Поставяте ли си цели или това е стриктно удоволствие и тук цели, срокове, постижения не важат?

Единствената цел, която си поставям, е да не разплитам повече от три пъти нещото, което плета.

Колко струва това хоби, какво е нужно, как се започва?

Едно кълбо прежда средно е 3 лв., за един зимен шал са нужни около две кълба. Не е скъпо. При мен всичко започна с две кълба, две ръце и резултат – шал.

Всеки ли може да се научи да плете, какви качества развива този тип занимание?

Всеки, който има желание, може да се научи да плете. Човек може да развие координацията си, сръчността, да подобри фокуса на вниманието си, както и да стимулира креативността си.

Плетенето ме учи на търпение и ми действа релаксиращо. Плетенето е и техника за медитация.

Къде плетете? Преди няколко години в Щатите беше много модерно да се плете навсякъде, включително в ресторанти, по опашки.

Предимно вкъщи, въпреки че миналата зима пътувахме много и аз бях навсякъде с прежда и игла в ръка.

Как се комбинира това хоби с котки вкъщи?

Идеално! Всяка от котките си има предпочитания към определен тип прежда и ако си имат своите малки кълбенца или играчки, изплетени от тях, нямаме проблем.

Защо само жени плетат?

Тук може би е хубаво да се уточни, че в България само жените плетат. За да не навлизам в детайли, защо все още има мислене за "женски и мъжки работи" , ще отговоря – защото още не е станало достатъчно модерно, да си мъж с плетиво в ръка.

Как гледат близките и приятелите ви на тази страст?

Радват ми се. Отначало беше повод да се забавляваме на тази картинка – Райна с плетка в ръце, защото е нетипично за мен да седя дълго на едно място, но сега мисля, че се възприема за нещо, което е част от мен.

Как развивате уменията си?

В началото гледах клипчета как се плете, но удоволствието идва и от това да експериментирам. Следя няколко американски блога, които са източник на идеи за мен. Най-вече на това как може преждата да се разглежда като вдъхновение.

Кое от изплетените от вас неща е вашата гордост? Носите ли си ги?

Харесвам си всичко, което съм изплела, макар и да е със съмнението - достатъчно перфектно ли е, дали не трябваше да го разплета още веднъж и т.н. Нося си ги, въпреки че, като се замисля, на себе си съм изплела само шал, шапка, чанта и два панера, всичко останало е за приятели.

Най-вълнуващото ми плетиво е едно одеяло, плетено като изненада за приятелка. Интересното около него е, че успях да го изплета изцяло на пръсти (след това се снабдих с всички размери игли). Състоеше се от пет цвята, и се плетеше на парчета, които се пришиваха на финала. Казвам това, защото когато започнах да го плета, разполагах само с по една топка от цвят, без никаква идея колко точно прежда ще ми е нужна. След като свърши наличната прежда, се оказа, че съм си харесала стар модел, от който няма наличен и мога да намеря само като изостанали количества по магазините за прежда. Оттам започна едно обикаляне на магазините за прежда из България. Събрах нужното количество и одеялото стана страхотно, както се шегувахме – събрано от всички краища на България.

Фотограф: Рада Янакиева

Балет: Петър Грудов, съосновател и автор на Boyscout

Как избрахте танца?

Винаги съм обичал да танцувам, но никога не се бях замислял да се занимавам с това извън клубовете. Започнах да обръщам внимание на танца като изкуство покрай Sofia Dance Week. Намирах много от представленията твърде неразбираеми или концептуални, но имаше и такива, които ме оставяха без думи.

Започнах да танцувам сериозно на шега. Една приятелка ме накара да напиша седем обещания за годината на първия ден от 2016. От чудене какво да измисля едното беше да отида на танцов клас. Така отидох за пръв път на урок по класически балет при Мария Гезенчова в "Дерида". Спортувал съм много неща от плуване, през лека атлетика, до таекуондо и от много години практикувам йога покрай баща ми, но балетът беше истинско предизвикателство. Натоварва тялото по невероятен начин, иска железен контрол и притежава истинска красота. Мария ужасно ми хареса като човек и като енергия и започнах да ходя два пъти седмично. Няколко месеца по-късно в нюзлетъра на центъра прочетох за обучителната им програма за съвременни танцьори Dance Port Derida. Отидох с очакването, че няма да ме изберат - мислех, че съм твърде стар, и бях чул, че за програмата кандидатстват хора със сериозен опит, въпреки че е отворена за аматьори. Минах първия кръг, минах втория, отидох за трети, който се оказа разговор с избраните кандидати, и започнах обучението.

Колко време седмично отделяте за репетиции?

Тренировките са доста интензивни - всеки делничен ден по два часа в продължение на една година. Шест месеца след началото продължавам да съм съвършено мокър само след загрявката. Трудно ми е с времето, но временно пожертвах ходенето на друг спорт и гледането на телевизия, за да освободя време да танцувам.

Какво цените в танцуването?

За мен танцът е пресечна точка между спорта и изкуството, в този смисъл привлича и рационалната, и емоционалната ми страна, които са в постоянен противобой. Харесвам потенциала му да изразиш себе си по начин, по който никоя друга медиа не ти позволява. Харесва ми още заради дисциплината, която изисква, привидната лекота, с която добрите танцьори правят умопомрачително трудни неща, и суровостта му.

Колко струва това занимание?

Програмата е безплатна за участниците. Развива те всестранно като танцьор, защото тренираме съвременен танц, класически балет и техника "Греъм". Едно от най-ценните неща са уъркшоповете, водени от чужди хореографи на резиденция в "Дерида". Уъркшопът с Ребека Марголик продължи три седмици, в които танцувахме много интензивно. Съвпадна с един от най-трудните моменти в живота ми и буквално беше като терапия.

Как се чувствате, докато танцувате, за какво мислите?

Танцуването е бягство от това постоянно да анализирам, изисква психическата и физическа концентрация, която може да заглуши мислите. Клише е, но се чувствам свободен, когато танцувам. И смел.

Най-голямото ми постижение е, че се престраших изобщо да започна, че се докоснах до толкова готини хореографи и колеги танцьори и че вече няколко пъти успявам да изляза да танцувам пред хора на сцена, напук на смразяващия ми страх от нея.

Имате ли амбиции в тази област?

Винаги съм обичал да танцувам и с годините това само се засилва. Казват, че танцуването е едно от най-полезните неща, които можем да направим за себе си от здравословна гледна точка, защото тренира и тялото, и ума, и забавя процеса на стареене. Не знам как ще се развият нещата, когато приключи програмата. Твърде късно в живота ми се струва да започна да градя сериозна кариера като танцьор, но опитвам да не мисля за това, а да се насладя на процеса. Определено ще продължа да танцувам под една или друга форма.

Нещо, което бихте ни препоръчали за гледане? По света и у нас, на запис или на живо – трупа, хореограф, постановка...

Не обичам видеозаписи на танцови представления. Не са в услуга на работата на хореографите и танцьорите. Трябва да са изключително добре заснети, осветени и монтирани и дори тогава крадат от емоционалния заряд и красотата на движението. Танц се гледа на живо или брилянтно стилизиран като в "Пина" на Вим Вендерс. Иначе най-яркият ми спомен от танц някога е Sideways Rain на швейцарската компания Alias, а тази година абсолютно се влюбих в работата и на Офир Юдилевич, и на Лидия Зимър, но едно соло представление на Ребека Марголик тотално ме зашемети.

Препоръчвам представленията на "Дерида", те са всяка седмица.

Реставриране на мебели: Мелани Новоа, канадка, медицинска сестра по образование, но работи в ITотдела на Peugeot-Citroen в Испания, където живее от 10 години

Как се появи интересът ви към реставрирането на мебели?

Запалих се преди години, когато пристигнах в Испания. Семейната ни къща в Байона, Северна Испания, е строена през 70-те години и оттогава не беше ремонтирана. Когато се преместих да живея там, започнаха да ми идват всякакви идеи за това как дадена мебел би могла да получи нов живот, ако се пребоядиса например. Първото нещо, което реставрирах изцяло сама, беше малката нощна масичка на баща ми, която той искаше да изхвърли. Реших да я освежа и осъвременя. Резултатът беше чудесен, а и самият процес на реставриране ми хареса много. Наскоро започнах да се занимавам по-активно с тази дейност отчасти защото разполагам с нужното време. Това е хоби, което изисква доста свободно време.

Според вас жените справят ли се също толкова добре, колкото и мъжете, при реставрирането на мебели?

Да, може би наистина го възприемаме за по-скоро запазена мъжка територия, но трябва да кажа, че виждам все повече жени реставратори, които се справят много добре. Всъщност аз лично познавам повече жени, които реставрират мебели, отколкото мъже. Нещата се променят.

Какво ви носи това занимание?

Успявам да разгърна креативната си страна. Това е занимание, при което почти всичко, което си наумиш, е възможно. Можеш да пробваш нови техники, нови цветове и да трансформираш нещо старо в нещо модерно и красиво. Намирам концепцията за рециклирането и за "даването на нов живот" на предметите за вдъхновяваща. А крайният резултат ми носи удовлетворение. Но едно от най-важните за мен неща е, че ми позволява да се откъсна от проблемите и ме успокоява, нещо като терапия или медитация.

Скъпо хоби ли е реставрирането на мебели?

Курсовете, на които ходя, ми струват около 50 евро на месец, но пък мога да ходя в ателието, когато си поискам и да стоя колкото е необходимо. В ателието ни предоставят всички нужни инструменти. Обикновено всеки носи предмета, по който иска да работи, и някои допълнителни материали като лак или боя в зависимост от съответния проект. За тях не харча повече от 20 евро на месец, като обикновено ми остава материал и за някой следващ път. Естествено зависи от големината на съответната мебел и от това, което искаме да направим с нея.

Как се учи и развива това умение? Освен курсовете четете ли книги или блогове на тази тема?

През годините съм се учила предимно от баща ми и брат ми, гледайки ги как оправят счупените мебели вкъщи. Като дете често ги наблюдавах и понякога дори им помагах. Така че една част от уменията ми идват от вкъщи. Когато станах по-самостоятелна и активна в реставрирането, започнах да чета много книги и блогове на тази тема. И винаги задавам ужасно много въпроси, когато отида в някой магазин от типа "Направи си сам". Много полезни са ми видеата в YouTube, когато търся помощ за някоя специфична техника, а най-често черпя идеи и вдъхновение от Pintеrest – там има страхотни неща. Но определено най-много научих в ателието през последните 6 месеца. Екипът им има много голям опит и обича да го споделя.

С кой реставриран предмет сте най-горда?

Любимо ми е бялото огледало, направено от четири чекмеджета.

Бихте ли разказали някоя интересна случка, свързана с реставрирането?

Веднъж една моя близка приятелка ми даде стария полилей на майка си, за да го реставрирам. Беше от онези, съставени от много различни части от месинг и дърво, и се закачаше към тавана с декоративна розетка, също от месинг. За да реставрирам лампата, трябваше да я разглобя цялата и да боядисам всяко от парчетата поотделно, след което да лакирам дървените части. След като боядисах и лакирах всичко, трябваше да сглобя полилея наново. Но, разбира се, бях забравила в какъв ред се сглобяват частите, ха-ха! Отне ми доста време да сглобя елементите. Оттогава започнах да снимам всяка стъпка от разглобяването на мебелите, които реставрирам. Какво да се прави, нещата се учат с времето.

Какво мислят близките за вашето хоби?

Мисля, че по-голямата част от семейството и приятелите ми са заинтригувани от това мое хоби и същевременно са изненадани от креативността, която показвам с него. Ако трябва да съм честна, дори и аз се изненадвам! Никога не съм си мислила, че бих могла да създавам толкова красиви неща от нищото - като например огледалото от чекмеджета. Също така благодарение на това хоби вече съм по-осъзната относно това как старите предмети могат да се обновят и разкрасят, вместо да се изхвърлят.