Оставам, ама ми се заминава
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Оставам, ама ми се заминава

Оставам, ама ми се заминава

За океана от ценности, който ни дели

80992 прочитания

© Ина Христова


Казват, че всяка промяна на дом, град или държава е като загубата на близък човек – тиха или шумна травма, която отшумява с времето и само от време на време се обажда като стар, забравен белег. В този смисъл емиграцията дълго време беше като малка смърт – хората се разделят и никога повече не се виждат, защото светът е голям, а пътуването – безкрайно. Бяхме свикнали да говорим за емиграцията като за "заминаване" – напускане на родния бряг в посока на голямата неизвестност, без ясен край и без гаранция, че ще се видим някога пак.

Големите вълни от хора от близката ни, позната история – XX век с неговите войни, кризи и геноциди разказваха точно такива истории – на хора, които напускат всичко познато, за да не се върнат никога повече. Тези истории превърнаха раздялата в най-устойчивия символ на заминаването, а ние тук живеехме с думата "невъзвращенец" – наказан завинаги заради копнежа по свободния избор. И не бяхме разбрали, че светът се е променил, че заминаването не е завинаги и отвъд желязната завеса има цяла различна вселена, с доброто и лошото на глобалния свят.

Когато през 1989 г. внезапно всичко се промени, хора, с които винаги сме били заедно, започнаха да заминават един по един – съученици, семейни приятели с децата им, роднини, но тогава все още всичко това изглеждаше плашещо, защото "как да отида в Америка, когато билетът струва колкото къщата на баба и повече няма да се върна да я видя" – детски хиперболи и кой да ти каже, че в Америка билетите и къщата на баба не са съизмерими, че хората се движат навсякъде и че светът е друг и ние ще идем при него.

Много мои близки приятели заминаха през 1998 г., след огромния морален и икономически крах на поредното управление на БСП, и продължиха да заминават, този път не от ужас, а защото целият свят изведнъж се беше превърнал в техен дом. Нещата изглеждаха все по-малко плашещи и далечни. Всички започнахме да пътуваме, появиха се всякакви нови технологии и изведнъж раздяла нямаше – с мнозина на другия край на света общувам по-често, отколкото с такива, които са тук. Защото се появи един друг океан – на ценности и разбирания. Пораснахме, променихме се и се разминахме, макар и близо.

Постепенно дилемата ми спря да бъде "как живееш в тази скапана държава", и се превърна в "как живееш със себе си в тази скапана държава" – мутри, ченгета, корупция, подмяна и успехи без честност. Ами как – трудно, тук-таме с някой протест, по-често с компромис.

С годините заминаването става все по-трудно, поне за тези от моето поколение, които успяха да надраснат средата и да постигнат нормален живот. Не защото ще е невъзможно или ще трябва да се започва отначало, напротив. С годините се превърнахме в професионалисти с ценен опит, които вероятно ще успеят и на всяко друго място. И някои наистина го правят.

Трудно е, защото си направил инвестиция не само в себе си, но и в тази държава – много години, изстрадани в усилия, натиск, борба дори България да е част от европейското пространство, да е нормална държава, да излезе от модела на зависимости, основани на страх, репресии, шуробаджанащина, схеми и обръчи. Тези 27 години, най-продуктивните години от живота, те държат като котва, дори когато усещаш, че нещата пак започват да се изплъзват, и че каквото и да правиш, просто не може по-добре. В кризата на средната възраст идват и съмненията – какво, ако бях заминал? А ако моите приятели бяха останали? Дали щяхме да успеем да сменим изцяло модела? И дали можем да успеем да го сменим все пак?

Постепенно дилемата ми спря да бъде "как живееш в тази скапана държава" и се превърна в "как живееш със себе си в тази скапана държава" – мутри, ченгета, корупция, подмяна и успехи без честност.

Всеки път, когато стане прекалено обидно, а това все по-често се случва, плашим. Плашим със заминаване, защото знаем, че сме от ценните придобивки на България. Талантите ни, опитът ни, мъдростта ни, дори ценностния ни фундамент е това, което прави от територията държава, която е конкурентна в сектори и индустрии на световно ниво. Разбира се, в крайна сметка плашим най-вече себе си, защото сме превърнали социалните мрежи в ехо стая, извън която едни други хора искат да ни няма, за да продължат да моделират системата по свой образ и подобие.

Понякога се прокрадва и страх, напоследък нерядко, какво би станало, ако България пак стане онази затворена, репресивна държава, в която или си тук, или си "невъзвращенец", особено в светлината на мощните трусове в Близкия изток, диктатурите в Турция и Русия, надигащите се крайни движения по целия свят и моментите, в които лъсва болезнената истина, че законовият и морален фундамент на България е толкова крехък, почти липсващ, а крачката назад – напълно реална. И тогава поривът да заминеш става по-силен. Но все пак оставам, засега.

Винаги ще останем с чуденето и ние, които останахме, и тези, които заминаха, какво би станало, ако бяхме взели друго решение. Вероятно нищо много по-различно – щяхме да успеем някъде, да се виждаме с приятелите си от детство един-два пъти в годината, да имаме нови приятели, нови семейства, все така да се възмущаваме, когато управляващите елити не са на нивото ни, и да се вълнуваме с малките победи. Защото това е светът - заминавания, срещи, понякога разминаване, а падането на желязната завеса е само едно късче от безкрайния човешки пъзел от малки смърти и нови животи.

Казват, че всяка промяна на дом, град или държава е като загубата на близък човек – тиха или шумна травма, която отшумява с времето и само от време на време се обажда като стар, забравен белег. В този смисъл емиграцията дълго време беше като малка смърт – хората се разделят и никога повече не се виждат, защото светът е голям, а пътуването – безкрайно. Бяхме свикнали да говорим за емиграцията като за "заминаване" – напускане на родния бряг в посока на голямата неизвестност, без ясен край и без гаранция, че ще се видим някога пак.

Големите вълни от хора от близката ни, позната история – XX век с неговите войни, кризи и геноциди разказваха точно такива истории – на хора, които напускат всичко познато, за да не се върнат никога повече. Тези истории превърнаха раздялата в най-устойчивия символ на заминаването, а ние тук живеехме с думата "невъзвращенец" – наказан завинаги заради копнежа по свободния избор. И не бяхме разбрали, че светът се е променил, че заминаването не е завинаги и отвъд желязната завеса има цяла различна вселена, с доброто и лошото на глобалния свят.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

23 коментара
  • 1
    velvoofell avatar :-|
    velvoofell

    Чувам собствените си мисли в тази статия. Останахме, успяхме, живеем добре, пътуваме. Но какво ако? Не знам дали щяхме да сме по-удовлетворени на друго място, но със сигурност щяхме да дадем по-добър старт за децата си като второ поколение емигранти, възможност да се изградят по друг начин в по-подредено общество, с по-добра образователна система. Основните ми притеснения са свързани не с материалните условия, а с липсата на среда за развитие, на ролеви модели, на вдъхновение, на бъдеще. Да се опиташ да отгледаш граждани на света в България, модерни, мислещи, конкурентни хора, е свръхотговорност в система, която ги дърпа 30-40 години назад. Защото да завършат с отличен и да научат 1-2 езика(което ще им даде достъп до добър чужд университет) не е достатъчно, когато оформящите личността години от живота са прекарани в игра на котка и мишка.

  • 2
    bilbo avatar :-|
    Сашо

    През 6-ти век центърът на българската (Кубратова) държава е Крим. През 19 век най-населеният с българи град е Истанбул, а център на на революционната борба е Букурещ. Разбирай, географията е важен, но не определящ фактор, особено в 21 век в Европейския Съюз.
    Ако сте в чужбина - запазете на всяка цена връзките с България - научете детето си на български, дори другият му родител на е чужденец. Намерете най-близкото неделно българско училище и станете доброволец. Ако няма такова - създайте.

  • 3
    bolyara avatar :-|
    Bolyara


    До коментар [#2] от "Сашо":

    Не съм стигнала до такива екстремни начинания, като да стана ''доброволец'' или да създам българско училище. Но да науча детето си на роден майчин език, мисля е задължение на всеки родител, дори от смесен брак какъвто е моят. Чувството му за принадлежност ще породи себеуважение и пренасяне на стойностти и ценности, който ще обогатят и създадът принадлежащото уважение към националносттите към който принадлежи.

  • 4
    3800.200av_port avatar :-|
    Ivan Stoyanoff

    Оставам, ама ми се заминава - ами замини. Те в чужбина тебе чакат. Ама да знаеш, че там ще си най-отзад на опашката.
    А щом вече си останал, всеки път когато има избори гласувай за БСП. Те оправиха държавата при Тодор Правешки, оправиха я при Жан Виденов, оправиха я при царя за не знам колко дни, при Станишев я оправиха и щом гласуваш за тях пак ще я оправят. И теб ще те оправят хубавичко!

  • 5
    cde44434219 avatar :-(
    cde44434219

    Няма такова нещо като: "управляващите елити не са на нивото ни". Навсякъде по света, елитите са такива каквито са и хората, просто когато си овластен силните и лошите ти черти са по-видни, тъй като решенията ти имат по-видни последствия. България не е предадена от никого и управляващите са такива, каквито са и хората, каквито са нашите съседи, майки и бащи. Дори и за момент да приемем, че измежду управляващите има некадърни или недобронамерени хора, вината е пак на голямата маса - те от там са произлезли, а и с какво по-добро биха могли да бъдат заменени? Точно в това е голямата илюзия. Каквито пороци и качества има в хората, такива ще намерим и в управляващите. България е имала и много добри политици, но хората не ги последваха, не им дадохоа доверието и накрая дори не им казаха благодаря за това, което са направили. Живеем със себе си. Никой не е по-добър от себе си. Трябва да търсим грешките повече в себе си и в огледалото отколкото в другия.

  • 6
    cde44434219 avatar :-(
    cde44434219

    Забравих да добавя за една много лоша типична българска черта (не само българска) - бягане от отговорност. Българите никога не искат да поемат отговорността за това, което се случва. Без поемане на отговорност няма как да има зрели, осъзнати хора и добра демокрация.

  • 7
    istorik avatar :-|
    ISTORIK

    Ето няколко интересни места в интернет, където децата биха могли да започнат изучаването на български език. Последният сайт насочва към учебници по български език, предимно - за чужденци.

    http://www.abc-bg.be/

    http://obrazovatelnidetskiigri.blogspot.bg/2010/06/blog-post.html

    http://www.dechica.com/Article/List/2

    http://lingvist.info/category/bulbooks/

    http://obrazovatelnidetskiigri.blogspot.bg/



  • 8
    istorik avatar :-|
    ISTORIK

    Колкото до статията - текстът е чудесен. Бих искал авторката да публикува по-често в "Капитал".

  • 9
    cvp1471786828503937 avatar :-|
    Galya Dimitrova

    Когато чета статията и коментарите ми се струва, че ние българите сме склонни да идеализираме всичко и изобщо представите ни за нещата и за живота са все в този дух. Според мен България е просто страна която живее в миналото и страна на статуквото. На запад има възможности, живота е подреден и уреден много повече но ценностите са различни, начина на живот и самата култура и също така тук обществото си има своите проблеми тоест не е онова прекрасно място където можеш да избягаш и всичко да ти бъде наред. Сблъскваш се със стрес, забързан начин на живот, по широка употреба на наркотици и алкохол, високи нива на престъпност, липса или недостиг на социален живот. Разбира се при всеки е различно, но ценностите и културите са прекалено различни, дори и да си отгледан в духа на "демокрацията" и това са две различни планети. Какъв е смисъла да живееш в едно общество ако не се интегрираш и не се чувстваш част от него. Всеки си преценява сам кое е най-доброто за него и по какви причини иска да живее в България или навън. Да може да имаш уреден живот и много възможности но това не е всичко от което човек има нужда за да бъде щастлив. Например ако ти се налага да пътуваш по 4 часа на ден до работа и нямаш време да бъдеш човек то тогава други неща са по-ценни. Можеби ако България не беше толкова зле и на дъното материално доминиращото абсурдно мислене поне малко отстъпи на нормалната логика, то много повече хора биха предпочели да останат.

  • 10
    subaru avatar :-|
    subaru

    До коментар [#9] от "Galya Dimitrova":

    "Можеби ако България не беше толкова зле и на дъното материално доминиращото абсурдно мислене поне малко отстъпи на нормалната логика"
    Такива сме, защото сме бедни, а сме бедни защото сме такива.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK