Ако автобиографичните книги имат здрави традиции в литературата от края на XIX век насам, то в България това все още е почти недокоснат жанр. С малко изключения, всички от последните няколко години.
Според психотерапевта Илиана Славова, един от малкото специалисти в България, които практикуват т.нар. книготерапия, трудно може да се говори за вълна, но със сигурност има отваряне по темата. Тя дава за пример автобиографичния роман "Колене" (2014) на Росен Карамфилов за преодоляването на загубата на баща му, художника Кольо Карамфилов, и още по-назад във времето - "Алкохол" (2010) на Калин Терзийски и Диана Драгоева. "Този тип писане съчетава едновременно погледът навътре, но и едно необходимо дистанциране от себе си."
"Обществото ни продължава да е силно консервативно, проблемът с "какво ще кажат хората" е все още много силен и притискащ", казва дългогодишният литературен наблюдател Светлозар Желев. "Но все пак се намират все повече хора, които честно и отговорно разказват за проблемите си, с отговорността към останалите, в опит да ги предпазят или да им помогнат с личния си опит."
Такава е книгата "Позитивно" от 2012 г. на Тошка Иванова, в която тя описва диагностицирането си с хепатит С и начина, по който това променя живота й. Според нея също има отваряне към тези теми. "За хепатита се говори далеч по-свободно", казва Тошка Иванова, креативен директор на рекламната агенция Reforma. Първият й сборник с разкази "По колко пъти на ден не умираме" предстои да бъде публикуван от "Жанет 45" по-късно тази есен.
В края на 2016 г. излезе писаната в продължение на пет години "Падение и спасение – изповедите на една хероинова наркоманка" (изд. "Жанет 45") на Весела Тотева, която в момента работи като телевизионен продуцент. През зимата очакваме по книжарниците книгата на певицата Рут Колева (изд. "Колибри"), в която тя разказва за борбата си с тревожни състояния.
По-рано тази година излезе "Болестта на пеперудата – моята анорексия" (изд. ICU) на Людмила Людмилова, която описва анорексията на дъщеря си и трудния път по пътя на възстановяването.
"В България има малко литература по темата - може да срещнете материали за това какво представлява болестта, написани от психолози, но автобиографични книги няма", казва Людмила Людмилова, която живее в Дряново и е директор на училище. "Много е тежко да извадиш живота си пред хората. Аз направих точно това. Моето дете се разболя и аз смело започнах да търся причините. Хората обичат да четат и слушат за истината, но за чуждата. Своята си истина и тайни крият дълбоко.
Трябва да спрем и да се погледнем, да си кажем истината, да бъдем честни със себе си. Защото това са болести от липса на любов и откровеност."
Ако автобиографичните книги имат здрави традиции в литературата от края на XIX век насам, то в България това все още е почти недокоснат жанр. С малко изключения, всички от последните няколко години.
Според психотерапевта Илиана Славова, един от малкото специалисти в България, които практикуват т.нар. книготерапия, трудно може да се говори за вълна, но със сигурност има отваряне по темата. Тя дава за пример автобиографичния роман "Колене" (2014) на Росен Карамфилов за преодоляването на загубата на баща му, художника Кольо Карамфилов, и още по-назад във времето - "Алкохол" (2010) на Калин Терзийски и Диана Драгоева. "Този тип писане съчетава едновременно погледът навътре, но и едно необходимо дистанциране от себе си."
1 коментар
важна, сериозна, интересна тема. жалко, че е разработена на нивото на пиар материал с елементи на продуктово позициониране. направете втори опит, има бая мегдан и за сблъсък на мнения. ето например награждаваният литературовед митко новков по съвсем друг начин представя тази нова литературна тенденция: "Всъщност „Гръцко кафе“ е част от все по-нарояващата се напоследък квази-белетристична писмовно-печатност, която аз назовавам с термина „литература на кушетката“. Иде дума за една изповедна роман(с)ност, заместваща откровенията, правени на психоаналитичната кушетка, с откровения върху белия лист. Един само-терапевтичен индивидуален акт, благодарение на който се освобождаваш от страхове, тревожности, депресии, меланхолии, натрапливости, безпокойства, смутове и душевни суматохи. Вместо да лежиш на кушетката и да се разкриваш пред д-р Фройд и неговите последователи, сядаш пред компютъра и се разкриваш в книга пред нейните читатели. А ако погледне човек от практическата страна, тази терапия дори излиза по-евтино, да не говорим, че може и нещо да припечелиш от цялото това душевно разсъбличане. Макар че пристъпването към подобно действие може и да е плод на съвет от страна на аналитика: Стига трепери и се безпокой, а сядай и пиши! В полето на българската литература тази лавина я отпуши Ваня Щерева с романа си „Образцов дом“... В европейски план книги от такъв тип са „Отива една жена при лекаря“, „Без нея“, „Помощ, забремених жена си“ на холандеца Рей Клуун, преобразил личните си психични травми в печеливши сантиментални предприятия" бр. 3 на сп. "Съвременник", 2015