С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
Вход | Регистрация

// Light / Тема

1 4 яну 2019, 13:23, 8920 прочитания

Момичетата на музея

Антония, Виолета и Ния от Природонаучния музей към БАН разбиват стереотипи за науката в България

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg
Темата накратко
  • Три млади жени, работещи в Природонаучния музей към БАН, разбиват стереотипа за това, че в България не може да се прави наука на световно ниво.
  • Приключенският им дух и жаждата за знание ги водят от вулканичните пещери на Хаваите, през Амазонската джунгла до най-дълбоката пещера в България.
  • Освен всичко останало тях ги свързва и силно приятелство, каквото може да се създаде само далече отвъд зоната на комфорта.
Прилепкини, пещернячки, приключенки, поетеси, приятелки... Това е само нищожна част от думите, които описват еколозите и пещерни биолози Антония Хубанчева, Виолета Желязкова и Ния Тошкова – три неподражаеми колоритни личности, персонифициращи фразата "когато порасна, искам да стана...". Историите на трите учени-изследователки от Националния природонаучен музей спокойно могат да вдъхновят не един приключенски роман, но само ако той е добре подплатен с латинските наименования на десетки видове прилепи, безгръбначни и микроби, които те изследват, обяснени в бележки под линия. А стереотипите, които разбиват на пух и прах, са поне няколко:

Въпреки че са все още в началото на кариерата си, те имат множество научни публикации и хиляди часове теренна работа, която ги е отвела до най-затънтените кътчета на България, включително и новата най-дълбока пещера в страната – Колкина дупка, джунглите на Индонезия, Малави и Гвиана и вулканичните кратери на Хавайските острови. Въпреки че са жени в едни често смятани за мъжки професии като пещернячеството и научноизследователската дейност, те не просто работят на равно с мъжете, а дори стигат по-далече от много от тях (последното не е метафора – дребните размери доста помагат в преминаването през пещерни тесняци). Въпреки че са български научни работници под шапката на Българската академия на науките (БАН), те не се оплакват от липса на финансиране или материалните ограничения, а търсят (и намират) как да постигнат изследователските си цели. Ако щете, вярвайте, дори го правят с усмивка и ентусиазъм – трудно ще ги чуете да се оплакват.


И последно, но не и по важност, въпреки че са учени, те не само не са сухари, а са много интересни. Историите им пращят от колорит и изненади и често се разклоняват в неизвестни посоки, точно като пещерите, които изследват. Безкрайните часове теренна работа и задължителното четене на академични журнали не ги е лишило от чувството за поетичност. Накратко, пътят им дотук е толкова интересен, че докато ги слуша, човек неизбежно започва да се пита къде ли ще ги отведе.
Антония изследва взаимоотношенията между хищниците и техните жертви и как се променят в хода на еволюцията, или по-конкретно – между прилепа голям нощник и техните жертви – дългопипалните скакалци

Антония изследва взаимоотношенията между хищниците и техните жертви и как се променят в хода на еволюцията, или по-конкретно – между прилепа голям нощник и техните жертви – дългопипалните скакалци

Фотограф: Мерлин Тътъл

Първи стъпки в приключенството

За Виолета и Ния всичко започва преди около десетилетие, когато 16-17 годишни гледат един от първите IMAX филми "Пътешествия до невероятни пещери", в който микробиоложката и пещернячка Хейзъл Бартън обикаля едни от най-труднодостъпните и опасни неизследвани пещери в света, за да изследва невиждани досега организми. "Тогава се чудехме какво да учим, след като завършим, и си казахме, че искаме да станем като нея", разказва Виолета. След първите курсове по пещернячество, на които отиват, скоро след това и двете научават, че бъдещата им работа няма как да е в офис. "Мислех да уча медицина, но с пещерите научих, че кариерата ми трябва да е активна. Трудно свикнах - там е тъмно, тежко, първоначално ме караха да преминавам през места, от които ме беше страх само като ги гледах. Но ми хареса точно защото не би ми било интересно да правя нещо, което не ме предизвиква да боря страховете си", разказва Ния.

С малко по-възрастната от тях Антония ги свързват вече традиционните към онзи момент Международни нощи на прилепите, които тя съорганизира в първите години на следването си в Софийския университет. И освен прилепите те откриват друга своя обща страст, която подплатява връзката им – поезията. "Първият ми спомен с Вили е как четем стихотворения на Недялко Йорданов рано сутринта след една от Нощите", разказва Антония. Литературата всъщност е изиграла не по-малка роля в изграждането на нейния интерес към науката, отколкото пещерните приключения. "Бях на 10 г., когато развих тежка бронхопневмония и бях изолирана в болница за белодробни заболявания за повече от месец. Нямах право да виждам никого освен родителите си веднъж седмично от другия край на едно дълго стълбище. Майка ми ми остави "Моето семейство и други животни" на Джералд Даръл и въпреки че ми беше много трудно да чета, се запалих по нея и реших, че ще се занимавам с животни", споделя Антония. Борбата срещу собствените несъвършенства и страхове присъства и у нея – тя има тежка и доскоро недиагностицирана дислексия, която преди я е карала да се срамува от грешките, които прави, докато пише, или колко късно се научава да чете. Но нито дислексията, нито нещо друго я спира да се бори за мечтите си, което научаваме от историята за това как тя започва същинската си научна кариера, и то не с кого да е, а с биолога и алпинист Боян Петров.
"В науката винаги скачаш от раменете на гиганти, но преди това трябва да си ги изкатерил", смята Ния

Фотограф: Личен архив

Наставник като никой друг



"Това се случи по времето, когато той не беше легендата, която е сега. Бях в средата на първи курс, когато изпаднах в силно подранила криза на средната възраст и се чудех дали съм се насочила в правилната посока, дали съм достатъчно добра и ще допринасям ли за обществото. Тогава присъствах на лекция на Боян за прилепите след една от неговите експедиции и 15 минути след началото ѝ вече бях абсолютно сигурна, че ще се занимавам с тях", разказва тя. Това нейно решение идва в много добър момент, защото в края на лекцията изследователят обявява, че търси полеви асистент, който може да катери дървета и да обича да е сред дивата природа. "Сякаш ме описа! Изпитах невероятно въодушевление, вселената ми каза, че всичко е наред", добавя Антония. Тогава обаче идват по-конкретните условия на Петров. Първото е писмен и говорим английски ("аз и името си не можех да кажа на английски", смее се Антония), шофьорска книжка ("моето семейство никога не е имало кола"), да се чувства комфортно в тъмното ("аз не се страхувах от тъмното – имах фобия от него") и... да е мъж ("...").
"Няма как да знаеш нещата, които аз знам за прилепите, и да не ги харесваш. Единственото, което спира хората да ги обичат колкото и аз, е, че не знаят колко са готини" - Ния Тошкова


"Няколко седмици бях покрусена. Сънувах прилепи всяка нощ. Все едно сънувах невъзможната любов на живота си", продължава Антония. И когато всякакви надежди са потънали безвъзвратно, нейна колежка я избутва напред след друга лекция на Боян Петров и я представя. Той пък взима, че все пак я кани на разговор, в който усеща, че ентусиазмът ѝ компенсира доста голяма част от липсващите умения. А след една тестова експедиция в Централен Балкан, където тя единствена успява да му издържи на темпото нагоре с пълна катераческа екипировка, той я избира.
Събиране на пещерни безгръбначни

Събиране на пещерни безгръбначни

Фотограф: Боян Петров

"Истинската причина да ме вземе беше, че се оказах един от малкото хора, които могат да издържат на темпото му. Някой, който не е ходил някога с Боян, не знае за какво става дума. Всяко негово ходене е като експедиция до К2", спомня си тя. Подобни са спомените за алпиниста и на Ния и Виолета, които също кандидатстват като доброволци по проект за картографиране на популациите прилепи по "Натура 2000", който Петров ръководи.

"Пуснахме му един абсурден мейл, в който обяснявахме как ни се ходи по експедиции. В момента се учудвам, че изобщо ни е отговорил, а още повече ме изумява, че ни е взел със себе си", казва Ния и добавя, че не само известният зоолог и алпинист, но и всички в Природонаучния музей са ги приели като "момичетата на музея" и ги подкрепят въпреки скромната им възраст. "Лесно е да повярваш в човек, който се е изградил като личност и заема своето място в обществото, но някой да повярва в теб, когато не си нито едно от тези неща, е нещо уникално", заключва тя.
Трите прилепкини се запознават по време на мониторинг на прилепните популации в България. Той се превръща във вододелният момент за техните кариери и приятелство.

Фотограф: Личен архив

Въпросният мониторинг на прилепните популации в България е вододелният момент за техните кариери и приятелство. За 200 дни те изминават над 30 000 км из цяла България, посещават стотици пещери и пресмятат, че през ръцете на екипа са преминали над милион прилепи. "Носехме дома със себе си, бяхме като семейство с единствената разлика, че със семейството си не прекарваш цялото си време 24/7. Достигнахме до една дълбочина на общуването и на приятелството, която без предизвикателства и приключения не можеш да достигнеш иначе", разказва Ния.

"Не мога да нарека това работа – то беше начин на живот, който обичаш, който се случваше по най-красивите места от българската природа и който изживяваш с най-добрите си приятели", добавя Виолета. Но приятно далеч не означава лесно. Особено под ръководството на Боян Петров. "Покрай него много неща, които биха уплашили нормалните хора, не важаха - да се блъснеш челно в дърво и да липсва цялата предница на колата, но да довършиш командировката на стоп - какъв е проблемът? Да работиш от сутрин до среднощ без почивка, а след това да се събудиш преди изгрев и да чуеш глас "след пет минути тръгваме" беше нещо нормално. Като военно обучение", разказва тя.
Събиране на проби за генетичен анализ

Фотограф: Личен архив


Основното им изследване през последните няколко години е свързано с разпространението на Pseudogymnoascus destructans, или по-простичко казано – гъбата, причинител на синдрома на белия нос у прилепите. Тя е един от бичовете на летящите бозайници и разпространението ѝ в Северна Америка през последното десетилетие е довело до най-голямото загиване на бозайници в новата човешка история. "Това е гъбичка, която пораства по носа на прилепа през зимата. Коварна е, защото е студенолюбива, обяснява Ния и продължава: Когато телесната температура на прилепа падне до нивото на температурата в пещерата, гъбичката превзема всички кожни образувания и бавно започва да ги убива." "Тя расте на носа им, на крилата и ушите и прилича на бяло мукообразно обрастване, откъдето произтича името ѝ", добавя Виолета и разказва, че микроорганизмът прониква навътре в кожата на животните и нарушава техния воден и електролитен баланс, което впоследствие води до загуба на енергия, а често и до смърт.
Белоносата гъба под микроскоп

Фотограф: Благой Узунов

Гъбичка-убиец

Тъй като болестта е идентифицирана едва през 2009 г. в САЩ, Ния и Виолета са на гребена на вълната в изследването ѝ. Със събраните от тях проби в български пещери постигат нещо, което далеч не се отдава на всеки учен – откритие. Те първи намират гъбата в нашата страна. "Това усещане не можеш да го замениш с нищо друго. Започнахме да подскачаме като обезумели. Аз виках "Вили, тука е!", разказва Ния и добавя, че усещането да откриеш нещо ново е неописуемо. "То е древното начало на човешкото желание за откривателство и изследователство, което за жалост в наше време се губи, защото живеем в много хубав и подреден свят. Но това е същият древен инстинкт, който ни е изтласкал от Африка и ни е разпространил по целия свят, а в момента ни праща и на други планети", казва Ния.
Антония Хубачева, докато разпъва капан за ловене на прилепи в Малави, Африка

Антония Хубачева, докато разпъва капан за ловене на прилепи в Малави, Африка

Фотограф: Личен архив

Интересното е, че болестта открай време я има както в Европа, така и в Азия, но тук тя (вече) не причинява смърт. Биоложките правят различни експерименти, с които да намерят ваксина или лек за гъбичката, но тя се оказва свръхрезистентна дори към огромни дози кислородна вода, която би накарала нормална тъкан да гори. Жилавата гъба всъщност вероятно е пренесена от пещерни изследователи от Европа в САЩ, което показва как дори и при най-добрите намерения изследователите могат да пренесат микроби от едно място в друго – процес, известен като патогенно замърсяване. "В последното десетилетие това става една от най-големите заплахи за биоразнообразието наред със загубата на хабитати. Тази болест засяга прилепите, но има подобни при змиите и при пчелите, известна като синдрома на празния кошер", разказва Виолета. Така едно от простичките, но изключително важни заключения от нейната работа е, че ако пещерняци от една част на света отидат в друга, те трябва да изперат гащеризоните си, защото в полепналата кал живее смъртоносната за много от прилепите гъбичка.

Работата на Виолета ѝ печели подкрепата на National Geographic, които финансират докторантурата ѝ. Там тя изследва популационната динамика на гъбичката, но и се опитва да отговори на някои от фундаменталните въпроси относно нейния живот и разпространение – как се формира и размножава, колко дълго оцелява по дрехите и колко дълго живее по принцип...

През лава и лиани

Изследванията на гъбичката, причинител на болестта на белия нос, води Ния и Виолета на интересни места по света. Те пътуват до Хавайските острови, където три месеца търсят гъбичката във вулканичните пещери на активния вулкан Килауеа с грант от Центъра за изследване на тихоокеанските островни екосистеми, Хавай. "Не успяхме да намерим гъбата там, но това не означава нищо категорично, защото е много по-трудно да докажеш, че нещо е там, отколкото че го няма", разказва Ния. И докато нормалните хора отиват на Хаваите, за да карат сърф и да плажуват, Ния и Виолета се врат в дълбините на неизследвани магмени образувания.
Събиране на микробиологични проби във вулканичната пещера на Хаваите

Събиране на микробиологични проби във вулканичната пещера на Хаваите

Фотограф: Питър Бостед

"Има два типа лава - на едната местните викат pahoehoe, а на другата е Aa, защото това е звукът, който издаваш, ако случайно се докоснеш до нея. По-тесните места обикновено са точно от такава лава", разказва Ния. В геройския опит да премине през един тесен участък тя, без да забележи, губи панталоните си. Усилието обаче се отплаща – само тя и Виолета преминават през въпросния тесняк на най-дълбоката пещера на острова и кръщават галерията "Български бриз".
"Въпреки че пещерняците по подразбиране пазят пещерите, те все пак могат да причиняват вреда - като пренасят микроорганизми. А веднъж в дивата природа, тези заболявания не могат да бъдат спрени - единственият начин да им повлияем е превенцията" - Виолета Желязкова
Това е само една от многото експедиции на трите извън България. Освен на Хаваите Ния например е изследвала ловните стратегии на прилепите в Швейцарските Алпи, социалните връзки сред небезизвестните прилепи-вампири в Коста Рика и Панама и е водила детски научен лагер в джунглата на остров Бътън в Индонезия. На последното място се среща с редица представители на местната флора и фауна, като например макаци, гладни за ориз, и питон, който преминава покрай лагера, докато децата се къпят. "Херпетологът на лагера ме чу, когато извиках "питон!", и докато изкарвах децата, го видях да се хвърля в реката и да хваща змията за опашката. Върнах се да му помогна и успяхме да я извадим. Милата! Цялата беше в кърлежи, които ѝ извадихме. Едно е да видиш питон в терариум, а друго – да го хванеш в ръцете си", разказва Ния.
Слнове в Малави

Фотограф: Антония Хубанчева

Антония също има опит с джунглите. Тя е работила по проект на Университета в Бристол в Малави, както и по заснемането на документален филм на Карибите и в дълбините на Амазонската джунгла в Гвиана. Там настъпва крокодил по невнимание, живее с редица съквартиранти в сърцето на джунглата, включително досаден папагал ара, жаба под чайника, семейство гущери, както и съсед – ягуар в задния двор. "Той в един момент се разгони. Не знам дали беше мъжки или женски, но мяукаше дразнещо цяла нощ. Оказа се, че разликата между котак и ягуар не е много голяма след 2 ч. през нощта", разказва тя. Хваща паразит (по-конкретно – три различни), който живее в устата ѝ няколко седмици, както и въшки.
"Когато си в джунглата, изглеждаш потресаващо зле. Всеки знае Лара Крофт, яката мацка с двата пищова и късите панталонки - ти си обикновено обринат, мръсен, полазен от всякакви животни, целия си в пришки, така че не работи така", разказва Антония

Фотограф: Личен архив

Открития в задния двор

Но за да правиш наука на световно ниво не е нужно да ходиш до Хаваите или до Амазонка, а до Своге и Табачка, Русенско. Докторантските проучвания на Виолета и Антония ги водят точно там.

"На хората е толкова присъщо да мечтаят да са първият човек, който ще влезе в дадено място. Иска ти се да го направиш, докато си на пет и четеш за пътешественици, велики мореплаватели и прочие. После порастваш и си мислиш, че всички тези места са открити, но не ти хрумва, че на 40 минути от София съществува такова място", казва Виолета. А мястото, за което говори, е новата най-дълбока пещера в България, Колкина дупка в Понор планина, където тя събра микробиологични проби от места, където не е стъпвал човешки крак. "До 2009 г. тази дупка беше само стотина метра дълбока, сега са разкрити над 500 метра и все още има тунели, които нямат край", казва тя. Спомня си за последната експедиция, която прави вътре през есента. "Доста е технична - редуват се вертикални и хоризонтални части, имаш въжета и тесняци, през които трябва да се провреш с двете си торби (защото не ходиш с раница, заради слизането по въжетата). В най-тесните места има едвам място да премине човек, тогава влачиш едната торба отпред, другата - отзад, и ти правиш чревообразни движения, за да се промушиш, и повтаряш това още стотици пъти." Виолета слиза за около 7-8 часа до базовия лагер, който се намира на 460 метра под земята, но всъщност едва тогава започва работата ѝ, която е да изследва какви организми живеят в дълбините на пещерата, образувани преди милиони години, където не е стъпвал нито човешки, нито животински крак. "Рядък шанс е да намериш такова място, където можеш да видиш живота, недокоснат от външния свят. Може да има всичко, всичко се очаква, включително микроорганизми, които се хранят с камъни и не им трябва никакъв приток на органика. Това е вселена, в която за пръв път започваме да надникваме, не само в България, но и в света", казва тя.
През 2018 г. Ния и приятелят ѝ Джейми Шатболд изминават 12,000 км. от Северна до Южна Африка

През 2018 г. Ния и приятелят ѝ Джейми Шатболд изминават 12,000 км. от Северна до Южна Африка

Фотограф: Джейми Шатболд

А разбирането как живеят микробите е основополагащо за разбирането не само на живота на Земята, а и отвъд. "Едва преди няколко десетилетия човечеството започва да осъзнава, че микроорганизмите са тези, които управляват света, и са създали света ни, какъвто е - те са създали кислорода например, самата еволюция на живота е оформена от тях - човек не може да смила храната без микроорганизмите в червата си. Микробите са най-големият архитект на тази планета и ние не може да разберем как тя работи, без да изследваме тях", казва Виолета. По думите ѝ това, което най-много напомня средата на планети като Марс, е в пещерите – неслучайно настоящият директор на астробиологичната лаборатория на НАСА е пещерняк и бивш управител на лаборатория за изследване на пещерни микроорганизми. "Има много миркобиолози и много пещерняци, но много малко пещерни микорбиолози, защото рядко се намират хора и с двете характеристики. А трябва и късмет да се намираш в такова място и време да осъществиш такъв проект", споделя тя.
"След безброй километри, звездни небеса, тропически болести, хамаци, палатки, хотели, плажове, джунгли и пътища най-накрая подреждам собствения си дом. Ежедневието е най-вълшебното приключение" - Антония Хубанчва


На няколкостотин километра североизточно от Колкина дупка се намира малко известната, но международно значима станция за изследване на прилепи в с. Табачка. Тя е научноизследователска полева станция на Групата по сензорна екология към германския институт по орнитология "Макс Планк", а също и работното място на Антония през голяма част от годината. Там тя изследва взаимоотношенията между хищниците и техните жертви и как се променят в хода на еволюцията, или по-конкретно – между прилепа голям нощник ("майка ми често се шегува, че изследвам големите пижами", казва Антония) и техните жертви – дългопипалните скакалци.
Остроух нощник

Фотограф: Крум Сираков

"Имаме скакалец, който привлича женските чрез песента си, обаче също така е включил в нея друг слой, който се припокрива изцяло с честота, на която прилепите издават своята ехолокация. Моята хипотеза е, че с песента си скакалецът едновременно привлича женските и отблъсква прилепите. Вярвам, че когато скакалците пеят заедно, те създават нещо като непробиваем ултразвуков щит около себе си и поляната, която обитават, който не може да бъде пробит от прилепите. И то не само тези, които се хранят със скакалци, а и други, които се хранят с нощни пеперуди и комари наоколо - навлезе ли в този щит, плячката става недостъпна за прилепите", разказва Антония. Ако тезата ѝ се докаже, това ще е първото подобно защитно поведение в света, което защитава не само жертвата, но и всички около нея.
Прилеп, уловен в капана на Тътъл - специален инструмент за залавяне на летящите бозайници

Прилеп, уловен в капана на Тътъл - специален инструмент за залавяне на летящите бозайници

