било за месец. Ходят често на ресторант, хранят се навън. Доста от младите хора работят по добри фирми с голямо заплащане, обслужването по заведения и магазини е на ниво, особено когато има млади служители и искат да си запазят работата.

Доста хора се оплакват, че вече била разбита магистралата до Бургас. Аз минах два пъти и беше много добре. Има един участък от 30 километра, който е ремонтиран не както трябва, но все пак трябва да се радваме, че се стига за 3 часа до морето, а не за 6 часа, както преди.

Знам, че пенсионерите са доста зле. Знам, че е трудно, но хората в България винаги са имали пари за кафенце, цигари и ракия. Ако тези пари бяха спестявани, щеше да е различно. Всички разсъждават, че щом са плащали данъци, после трябва държавата да се погрижи за тях. Дори и в Америка не е така, ако не заделяш по спестовни фондове и разчиташ само на държавата и данъците, които плащаш, и тук няма да са ти сладки пенсионерските години. Тук тези, които не са спестявали, когато е трябвало, като се пенсионират, си намират работа на половин работен ден.

Където ме срещнат, ми казват: "На вас ви е лесно в Америка." Не е точно така, аз, като живеех в България, ми беше по-лесно, но бях на 20 години, нямах семейство, имах изплатена кола и живеех в наследствен апартамент. Нямах никакви грижи. Въпросът е какво искаш и какви цели имаш в живота. Аз исках да работя в авиацията и започнах като механик почти от нулата, взех необходимите изпити и година по-късно работех като инженер.

На този етап от живота не обмислям да се върна в България. Имаме син, който ще влиза в университет след три години и тук има много повече перспектива за него. Аз също съм доволен професионално и ходя с удоволствие на работа.

Но никога не се знае. При всяко идване в България със сина ни му показвам само красивите и хубави страни на България, за да може той с желание да идва тук за в бъдеще. И мисля, че засега успявам.

Теменужка Манчева, 46 г., ресторантьор

Живее в Кипър от 12 години

В България бях певица в ресторанти, но винаги ме влечеше готвенето и ресторантьорският бизнес. Трябваше да изуча кипърската кухня и си отворих таверна близо до крайбрежната улица. Те правят всичко на дървени въглища за разлика от България, където обикновено скарата е на ток. Има си тънкости при приготвянето на сувлаки например, при печенето на месото или как се поднася халуми. Кипърците много държат на ордьоврите след салатата и преди основното ястие. Кюфтетата им са различни, в тях се слагат суров картоф и сух хляб, мусаката е с патладжан, има и доста други различия.

Таверната ми вървеше добре: четвъртък, петък и уикенда имахме постоянно резервации и нито една свободна маса. Сменихме много персонал - над двайсет души, докато намерим надеждни. Трудно се намират добри сервитьори, а още по-трудно готвачи. Опитният персонал в кухнята не си издава тайните и тънкостите.

Разликата с обслужването в България и Кипър се дължи на разликата в заплащането: когато заплатите са ниски, сервитьорите нямат стимул да се задържат на работното си място и да са любезни.

Кризата повлия зле на бизнеса ни, искаха да ни увеличат наема и трябваше да затворим. Известно време работех в други ресторанти и хотели и сега отново отворих моя собствена таверна, която в момента развивам, но паралелно с това работя и в един голям ресторант (над 50 души персонал), защото приходите от новата таверна не ми стигат да се издържам. Заради тези трудности не се бях прибирала в България от четири години, а иначе се прибирах всяка година.

Много ми липсва родното място, знаете, "камъкът си тежи на мястото". Когато се върна във Велинград, след като с видя с възрастната ми майка и приятели, първото нещо е да отида на разходка в природата, задължително на Юндола и Цигов чарк. Домът ми е точно над Клептуза, до гората, на тихо и спокойно място. Но последното ми прибиране в родния град беше за една седмица, трябваше бързо да се връщам, защото няма кой да работи в новата таверна.

Все пак забелязах промяна. Новите хотели са много по-професионални, с добри зони за СПА и фитнес. Центърът на Велинград е чист, с ново улично осветление и по-хубави градинки.

Държа на доброто българско вино и винаги си взимам, когато се прибирам. Ям, разбира се, шопска салата и българските ни манджи.

Отдавна нямам време да гледам телевизия, въпреки че в Кипър имам българска. Много рядко имам възможност да гледам новини и тогава ми се струва, че положението е отчайващо – от България показват само престъпност и безнадеждност.

Винаги, когато се събират пари за пострадали хора или за лечение, помагам, пращам есемеси и пари и от Кипър. Жал ми е, че въпреки че в България стандартът на живот е по-нисък, цените на хранителните продукти са същите като в Кипър. И моите връстници, които са останали, се оплакват, че е тежко положението, и ми повтарят да не се връщам. Аз пък им казвам, че и в чужбина въобще не е лесно. Бих се върнала, ако имах добра работа.

Красимир Гаджоков, 49 г., инженер, консултант по информационна сигурност

Живее в Канада от 20 години

Чувствам се много приятно, когато се прибера - мирисът на треви и листа е незабравим. Познатото, с което съм отрасъл, дава усещане за корени и дълбочина.

В същото време - постоянен гняв и болка за съсипаното и безотговорността; гняв за продължаващия упадък в най-важното - културата, манталитета, образоваността (адекватност на реалността в света).

От България ми липсват тишината нощем; уникалната комбинация от песента на щурците; специфичният мирис на летния нощен въздух; планините толкова наблизо (трябва да пътувам поне 8 часа с кола до най-близките до Торонто планини); една все още по-силна връзка с обикновените неща от природата непосредствено около нас. Пролетта - по-ранна, доста по-топла.

Не ми липсва наглостта на политиците и мълчанието на примиреното мнозинство хора; крайно замърсеният въздух в София; неспазването на елементарни норми на културно отношение към околните; примиренчеството, че "нищо не може да се направи"; безотговорността към всичко, което "не е лично мое"; подразбиращият се цинизъм и крайна, граничеща с нездравословна маниакална подозрителност към мотивите за всяко начинание у ДРУГИТЕ; безумните теории на конспирацията, с които се опитваме да оправдаем това, че не правим опит като общество да научим как работи реално светът, да приемем сложностите и противоречивостите му и да започнем да постигаме исканото; нелогичността в толкова много ежедневни дейности (например билетчето за метрото се вкарва от лявата страна на вратичката за влизане?)

В Канада съм отвикнал с подозрителността и предубедеността към другия; да не отговаряш при "добър ден"; масовата липса на изразяване на искрена и непринудена благодарност; отговарянето със сарказъм и троснатост на елементарни еднозначни въпроси; неизчакването другият да приключи мисълта си при разговор.

Времето ми тук е разделено така: 80% минава в приятни моменти с най-близките и приятелите; другите 20% са за свършване на някаква работа, твърде често съпроводено с чудене на липсата на елементарна логика и продуктивност в организацията на нещата (както в държавни институции, така и в бизнеса).

Престоят ми минава предимно в Добрич - центъра, където се виждам с познати в кафене пред Читалището; новият градски парк там. В Стария Добрич има едно място до историческия музей - затворено от автентично направени стари къщи, високи тополи - все едно си в друг свят за малко.

В София - гората в Борисовата градина над гара "Пионер"; Южния парк; парка "Заимов"; "Витошка" с кафенетата, Бояна.

Любимото ми меню е печен пипер с доматен сос; рибена чорба и пържен сафрид в едно приятно заведение на плажа веднага след табелата за края на Албена.

За мен в България няма особени външни промени в сравнение с последните две години.

Метрото като маршрути вече е по-развито от това в Торонто (което е на над 60 години), но мотрисите са стари и невинаги с климатик.

Приятно ме изненадаха много добре отделените от платното велосипедни алеи във Варна; улични табелки на специален стълб на кръстовищата в малки селца край Сопот и Карлово.

Във Варна ми харесаха артистичните решетки, заобикалящи дърветата, и особено напоителната инфраструктура около новопосадените млади дръвчета.

Най-после нов и много добре направен път на планински проход - Ришкият.

Неприятните впечатления: уличните кучета, които е недопустимо да лежат в близост до Министерския съвет в София или на самия център в Пловдив и Варна.

Тотална липса на табели и имена на улицата - никакъв шанс човек да се оправи, без да е местен.

Наглото, опасно и откровено бандитско държане на поне половината шофьори по пътищата. Очевидно липсва всякакъв елементарен контрол, дори по натоварени пътища - изминах 900 км за 6 дни и видях само на едно място полицейска кола, следяща за превишена скорост.

Безобразното състояние на тротоарите - на практика дори в най-големите градове само главните улици са добре направени. Всичко останало е просто опасно за здравето на хората, особено възрастните.

Следя новините от България абсолютно всеки ден. Парадоксът: оказва се, че знам много повече за политическите събития от много приятели, които живеят в България. Разбирам ги - справянето с едно постоянно пречещо на нормалния живот ежедневие изисква огромна енергия.

Твърде много хора се бъркат, че "голямата политика" не ги засяга. Абсолютно всичко в днешния динамичен и преплетен от събития свят е политика. И нейните последици се отразяват в ежедневния живот на средния човек много по-бързо и силно, отколкото си мислят повечето.

Твърде много хора постоянно търсят оправдание защо да НЕ направят нещо (лично или обществено). Цари един краен, жесток индивидуализъм до степен, в която всяко начинание на една съобщност от хора се осмива и обявява за нелепо или "комунизъм". Виждам твърде много и една затвореност, една обида към света - все едно той ни дължи нещо. И във връзка с това - да отказваме да се учим от опита на другите общества по света и историята, дори нашата собствена.

Наблюдавам масово един ирационален подход към нещата в ежедневието - необясним точно от гледна точка на въпросния индивидуализъм, който би трябвало уж да носи максимална полза.

Страшен е ярко очертаващия се - особено през последните 10-ина години - масов упадък в работната етика и професионализма, не само в държавния, но и в частния сектор.

Нямам непосредствени намерения да се върна за постоянно в България. Харесва ми космополитността на мястото, където живея. Има толкова много различни събития и преживявания, обществени тенденции и настроения, които искам да видя и изпитам.

Дистанцията не ми пречи да допринасям с каквото мога за една по-добра България.

Константина Дачева, 35 г., сценограф

Живее в Швейцария от 3 години, преди това в Германия – 11 години

От България най-много ми липсват храната, езика, любими места. Не ми липсват българската телевизия, мръсотията по улиците, политиката.

Прекарвам голяма част от времето си с родителите ми, опитвам се да наваксам времето, когато ме няма. Срещам се с приятели и водя приятели от други държави в родината ми. Делови задачи освен смяна на документи нямам.

Задължително отивам поне няколко пъти в "Билката". Ходя там от ученическите ми години и ми дава усещането, че някои неща не се променят и това е хубаво. "Театър 199", ако не са във ваканция, поради почти същите причини плюс страхотните постановки. Кино "Одеон", пак поради сантиментални причини. Тази година за съжаление не успях да отида.

Задължителното меню тук е: таратор с орехи, селска салата с мускатова ракия (започнах да харесвам ракията, откакто заминах), зрял боб на фурна (най-вкусен е приготвен от баща ми), сирене по шопски.

В София ме изненада, че за пръв път срещнах спретнат мъж с колело да преравя боклука за амбалаж и това ми напомни тъжната страна на Берлин. Направи ми впечатление, че градинките вечер са пълни с хора от всички възрасти и макар да не е тихо, е спокойно и приятно.

От доста време се старая да избягвам българските новини, поне политическите. Висока корупция, беззаконие, липса на морал. Опитвам се да се информирам за нови фестивали и културни събития, нови български филми и книги.

Животът в друга държава не може да е решение на проблем. Никога не съм работила в България и не мога да направя адекватна оценка и сравнение на средата и условията за професионално развитие тук и там.

Вилхелмина Велш, 33 г., занимава се с анализ на хуманитарни кризи

Живее извън България от 1996 г., в момента Германия и Швейцария

До това лято, не се бях връщала в България от девет години. Преживявам културен шок. Мисля, че ще са ми нужни още няколко дни, за да го превъзмогна.

От България ми липсва Черно море. Способността на българите да импровизират и да не се напрягат излишно.

Българският навик, от който съм отвикнала, е ходенето на гости без предварителна уговорка.

Като цяло освен разговорите с роднини и ходенето на плаж, прекарвам голяма част от времето си тук в откриване на какво се е променило. Посещенията ми имат изследователска цел – не само за да не забравя откъде идвам, а и за да мога да го разбера още по-добре. Всъщност е прекрасно усещането, че мога да навържа нещата и да разпозная някои характерни за мен черти и в други мои роднини. Моето семейство си има своя собствена вълнуваща история на пътуване и имигрантство – прабаба ми, на която съм кръстена, е дошла в България от Швейцария през 1914 г. Ето как кръгът се затваря.

Задължително посещавам "Грамофона" в Бургас. Стария град на Созопол. Аркутино. Скулптурата на Четящия в Добрич.

Менюто: Баничка за закуска. Шопска салата, пържена цаца, пържени картофи със сирене. За десерт пъпеш – вкусът и миризмата са невероятни. И всичко, което сготви баба ми, разбира се.

След девет години отсъствие ме изненада езикът в официалните медии. Звукът на говоримия български ми е станал изненадващо чужд – често ми се струва прекалено разговорен и съм загубила способността лесно и бързо да се вмъкна в него. Усещам го по-скоро като някаква неудобна блуза, отколкото като втора кожа.

Следя новините. Най-вече "Капитал" и социалните медии, а докато съм тук сега, гледам и доста телевизия. Изненадва ме фиксацията на медиите върху Германия и бежанците и това, че мащабът на събитията и техните последствия е преувеличен. От наша гледна точка ситуацията не изглежда толкова драматично. В българските новини също ми липсва независимият анализ и поставянето на политическите събития в някакъв по-широк контекст. Често се шокирам от популисткото отразяване на събития от глобално значение (още веднъж използвам за пример бежанската криза). Българските медии използват най-националистическата реторика от всички европейски страни (включително и тези на Балканите). Пресата е изцяло съсредоточена върху еднократни сензации и захранването на теории на конспирацията.

Когато става дума за двете ми родни страни, най-забележителната и най-основна разлика е структурата на техните общества. Германия е една изключително социална държава, в добрия смисъл на понятието: хората там често се смятат за по-хладни в личните си взаимоотношения, но между тях има много силно чувство за солидарност, общност и съзнание за последствията от индивидуалните им постъпки. В България хората са по-топли и по-достъпни, но като че ли дълбокото усещане за общност липсва и всеки е сам за себе си.

Досега съм живяла и работила в около 10 различни страни. По някакъв начин междинното пространство между Ориента и Оксидента винаги ме привлича. България е по малко и от двете, което я прави необикновена.

Работата ми е свързана с това да оценявам и подкрепям това, което се случва като реакция в засегнати от криза страни - това много често означава, че се съсредоточавам върху това, което липсва, а не върху това, което си е на мястото.

Вероятно най-голямото предизвикателство в живота ми е да поддържам чувство за нормалност и принадлежност. Добрата страна е, че принадлежността ми не е свързана с граници – аз чувствам, че принадлежа в Европа, че принадлежа заедно с моите приятели и семейство, където и да се намирам.

На онези, които си мислят, че "махането" е решение на проблемите, бих казала:

На първо място: не вярвайте на всичко, което сте чували (нито на хубавото, нито на лошото) – това поражда грешни очаквания, а в повечето случаи слуховете не са верни.

На второ място: подгответе се за един изцяло нов свят. Няма да ви е лесно да се върнете обратно.

На трето място: без значение дали сте в България или в друга държава, от ключово значение е човек да поеме отговорност за себе си и собствената си ситуация. Нищо не може и няма да се промени, ако не поемете отговорност – нито тук, нито в новата държава.

Българските ми връстници със сигурност са най-саркастични (а може би и най-разочаровани и обезверени) от всички хора от моето поколение, с които съм се запознавала на различните места, където съм живяла и работила. Либералните ценности, като например свободата човек да изразява собствената си сексуална ориентация, са много по-малко приети тук.

За момента не планирам да живея в България. Аз съм наполовина Изток и наполовина Запад и вярвам в равновесието на двете. Заради работата си прекарах последните три години на Изток, работейки на сирийската граница. Сега е време за малко да се върна на Запад.

Разбира се, когато имам деца, бих искала те да познават корените си. Самата аз винаги съм се възползвала от това, че съм имам достъп до поне две култури и два езика, така че е възможно в бъдеще да се върна за известно време.