Копнежът по там, където не сме
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Копнежът по там, където не сме

Копнежът по там, където не сме

Какво е да емигрираш в средата на живота си

35397 прочитания

Беше ми любимо с дълбока въздишка да казвам "Ох, как искам един ден да се махна оттукааа...!", когато в България ме стягаше около врата. Такова едно общо, драматично желание, в което влагаш повече емоция и скрита надежда да драматизираш момента, отколкото реална мечта.

Имало е и моменти, в които и съвсем истински съм си помисляла да емигрирам. Докато от време на време си фантазирах как се качвам на един от онези самолети до Куба, чрез които се "бягаше" (тогава още използвахме този тип стара соц лексика за емигранството) в Канада, взеха, че спряха тези полети. Част от приятелите ми, решили да си случат живота извън "територията", както наричахме България, все пак неусетно се плъзнаха в другата реалност отвъд океана с последните кубински екскурзии. Други пък емигрираха по най-различни начини – от студентски програми и бригади, през фалшиви документи, фиктивни бракове и по-малко фиктивни любовни истории с точните чужденци.

А пък аз... Ами аз останах.

Моята емиграция всъщност се случи неочаквано. Дори вече бях спряла да мисля за нея – в главата ми тя се отнасяше до другите и беше придобила колажния образ на всичките ми близки, напуснали страната, с техните снимки от новите им американски къщи, канадски природи, германски офиси, френски ресторанти, испански почивки, азиатски приятели и интернационални семейства.

Работата ми вървеше добре, личният ми живот беше във фазата "...и заживели щастливо", децата ми бяха във възрастта, в която се отглеждат предимно сами. Домът ми – дом, колата ми – кола, средата ми – и тя. Наистина повече работа за по-малко пари и два пъти повече стрес, но пък по-евтин живот, хубава храна, утъпкани пътеки, кариера и най-важното – семейство и приятели.

И все пак тръгнах. Най-вече защото загубих способността да мечтая и вярата, че мога да променям неща. Затънах в битовата борба и един ден се усетих по-лош човек. Задушливата обстановка явно не беше само в главата ми, защото и мъжът ми – уморен от Париж кореняк парижанин – започна все повече да не харесва живота си в България. Един ден каза, че единственото, което го дразни там, е овчедушието. В крайна сметка и двамата напуснахме България заради него – той, защото не искаше да го споделя, а аз – защото бях започнала да го усещам у себе си.

Не съм най-типичният горък емигрант, който пристига в незнайното и там няма нищо свое. Нашето преместване си имаше дом. Пък да имаш адрес, към който се движиш, е огромно предимство в напускането на "своето място". Бях идвала няколко пъти преди това на острова, но все още гледах на него като турист – с "ох" и "ах" по фасадите на къщите, с паралелно телефонно снимане на природни картини и с приповдигнатия дух на ученик, който успешно се е чупил от даскало. Хората ми изглеждаха... чисти. Физически чисти. Първото, което реално си спомням, са бабите и дядовците, насядали на люлеещи се столчета пред вратите си. Подстригани и сресани, с чисти и изгладени дрехи в добре съчетани цветове, с красиви рамки на очилата. Леко се полюшваха от наблюдателниците си и се усмихваха на всеки. Помня ароматът на пресен хляб, море и влага, който се стелеше по изгрев слънце, когато пристигнахме. Помня глухото скърцане на вратата на къщата, когато я отключихме.

Оттам нататък всеки емигрант знае – битовизмът започва полека да обзема времето и съзнанието ти и нямаш шанс да се оставиш на носталгията. Документи за резиденция, регистриране в кметството, здравни осигуровки, договори с електрически компании и мобилни оператори. Първите хора, които срещаш, са тези, от които зависи битът ти. Водопроводчици, секретарки, администратори, електротехници, съседи. Моите най-близко живеещи се оказаха сплотена британска общност от енергични, бодри духом и доста уморени телом пенсионери, организирали живота си главно около събитията в местната им английска кръчма.

Първата ми приятелка тук е най-важната сред тях – петдесет и седем годишната Морийн, която може всичко – от това да налива питиета в бара, да организира жива музика и да води бинго вечери, до това да поема функциите на фронтмен на всякакви местни банди и междувременно да врътва по някоя и друга сделка с недвижими имоти и почивки. За година и нещо като постоянно живееща на това място имам около две английски приятелки, една аржентинка, която е тук само през лятото, няколко българи, емигрирали преди време, и нито един местен. Не че не съм се запознавала с хора от острова – просто контактите ни винаги са замирали в една и съща точка – почти веднага след като сме си разменили по една визита, както го изисква протоколът. Така и не ми стана ясно защо. Единственото, с което мога да си го обясня, са изключителната консервативност на хората тук и възпитаният им, ненатрапчив, но упорит отказ да те допуснат по-близо до себе си.

Любезната им дистанцираност всъщност е нещо, което усещаш с времето. Първото, което обаче челно те блъсва тук, е разбирането за работа. Работи се по стар испански обичай – със сиеста. И ако има нещо наистина адски задължително и безкомпромисно спазвано, това е нейното провеждане. Случи ми се един път да стигна до магазин за осветителни тела точно в 13.25 ч., пет минути преди да затворят. И докато щастливо изскачах от колата, продавачката с един финт се озова с все чанта и ключове на прага на вратата и врътна ключа в мига, в който аз се материализирах зад гърба й. На умоляващия ми поглед все пак да влезем, че да похарча едни пари, тя мило ми посочи часовника си, след което табелата с работното време и вдигна безпомощно рамене. Имах чувството, че а е размислила, а иззад близките храсти ще наизскачат въоръжени тореадори и като бесен бик ще ме промушат с пиките си за проявеното нахалство да нарушавам сиестата. Също така до ден днешен не мога да свикна с испанската "маняна". Тя е като нашето "някой друг път", ама без тази прибързаност и агресия. Днес вече познавам маняната и когато ми се изпречи в нечие изречение, винаги контрирам с въпрос - "Маняна в колко часа". Това абсолютно ги парира и в крайна сметка имам конкретна дата и час, което тук си е нечуван успех.

Да живееш на остров понякога е доста клаустрофобично. Вече ми е смешно, когато някой премрежи поглед и поетично каже "Оооо, колко ли е хубаво да живееш на остров!...", защото знам, че върху полуотворените му клепачи се прожектират картини на палми, слънчеви плажове и свежа природа. Не че не е така, но да се разберем: по картичките и туристическите брошури няма как да разбереш нито че влагата ще се всели в костите и леглото ти, нито че вятърът трамонтана може да се вихри около теб със скорост от 160 км/ч, нито пък че зимата тук идва да живее голямото, дебело, успано, мързеливо и всеобсебващо Нищо!

Извън сезона на острова наистина нищо не се случва. Хората ходят на работа, пазаруват и съществуват някак без да ги виждаш по улиците или обществените места. Не знам как го правят, но тротоарите са почти напълно празни, а единствените шляещи се като обезглавени мухи из градските улици са заблудени туристи с все по-трескави и ужасени от местната тишина погледи. Всичко това обаче е точно онова, от което имах нужда. И все още имам. Защото бягството в тукашното нищо ми дава възможността да се отдръпна така, както мечтаех – за да видя цялото, да се вглъбя, да счупя инерцията и да се пробвам. Сигурна съм, че тази дистанция изчисти доста хоризонти и ми даде много нови. Взе, разбира се, и немалко неща. Като времето с децата ми.

Любовта е тази, която може да те накара да правиш несъразмерни крачки и да наричаш това танц. Тръгнах заради любовта към човека до мен и тази към собствената ми свобода. Нямаше как да отнеса със себе си и другата си най-голяма любов – децата ми. Разбира се, взех си я в сърцето.

Физически обаче децата ми останаха в напуснатото от мен място. Засега техният живот се случва повече там и това за тях е важно. Осъзнах го, когато предложих на малката си дъщеря да дойде да живее на острова, а тя се вторачи в мен с мокър поглед и каза: "А приятелите ми?!" Така се наложи да бъда виртуален родител. Да звъня по вайбър, уотс ап и фейсбук, за да ги чуя и да разбера по малко от деня им. Да ги следя дали са онлайн и какви ги вършат там. Да разпределя различни майчинско агентски задачи между най-близките си приятелки в София и да държа гореща връзка с тях, училището, колежа и съседите в името на обстойното регистриране на ежедневието на дъщерите ми. Въпреки това не е лесно.

Самообвиненията не спират да ми се натрапват като неизтриваеми мазни петна, а чувството за вина е вплетено в дишането ми. Имам един съсед унгарец. Мил, леко откачен човек на средна възраст, wanna be артист като повечето творци тук, който живее в една къща с майка си, пет кучета и три котки. Преди месец ми каза, че очаква дъщеря си за лятната ваканция. Цяла година не я е виждал. Като го попитах дали не изпитва чувство за вина, той ми каза: "Изпитвам, разбира се. Но пък ние, родителите, дето сме заминали, създаваме на децата си един цял друг, нов свят на мястото, където сме. И те идват на това място в готов дом и започват да го чувстват като свое. Така един ден свободно и без трагизъм ще изберат и своето място в света." Не се бях замисляла за това. Сега вече все по-често си го повтарям.

