След утрешния ден
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

След утрешния ден

След утрешния ден

Три погледа към случващото се по света

15407 прочитания

Камъче в обувката

Петя Кокудева*

През последните пет месеца живея никъде и навсякъде. Събуждала съм се сред снега на норвежки фиорд; в петербургско мазе, превърнато в стая; в плодната градина на литовци; на пода в японска къща на село; на сцената в естонски къмпинг (поляната бе твърде наводнена и уредникът ни настани с палатката на дървената музикална сцена).

По пътя си срещнах много хора, които се опитвах да преценявам и дефинирам. Не ми се удаде. С 10-килограмова раница на гърба човек бързо разбира, че на път философските теории ти дават отскока на стар тостер, предварителните представи са като да ядеш таратор с вилица, а опитите да положиш действителността в рамка успяват колкото рисунка на тригодишно върху стената. Посред лутанията и срещите с непонятното чуждо обаче за едно нямам съмнения: съпричастието и човещината си имат имена - малки имена, не големи. Ето няколко:

Мито, на 70, от Хирошима е оцелял след ядрената атака през 1945 г., а днес прекарва дните си пред руините в центъра на града, разказвайки на хората какво точно се е случило Онзи ден. Помага му една дебела розова папка с надпис That Day;

Лил и Йон от Норвегия са хипари, срещнали се чрез обява във вестник. Сега живеят щастливо, приютявайки стари, болни котки и кучета, на които скоро им предстои финална инжекция. Eй така, за да ги поглезят преди края;

Стефан от Швеция живее на палатка, докато строи екоселище според принципите на пермакултурата – използва изцяло природосъобразни методи, като например "зурлеста оран" (вместо с трактор прекопава земята с хайдушка чета прасенца, които си умират да ровят);

Рафа от Италия понякога кара с изтекла шофьорска книжка, от преумора, но е най-педантичната сестра в болницата във Флоренция и си взима отпуск, за да доброволства далеч от дома след тежки земетресения;

Арунас от Вилнюс е един от защитниците на Ужупис – независима хумористична република в рамките на града, с армия от 12 мъже и конституция, според която: "Всеки има право да си присвоява вечността" и "Хората имат право да живеят край река Vilnele, a река Vilnele има право да тече край хората". Републиката има за цел да накара литовците да мислят независимо и да се отърсят от десетилетията под руския чехъл;

Хелене от Осло живее в малък шведски град, точно срещу старото училище, което сега е дом на сирийци. За да не плаче всеки път когато идват нови автобуси с бежанци, тя си пъхва в обувката малко камъче и натиска – болката от него я сепва, за да не се разреве. Измислила е свой начин да помага на тези хора – ако някой от бежанците е фермер например, тя го свързва със свой съгражданин швед, който също е фермер и ще могат да са си полезни. Хелене е нещо като намирач на общо между непознати.

Казу е японски преподавател по инженерни науки, който всеки ден храни свободните петли в парка в Нагоя - те дават важни сигнали на гражданите за евентуални опасности като тайфун или земетресение...

Списъкът с малки имена, които упорито вършат подвизи, е дълъг. С всички тези хора имах честта да поговоря. Нито един от тях не ми разви "своята философия за живота", не ми каза какво е важно или как да оправим света. Показаха ми на дела онова, в което вярват, даже без да целят да ми го покажат. Азбуката на конкретното и малкото обясняваше абстрактното и голямото.

Като тегля чертата, какво излиза? Едно прасенце може да е трактор. Една розова папка с надпис That Day е повече от всички филми за Хирошима. Един петел може да е непробиваема система за защита. Едно камъче в обувката ни е достатъчно, за да местим канари.

* Петя Кокудева (1982) е пътешественик и автор на три детски книги. Има седем диоптъра, неутолимо любопитство и три чувала с колебания. В момента е в Япония.

Дъщеря ми се роди в годината, в която...

Анна Цветкова*

Дъщеря ми се роди в годината, в която крайнодясната партия на шведските демократи стана третата по големина партия в страната след нечуван успех на парламентарните избори.

След години наред като символ на щедрост, емпатия и защита на човешките права Швеция постепенно се превръща в поредната непристъпна крепост със затегнати закони, регулиращи миграцията. Шведите все още са учтивите, усмихнати и на вид гостоприемни хора, които познавах и преди. Но зад политическата им коректност се крие умора и безсилие. Дори противниците на настъпилите промени вече нямат сили да се противопоставят на случващото се.

Нашето семейство е едно от многото, създадени благодарение на свиването на света, на премахването на ограниченията за пътуване и заселване в чужда страна. Когато преди десет години се запознах със съпруга ми, България тъкмо беше влязла в Европейския съюз. Шегувахме се, че ако се бяхме запознали година или две по-рано, щеше да ни е много по-трудно да останем заедно. Светът, в който живеем сега, сякаш не е същият. Пътуването за нас тримата все още е на пръв поглед свободно и без ограничения. Въпреки това не бих купила билет за Париж или Истанбул със същата лекота, с която го правех само преди няколко години. Усещането за свобода и за това, че целият свят е мой, с което живеех години наред, го няма. Дали е заради това, че вече нося отговорност за дете, а не само за себе си? Може би. Но си мисля, че затварянето в моя собствен малък свят е начин да се справя с нарастващото безпокойство и тревога. Да забравя за момент, че светът гори, че хиляди деца загиват всеки ден, че Швеция е изправена пред огромното предизвикателство да осигури закрила и подслон на търсещите спасение семейства. Давам си сметка, че свиването на света бавно, но сигурно ни кара да се свиваме в себе си. Затваряме очи за страданието на другите и без да усетим, се отчуждаваме от нас самите, улисани в забързаното си ежедневие.

За мен чувството на безсилие е нещо ново, което ме измъчва и с което се опитвам да се боря. Мъча се да вярвам, че промяната е нещо, което създаваме всеки ден. Събирам излишни топли дрехи от препълнения гардероб и ги нося на просещата млада жена от Румъния. Тя ми разказва, че има малка дъщеря, която много й липсва и заради която е тук. Записвам нас тримата за "семейство-приятел" на чуждестранно семейство, наскоро пристигнало в Швеция. Намирам сайт, чрез който каниш непознато семейство "нови шведи" на вечеря. Уча основни думи и изрази на арабски, за да предразположа поне малко уплашените деца и родителите им, които ежедневно срещам в работата си като психолог.

Уча се да живея в нов свят. По-объркан, по-разединен, по-озлобен и по-забързан. И все пак свят, който е също толкова мой, колкото беше преди десет години. Свят, който е дом на дъщеря ми и който днес повече от всякога може да я научи на внимание и толерантност към слабите и различните. Стига да й позволим да усети, че все още има смисъл да те е грижа.

Анна Цветкова е на 32 г. Живее в Швеция от седем години заедно със съпруга й и двегодишната им дъщеря. Работи като психолог.

Светът се пръска

Якуб Аугщайн

Светът се пръска - Ница, Истанбул, Вюрцбург, Мюнхен. Събитията буквално ни заливат и претоварват. Ще трябва да свикнем и да се нагодим. Ако трябва да опишем настоящето с една дума – тя ще е претоварване. Много ни идва. Прекалено много информация наведнъж, прекалено много противоречия и изисквания. Батън Руж, Ница, Истанбул, Вюрцбург, Мюнхен. Всичко се случва наведнъж и изисква да се замислим, изисква състрадание, изисква решителност, изисква внимание. Много е, прекалено много. Но настоящето е безмилостно. Ще трябва да свикнем с това. Точно както хората, които идват от провинцията и трябва да свикнат с шума на големия град. Има обаче една съществена разлика - за нас няма връщане на село.

В САЩ полицаи стрелят по чернокожи, а ние говорим за расизъм и полицейско насилие. После чернокожи застрелват полицаи. И каква е нашата реакция? Започваме дискусия за разпадащото се общество. Един човек с камион уби в Ница повече от 80 души. Нашето внимание отново се насочва към Европа и ислямския терор. Във Вюрцбург един 17-годишен бежанец от Афганистан напада пътници във влака и го застрелват, а ние спорим за разликата между терор и насилие, за кризата с бежанците и за един туит на Ренате Кюнаст. Да не забравяме Турция и неуспешния опит за преврат. После ответната реакция – контрапреврат. Сега Мюнхен. А утре? Какъв е изходът? Скоростта на времето доби нови измерения.

Първата бърза година ни застигна преди пет лета – през 2011. Помните ли? Оставката на министър Гутенберг, революциите в Либия и Египет, терорът на Брейвик, цунамито в Япония и катастрофата във Фукушима, отказът на Германия от ядрена енергетика. Всички тези събития се случиха в рамките година и бяха пленили вниманието на цялата страна. А днес това ни звучи като някаква лятна програма. Но онова усещане за претоварване не ни напуска. Никой не разполага с такова количество внимание и толкова емпатия, колкото са ни необходими днес. Съчувствието е изчерпаем ресурс. Но после ни трябва време, за да се презаредим. След като изчерпим целия наличен ресурс, остава емоционална умора и безразличие, ужас и може би малко срам - срам от нас самите. Набираме скорост. Подобна констатация, направена толкова време след началото на ерата на забързването, звучи може би безсмислена. Но тя отговаря на истината. Скоростта се увеличава. И се губи контролът.

В гръцкия κυβερνητική (kybernetike) в преносен смисъл е "човек на кормилото на властта", този, който се грижи за управлението, този, който държи курса. Кибернетиката е науката за управлението на системите. Настоящето ни представлява кибернетична катастрофа. Ние губим способността си да държим курса с онази скорост, към която ни подтикват. Не че спирачките отказват - те просто липсват. Извънредното положение става нормално положение. Страхът е най-голямата заплаха за цивилизацията, а с ускорението той расте. Не случайно тероризъм и популизъм вървят ръка за ръка. И двата феномена се захранват със страх. Страхът е основната заплаха за цивилизацията. Озаптяването на страха е цивилизационно постижение. Но който се е страхувал, знае, че на думи е лесно.

Да си съвременник се оказа предизвикателство. Знаем, че глобализацията и интернет вече са тук и няма връщане назад. Затова се напасваме и се учим. В момента може да се научи много за обществото и за хората. Подозирам, че Хелмут Шмид беше прав, когато през 1997 написа: "Ако не се положи целенасочена грижа за гражданските добродетели, нашето общество ще се изроди в една шайка, разкъсвана от политически препирни и конфликти на интереси." С оглед на разкъсаните западни общества тази формулировка е направо деликатна. Свръзката е крехка. Липсва сплавта, която да споява. Защо така? Може би демокрацията е смъртна и ако не спазва обещанията си, бива заменена. Западът никога не е обещавал равенство. Обеща обаче справедливост. И излъга хората. Във философията това се нарича натуралистична заблуда. Това, че нещо съществува, не означава, че е добро. Има и морална заблуда: обстоятелството, че харесваме дадено свойство, далеч не означава, че то е естествено. Вероятно става дума за морална заблуда, когато смятаме, че всички хора се стремят да бъдат разумни и добри демократи. Може би доста много хора предпочитат да бъдат задници. Навремето философът и главен равин Джонатан Сакс посочи съществената разлика между надежда и оптимизъм. Оптимизмът е вярата, че бъдещето ще е по-добро. Надеждата е вярата, че заедно можем да оправим нещата. Оптимизмът е пасивна добродетел, а надеждата е активна такава. "Не е необходима смелост, за да си оптимист, но ти трябва смелост, за да се надяваш."

Якоб Аугщайн е германски журналист. Текстът излезе първоначално на неговата страница във Facebook в края на юли като реакция на терористичния атентат в Ница.

Камъче в обувката

Петя Кокудева*


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

1 коментар

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK