- Голяма част от представите ни влизат в конфликт с действителността. В началото на този период сме движени от представите си за света, от собствените си илюзии. Изграждаме професионалната си същност, както и връзки с партньор и евентуално деца. По време на този процес се оказва, че част от представите ни не отговарят на действителността и се налага да ги променим.

- Към края на периода настъпва неизбежна криза на развитието. С цялото си същество усещаме, че животът не е безкраен. В този момент, съзнавано или не, долавяме, че има способности, които не сме развили в себе си, въпроси, които сме отложили, възможности, които сме пропуснали. Можем да реагираме на тази криза с развитие, себеразрушително поведение или стагнация и консервиране в познатите модели на поведение.

Кои са най-често срещаните симптоми на депресия при младите хора?

Потиснато настроение, липса на енергия, нарушена концентрация, тревожност – това са все прояви на депресията. За тази конкретна възрастова група, по-специфични са усещанията за празнота, скука, липса на смисъл.

Какво откроява това поколение от предишните? Как тези разлики влияят върху психичното здраве на милениалите?

Като че ли това поколение е по-нарцистично – обърнато е към себе си и разчита основно на себе си. За нарцистичния човек важна опора е представата за самия него. Всеки удар по нея предизвиква болезнени реакции. Това затруднява изграждането на реалистична представа за света и другите, както и създаването на пълноценни връзки. Привидно самоуверени и самодостатъчни, представителите на поколение У всъщност често са болезнено уязвими. Накърняването на представата за себе си може да доведе до мъчителни депресивни състояния.

Мисля, че принос за нарцистичните тенденции на поколението У имат промените в края на 80-те и началото на 90-те години. Тогава родителите на днешните милениали бяха силно заети с оцеляването си – емоционално и физическо. Появи се обществена и индивидуална криза, несигурност. Така голяма част от поколение У се оказа с родители, които нямат ясни ценности или посока. Промените изискваха огромен емоционален ресурс от тези родители, което оставяше децата им без достатъчно надеждно присъствие. Такава ситуация неминуемо насърчава "нарцистичното решение" - тъй като не можеш да се опреш на родителите си, се опираш на себе си. Изграждаш фантазни, често много изкривени образи за себе си и света.

Друга особеност на това поколение е виртуалното общуване. Рискът е, когато то се превърне в основен начин, по който се свързваме. Когато общуваме лице в лице, сме цели, но и по-уязвими. Дигиталното общуване спестява донякъде сблъсъка с другия и със себе си, улеснява проекциите ни (т.е. защитните фантазии за себе си и другия). Това нарушава способността ни да разбираме емоционалните си преживявания и ни пречи да установим близки връзки с другите.

Според вашите наблюдения какво не достига на поколение У? Как да компенсираме дефицитите?

Не му достига трагизъм. Това е полусериозно. Застъпена е илюзията, че всичко има отговор, има стремеж към замяна на болката с щастие. Опитваме се да отречем хода на времето и смъртта, затваряме се и ни се струва, че така сме удовлетворени. Така обаче пропускаме възможността да се развием. Почти винаги вървим напред не защото сме спокойни, а защото има напрежение и въпроси, които не ни дават мира.

Преимуществата вероятно са най-вече техническите възможности и способността да се преработва много информация. Поколение У разполага с широк диапазон от алтернативи. Това е положително, стига да знаем какво искаме да правим с възможностите. С други думи, свободата е благословия за човека с устойчиви, но не и ригидни ценности. Може обаче да се превърна в проклятие за този, който ги няма. Възможността да избираш означава повече отговорност, съмнения и несигурност.

Какво е влиянието на депресията върху изграждането на интимни и приятелски връзки, върху създаването на семейство и граденето на кариера?

Един начин да дефинираме депресията е: разрушителност, насочена към собствената личност. Това блокира възможността за изграждане на връзки и кариера.

Какво може да ни подскаже, че сме изложени на риск от депресивен епизод?

Когато радостта намалява – вероятно това е най-надеждният белег. Добре е да сме нащрек, ако животът ни стане рутинен и стереотипен или пък се изолираме и избягваме новите възможности. Друг възможен белег е, когато станем твърде трескави в стремежа да сме постоянно ангажирани с нещо.

Кои са най-ефективните методи за превенция според случаите, които сте наблюдавали във вашата практика?

За съжаление, моят опит е преди всичко с терапията на депресия. Изкушавам се да кажа, че любопитството към живота е едно от най-добрите средства за предотвратяване й. Това, което ми се струва по-различно при милениалите, е склонността човек по-лесно да си казва "Аз имам проблем", но наред с това – за разлика от предишните поколения – е склонен да спре дотук с "Това е положението". Може да опише проблема, но това не води до мотивация да го решава.

Какво поведение може да задълбочи депресивен епизод?

Аз повече мисля за вътрешните фактори - непоносимостта да проявиш слабост, склонност да виждаш причините вън от себе си.

А как можем да помогнем на себе си и близките си най-ефективно?

Като се опитваме да говорим – със себе си, с близкия си. Но не толкова, за да дадем решения, тъй като пространството е пълно с тях, а за да опитаме да се разберем и да разберем другия. Пълноценният разговор, при който изслушваме и чуваме другия, сам по себе си може да облекчи мъчителните преживявания.

Как един човек може да използва уроците на преживяваната депресия, за да подобри живота си?

Струва ми се, че начинът е да приемем депресията като страдание, което носи смисъл. Посочва ни въпроси, които са затлачени, показва ни чувствителните места.

В България много хора се срамуват да говорят за психичното си здраве. От къде идва тази стигма и как да я разчупим?

Нещата доста се промениха през последните 20 години. Стигмата не е така голяма, макар да я има и вероятно винаги в една или друга степен ще я има. Най-важно е да мислим за емоционалните си преживявания и да говорим с другите за тях. Най-вече с близките си, а понякога и с терапевти.

Интервюто взе Лия Панайотова