Когато дойдохме на острова, бях сигурна, че тук никой не ме познава. В България звезда чак не съм, но имам достатъчно широк кръг от познати и хора, които биха ми помогнали за всичко. Идеята за нова анонимност ми харесваше, защото това ми дава право да създам нов образ и нова, напълно незаразена с бившия ми живот среда. Един ден щастливо се веех из една от крайморските улици, без грим, с някаква измислена избеляла лятна рокля на гърба, пошляпваща нехайно с изтрити джапанки, когато отнякъде дочух на чист български: "Тебе те знам – виждАл съм те по телевизията!" Беше човек с акордеон и три видими златни зъба. В компанията на един с дайре и друг по-млад – с китара. Циганско трио, което вече пет лета изкарва парите си със свирене по улиците и баровете на острова. Казах си, че светът наистина е глобален и вероятността някой да те разконспирира дебне отвсякъде. От тази мисъл не ми стана неприятно – напротив, по-уютно се почувствах, на вкъщи ми замириса.

Всъщност точно това е – да ти замирише на у дома. Не на онова, в което си оставяш шапката, както пееше Пол Йънг, а истинският дом – този, който си виждал от еднометрова височина, който се е смалявал с възрастта ти, бил е декор на порастването ти, появявал се е и е изчезвал, докато си си случвал важните житейски проекти и си си понасял ударите. Тук, след една година, все още я нямам тази миризма. Пренасям си я само в дрехите, когато си ходя до България. Вече съм във фазата, в която казвам "прибирам се" и когато си отивам там, и когато се връщам на острова, но това не е достатъчно, за да ми стане домашно. Мисля си, че и сама не искам да полагам усилия, за да го направя.

Разкраченият стоеж между малкия остров в Средиземно море и онзи своеобразен остров, в който съм родена – България, сега ми е удобен. Когато съм на новото си място, ми липсват разни български неща – усещането, че мога да кажа нещо на родния си език, дори да си измисля думи, и да ме разберат; общата история; дъждовните дни в Борисовата градина; доматите; капучино с приятелка, която случайно срещам на улицата; малките галерии и театрите; излетите на Витоша; ходенето на автомивка в неделя сутрин с приятели; няколко музикални клуба; варените гевреци на трамвайните спирки; изгледа от моя български балкон; възможността да споделя идея с тези, от които тя зависи, в рамките на половин час, очи в очи... Когато се връщам в България, постепенно усядащият у мен нов бит също започва да ми липсва: спокойствието и тоталната липса на стрес тук; топлите ноември, декември и януари; идеалните пътища, по които се кара внимателно и с грижа; шумът на морето наоколо; градината, в която има кактус, от който варим сладко; ходенето пеша; кристално чистият въздух; уроците по испански в близкото село; гледката от терасата; ароматът на борове, дори възможността да кажа всичко на български и никой да не ме разбира...

Разбрах, че винаги ще ми липсва нещо, което ме е карало да се чувствам щастлива. И всъщност, колкото повече неща от различни места по света ми липсват, значи толкова по-щастлива в повече крайчета по света съм била. Намирам това за богатство, не за лишение. В този смисъл и емигрантството отдавна вече не е просто бягство. То е нов хоризонт. С всичките мечти, надежди, проекти и битки, които ти предстоят, за да го видиш отблизо.

Хората имаме неприятното качество винаги да копнеем да сме там, където не сме. А когато сме там, закъдето сме копнели, отново да сме нещастни, защото сега вече не можем да сме на предишното място, от което сме копнеели за това...

Загубихте ли се в смисъла? Е, аз пък точно в него се намерих.

Беше ми любимо с дълбока въздишка да казвам "Ох, как искам един ден да се махна оттукааа...!", когато в България ме стягаше около врата. Такова едно общо, драматично желание, в което влагаш повече емоция и скрита надежда да драматизираш момента, отколкото реална мечта.

Имало е и моменти, в които и съвсем истински съм си помисляла да емигрирам. Докато от време на време си фантазирах как се качвам на един от онези самолети до Куба, чрез които се "бягаше" (тогава още използвахме този тип стара соц лексика за емигранството) в Канада, взеха, че спряха тези полети. Част от приятелите ми, решили да си случат живота извън "територията", както наричахме България, все пак неусетно се плъзнаха в другата реалност отвъд океана с последните кубински екскурзии. Други пък емигрираха по най-различни начини – от студентски програми и бригади, през фалшиви документи, фиктивни бракове и по-малко фиктивни любовни истории с точните чужденци.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

4 коментара
  • 1
    petertakov avatar :-|
    Petak

    Браво!

  • 2
    rabelitto avatar :-|
    rabelitto

    поздравления, много добра статия!

  • 3
    lorka avatar :-|
    Lora Traykova

    Припознах се в много усещания и размишления в тази статия и се радвам, че и друг изпитва подобни неща като мен. Въпреки разкрачването, възможността да избираме между две места, в крайна сметка и въпреки сътресенията, е предимство. Така хем имаме къде да избягаме, хем къде да се завърнем обратно.

  • 4
    cau11315796 avatar :-|
    Aequietboni

    Много "light"... Една българка, омъжена за французин, отива да живее в къщата си във Франция.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK