С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK

// Light / Тема

1 28 окт 2016, 9:30, 15044 прочитания

След утрешния ден

Три погледа към случващото се по света

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg
Камъче в обувката
Петя Кокудева*

През последните пет месеца живея никъде и навсякъде. Събуждала съм се сред снега на норвежки фиорд; в петербургско мазе, превърнато в стая; в плодната градина на литовци; на пода в японска къща на село; на сцената в естонски къмпинг (поляната бе твърде наводнена и уредникът ни настани с палатката на дървената музикална сцена).


По пътя си срещнах много хора, които се опитвах да преценявам и дефинирам. Не ми се удаде. С 10-килограмова раница на гърба човек бързо разбира, че на път философските теории ти дават отскока на стар тостер, предварителните представи са като да ядеш таратор с вилица, а опитите да положиш действителността в рамка успяват колкото рисунка на тригодишно върху стената. Посред лутанията и срещите с непонятното чуждо обаче за едно нямам съмнения: съпричастието и човещината си имат имена - малки имена, не големи. Ето няколко:

Мито, на 70, от Хирошима е оцелял след ядрената атака през 1945 г., а днес прекарва дните си пред руините в центъра на града, разказвайки на хората какво точно се е случило Онзи ден. Помага му една дебела розова папка с надпис That Day;

Лил и Йон от Норвегия са хипари, срещнали се чрез обява във вестник. Сега живеят щастливо, приютявайки стари, болни котки и кучета, на които скоро им предстои финална инжекция. Eй така, за да ги поглезят преди края;



Стефан от Швеция живее на палатка, докато строи екоселище според принципите на пермакултурата – използва изцяло природосъобразни методи, като например "зурлеста оран" (вместо с трактор прекопава земята с хайдушка чета прасенца, които си умират да ровят);

Рафа от Италия понякога кара с изтекла шофьорска книжка, от преумора, но е най-педантичната сестра в болницата във Флоренция и си взима отпуск, за да доброволства далеч от дома след тежки земетресения;

Арунас от Вилнюс е един от защитниците на Ужупис – независима хумористична република в рамките на града, с армия от 12 мъже и конституция, според която: "Всеки има право да си присвоява вечността" и "Хората имат право да живеят край река Vilnele, a река Vilnele има право да тече край хората". Републиката има за цел да накара литовците да мислят независимо и да се отърсят от десетилетията под руския чехъл;

Хелене от Осло живее в малък шведски град, точно срещу старото училище, което сега е дом на сирийци. За да не плаче всеки път когато идват нови автобуси с бежанци, тя си пъхва в обувката малко камъче и натиска – болката от него я сепва, за да не се разреве. Измислила е свой начин да помага на тези хора – ако някой от бежанците е фермер например, тя го свързва със свой съгражданин швед, който също е фермер и ще могат да са си полезни. Хелене е нещо като намирач на общо между непознати.

Казу е японски преподавател по инженерни науки, който всеки ден храни свободните петли в парка в Нагоя - те дават важни сигнали на гражданите за евентуални опасности като тайфун или земетресение...

Списъкът с малки имена, които упорито вършат подвизи, е дълъг. С всички тези хора имах честта да поговоря. Нито един от тях не ми разви "своята философия за живота", не ми каза какво е важно или как да оправим света. Показаха ми на дела онова, в което вярват, даже без да целят да ми го покажат. Азбуката на конкретното и малкото обясняваше абстрактното и голямото.

Като тегля чертата, какво излиза? Едно прасенце може да е трактор. Една розова папка с надпис That Day е повече от всички филми за Хирошима. Един петел може да е непробиваема система за защита. Едно камъче в обувката ни е достатъчно, за да местим канари.

* Петя Кокудева (1982) е пътешественик и автор на три детски книги. Има седем диоптъра, неутолимо любопитство и три чувала с колебания. В момента е в Япония.

Дъщеря ми се роди в годината, в която...
Анна Цветкова*

Дъщеря ми се роди в годината, в която крайнодясната партия на шведските демократи стана третата по големина партия в страната след нечуван успех на парламентарните избори.

След години наред като символ на щедрост, емпатия и защита на човешките права Швеция постепенно се превръща в поредната непристъпна крепост със затегнати закони, регулиращи миграцията. Шведите все още са учтивите, усмихнати и на вид гостоприемни хора, които познавах и преди. Но зад политическата им коректност се крие умора и безсилие. Дори противниците на настъпилите промени вече нямат сили да се противопоставят на случващото се.

Нашето семейство е едно от многото, създадени благодарение на свиването на света, на премахването на ограниченията за пътуване и заселване в чужда страна. Когато преди десет години се запознах със съпруга ми, България тъкмо беше влязла в Европейския съюз. Шегувахме се, че ако се бяхме запознали година или две по-рано, щеше да ни е много по-трудно да останем заедно. Светът, в който живеем сега, сякаш не е същият. Пътуването за нас тримата все още е на пръв поглед свободно и без ограничения. Въпреки това не бих купила билет за Париж или Истанбул със същата лекота, с която го правех само преди няколко години. Усещането за свобода и за това, че целият свят е мой, с което живеех години наред, го няма. Дали е заради това, че вече нося отговорност за дете, а не само за себе си? Може би. Но си мисля, че затварянето в моя собствен малък свят е начин да се справя с нарастващото безпокойство и тревога. Да забравя за момент, че светът гори, че хиляди деца загиват всеки ден, че Швеция е изправена пред огромното предизвикателство да осигури закрила и подслон на търсещите спасение семейства. Давам си сметка, че свиването на света бавно, но сигурно ни кара да се свиваме в себе си. Затваряме очи за страданието на другите и без да усетим, се отчуждаваме от нас самите, улисани в забързаното си ежедневие.

За мен чувството на безсилие е нещо ново, което ме измъчва и с което се опитвам да се боря. Мъча се да вярвам, че промяната е нещо, което създаваме всеки ден. Събирам излишни топли дрехи от препълнения гардероб и ги нося на просещата млада жена от Румъния. Тя ми разказва, че има малка дъщеря, която много й липсва и заради която е тук. Записвам нас тримата за "семейство-приятел" на чуждестранно семейство, наскоро пристигнало в Швеция. Намирам сайт, чрез който каниш непознато семейство "нови шведи" на вечеря. Уча основни думи и изрази на арабски, за да предразположа поне малко уплашените деца и родителите им, които ежедневно срещам в работата си като психолог.

Уча се да живея в нов свят. По-объркан, по-разединен, по-озлобен и по-забързан. И все пак свят, който е също толкова мой, колкото беше преди десет години. Свят, който е дом на дъщеря ми и който днес повече от всякога може да я научи на внимание и толерантност към слабите и различните. Стига да й позволим да усети, че все още има смисъл да те е грижа.

Анна Цветкова е на 32 г. Живее в Швеция от седем години заедно със съпруга й и двегодишната им дъщеря. Работи като психолог.

Светът се пръска
Якуб Аугщайн

Светът се пръска - Ница, Истанбул, Вюрцбург, Мюнхен. Събитията буквално ни заливат и претоварват. Ще трябва да свикнем и да се нагодим. Ако трябва да опишем настоящето с една дума – тя ще е претоварване. Много ни идва. Прекалено много информация наведнъж, прекалено много противоречия и изисквания. Батън Руж, Ница, Истанбул, Вюрцбург, Мюнхен. Всичко се случва наведнъж и изисква да се замислим, изисква състрадание, изисква решителност, изисква внимание. Много е, прекалено много. Но настоящето е безмилостно. Ще трябва да свикнем с това. Точно както хората, които идват от провинцията и трябва да свикнат с шума на големия град. Има обаче една съществена разлика - за нас няма връщане на село.

В САЩ полицаи стрелят по чернокожи, а ние говорим за расизъм и полицейско насилие. После чернокожи застрелват полицаи. И каква е нашата реакция? Започваме дискусия за разпадащото се общество. Един човек с камион уби в Ница повече от 80 души. Нашето внимание отново се насочва към Европа и ислямския терор. Във Вюрцбург един 17-годишен бежанец от Афганистан напада пътници във влака и го застрелват, а ние спорим за разликата между терор и насилие, за кризата с бежанците и за един туит на Ренате Кюнаст. Да не забравяме Турция и неуспешния опит за преврат. После ответната реакция – контрапреврат. Сега Мюнхен. А утре? Какъв е изходът? Скоростта на времето доби нови измерения.

Първата бърза година ни застигна преди пет лета – през 2011. Помните ли? Оставката на министър Гутенберг, революциите в Либия и Египет, терорът на Брейвик, цунамито в Япония и катастрофата във Фукушима, отказът на Германия от ядрена енергетика. Всички тези събития се случиха в рамките година и бяха пленили вниманието на цялата страна. А днес това ни звучи като някаква лятна програма. Но онова усещане за претоварване не ни напуска. Никой не разполага с такова количество внимание и толкова емпатия, колкото са ни необходими днес. Съчувствието е изчерпаем ресурс. Но после ни трябва време, за да се презаредим. След като изчерпим целия наличен ресурс, остава емоционална умора и безразличие, ужас и може би малко срам - срам от нас самите. Набираме скорост. Подобна констатация, направена толкова време след началото на ерата на забързването, звучи може би безсмислена. Но тя отговаря на истината. Скоростта се увеличава. И се губи контролът.

В гръцкия κυβερνητική (kybernetike) в преносен смисъл е "човек на кормилото на властта", този, който се грижи за управлението, този, който държи курса. Кибернетиката е науката за управлението на системите. Настоящето ни представлява кибернетична катастрофа. Ние губим способността си да държим курса с онази скорост, към която ни подтикват. Не че спирачките отказват - те просто липсват. Извънредното положение става нормално положение. Страхът е най-голямата заплаха за цивилизацията, а с ускорението той расте. Не случайно тероризъм и популизъм вървят ръка за ръка. И двата феномена се захранват със страх. Страхът е основната заплаха за цивилизацията. Озаптяването на страха е цивилизационно постижение. Но който се е страхувал, знае, че на думи е лесно.

Да си съвременник се оказа предизвикателство. Знаем, че глобализацията и интернет вече са тук и няма връщане назад. Затова се напасваме и се учим. В момента може да се научи много за обществото и за хората. Подозирам, че Хелмут Шмид беше прав, когато през 1997 написа: "Ако не се положи целенасочена грижа за гражданските добродетели, нашето общество ще се изроди в една шайка, разкъсвана от политически препирни и конфликти на интереси." С оглед на разкъсаните западни общества тази формулировка е направо деликатна. Свръзката е крехка. Липсва сплавта, която да споява. Защо така? Може би демокрацията е смъртна и ако не спазва обещанията си, бива заменена. Западът никога не е обещавал равенство. Обеща обаче справедливост. И излъга хората. Във философията това се нарича натуралистична заблуда. Това, че нещо съществува, не означава, че е добро. Има и морална заблуда: обстоятелството, че харесваме дадено свойство, далеч не означава, че то е естествено. Вероятно става дума за морална заблуда, когато смятаме, че всички хора се стремят да бъдат разумни и добри демократи. Може би доста много хора предпочитат да бъдат задници. Навремето философът и главен равин Джонатан Сакс посочи съществената разлика между надежда и оптимизъм. Оптимизмът е вярата, че бъдещето ще е по-добро. Надеждата е вярата, че заедно можем да оправим нещата. Оптимизмът е пасивна добродетел, а надеждата е активна такава. "Не е необходима смелост, за да си оптимист, но ти трябва смелост, за да се надяваш."

Якоб Аугщайн е германски журналист. Текстът излезе първоначално на неговата страница във Facebook в края на юли като реакция на терористичния атентат в Ница.
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Единство, творчество, касичка Единство, творчество, касичка

Кампаниите за групово финансиране намират все по-голям успех при креативните проекти в България

4 окт 2019, 3331 прочитания

Безмесни избори 1 Безмесни избори

Вегетарианството и новите тенденции като веган ресторанти, хотели и продукти

27 сеп 2019, 4297 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Тема" Затваряне
Там, където сме

В този брой събрахме личности, които са важни елементи от средата, в която живеем през последните няколко години. Те са алтернатива на новините с кръвожадни заглавия, данните без пулс, безплодните статистики, изместения фокус, популисткото говорене. Имат ценности и мечти, свързани с житейския и професионалния си път. Вярват в себе си и в това, което правят. За тях са нашите страници, защото Light винаги е разказвал истории, които дават перспектива, смисъл и светлина.

Още от Капитал
Тази карта ми излезе златна

Защо лихвите по кредитни карти не падат и как да платим по-малко по тях

Повече прозрачност в общинския съвет

Основните политически групи единодушно се ангажират с промени в досегашния начин на работа

Пресъхналият Перник

Приблизително 60 хил. души ще бъдат засегнати от бъдещия воден режим в област Перник

Новата дългова криза на здравната каса

Институцията плаща със здравни вноски наказателни лихви и адвокатски хонорари

Кино: "В кръг"

Социален гняв през директно кино в новия филм на Стефан Командарев

Приемно село

"Резиденция Баба" изпраща на село млади хора, които в продължение на три седмици опознават местните и техните традиции

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10