След влизането в забранената зона по безлюдните пътища зачестяват табелите за високи нива на радиация - стотици пъти над допустимите норми. Първата спирка е село Чернобил. Селото все още функционира - и като дом на международната организация, която работи по ограничаване на радиацията. Неизбежно се замисляш как са се чувствали хората, изпратени да гасят пожара. Дали са си давали сметка за мащаба на трагедията, която ги сполетява?

С наближаването на реактор № 4 тревожността расте. Пътят криволичи до бетонна река - охладителната система на реакторите. На метри от останките на едно от най-опасните човешки творения страхът и желанието да се докоснеш до историята на мястото се борят за надмощие. В далечината се извисяват кранове от недостроен реактор, свидетелстващи за амбициозния някога проект. Районът е строго охраняем, снимки на околните сгради не са разрешени. Не оставаме за дълго там.

Следваща спирка – град Припят. По пътя спираме, радиацията в замръзналите поля встрани от шосето е 100 пъти над допустимата норма, невидимата опасност е навсякъде. Забранено е да се докосва каквото и да е, дори растенията. Стигаме в центъра на някогашния град, символ на прогреса в СССР, град, в който хиляди са мечтали да живеят. Влизането в изоставените сгради е строго забранено, сега изоставените жилища, магазини и хотели са във владение на времето, което бавно ги руши. Централният площад е обрасъл с новопоникнали дървета. В бившия увеселителен парк до него се извисява виенско колело - като зловещ монумент в памет на всички заразени с радиация деца.

В близост се е образувало гробище за камиони и техника, използвани при разчистването последиците от катастрофата. В месеците след аварията много от машините са изсипвани в езерото - някогашното красиво място за отдих на работниците в централата. След намесата на Запада започват да се изливат специални бетонни саркофази, които да запечатат радиоактивните предмети. Процесът продължава и сега.

Продължаваме към Руския кълвач, един от най-големите радари, строени за защита по време на Студената война. Внушителното съоръжение е дълго близо 1 км и високо 100 м. Построено е в гора, пълна със сърни и диви прасета, само на няколко километра от централата. И никога не проработва отново след аварията.

На свечеряване се връщаме в Чернобил. В селото има поща, малък магазин, общежития, ресторант, който прилича по-скоро на столова. Всичко изглежда така сякаш времето е спряло през 80-те години. И кучетата са навсякъде сякаш те вече са основните жители.

В зоната са запазени и едни от малкото неразрушени паметници на Ленин. След падането на режима всички паметници на лидерите на СССР в цяла Украйна биват унищожени, но както всичко в това място, са останали непокътнати.

Приближавам изхода със свито сърце и с надеждата, че при проверката за радиация всичко ще е наред. Моментът, в който чакаш машината да светне в зелено, те кара да усетиш малко от живота на тези, които и до ден днешен работят в района.