Фотограф: Мерлин Тътъл

Прилепи с характер

Ния разказва за опита си с т.нар. прилепи-вампири, които живеят в Панама и Коста Рика и наистина се хранят с кръв. Това обаче им създава проблем – макар и питателна, кръвта не засища достатъчно и ако прилепът не се храни в рамките на деня, може да умре. Там се намесват уникалните социални връзки в колониите. "Оказа се, че ако един прилеп не намери храна в определен момент, друг му носи. Изследвахме по какъв начин сформират приятелските си връзки. Логичното е да си помислиш, че споделят по-лесно със семейството си, но се оказа, че не е така. При тях има нещо, което се нарича реципрочен алтруизъм - ако ти ми дадеш, аз ще го запомня и вероятно ще ти дам следващия път", разказва тя. По думите ѝ това води до приятелство и показва, че колкото и основополагаща за еволюцията да бъде конкуренцията, тя не е единственият двигател. В общностите – дори и на прилепи-кръвопийци – има място за кооперация. "Нормално е за всеки отделен индивид да иска на първо място да оцелее той. Но ако оцелее само той, всичко изчезва", заключва Ния.
Обитател на Орловата чука край Табачка, Русенско

Фотограф: Мерлин Тътъл

Освен това тя изследва и личностността при летящите бозайници. "Има теория, че за да е здрава една популация, тя трябва да съдържа както индивиди, които са склонни да рискуват, така и такива, които ще си седят на едно място и няма да умрат бързо. Първите ще намират нови източници на храна и убежища, а другите ще се пазят повече и ще оставят по-голямо поколение", разказва тя. Въпросът, на който се надява да открие отговор в бъдещите си проучвания, е дали склонните на рискове прилепи нямат по-къси теломери - окончанията на хромозомите, които са един вид шапки, предпазващи генетичния материал да не се губи при делене на клетката – както при някои други видове.

Мечтите и приятелството преди всичко

Това са само част от историите на младите учени, които са малко като пещерите, които трите изследват – с много разклонения, водещи до неподозирани краища. И трите са категорични, че пътищата им едва ли биха били толкова изпълнени с приключения, ако се нямаха една друга.

"Нали знаеш как те гледат хората, когато ти хрумне някоя странна и безумна идея? Хубавото на Вили и на Тони е, че тази идея най-вероятно вече им е хрумнала и на тях. Едно такова приятелство те вкарва на места, където не си стъпвал", казва Ния, а Виолета я допълва: "Ако една идея е само в твоята глава, тя изглежда невъзможна. Ако обаче е в две или три глави, вече не е толкова невъзможна." Антония отбелязва, че приятелството на трите не се основава само върху изследванията им или прилепите. "Това, което ни свързва, е способността да мечтаем, а мечтите ни стават много по-големи, когато сме заедно." Говорейки за мечти, Виолета споделя, че ще изпълни една своя – тя е спечелила стипендия по програмата "Фулбрайт" и през 2020 г. ще работи в лабораторията на споменатата по-горе Хейзъл Бартън – човекът, вдъхновил я да започне да се занимава с пещери.
Антония, покачена на дърво баобаб в Малави, Африка

Антония, покачена на дърво баобаб в Малави, Африка

Фотограф: Личен архив

Няма обаче защо да се заблуждаваме – истинските мечти се постигат с много труд, неудобства, а понякога и с лишения. "Ние сме свикнали и с две, и с двеста. Живели сме заедно точно когато не сме имали много, и сме вечеряли всяка вечер леща", разказва Ния. Но е оптимист – заплатите в БАН постепенно се нормализират, а и пътьом трите са намерили своите механизми за справяне с трудностите – това, че се подкрепят една друга, пътуванията, страничните проекти, носещи допълнителен доход, и теренната работа. Както при прилепите-вампири, в трудната среда се създават много механизми за колаборация, които изместват конкуренцията. А в крайна сметка знаят и защо го правят.
Виолета на Софийския фестивал на науката

Виолета на Софийския фестивал на науката

Фотограф: Личен архив

"Пазарът е залят от хора, които искат да са програмисти, но ние имаме нужда от хора, които да се занимават със странни неща. Далеч съм от идеята, че всеки трябва да бъде изследовател, но за да функционира обществото по-добре, са нужни и такива хора", смята Ния. Виолета я допълва: "Дори тези от нас, които учат някакъв вид наука, си представят как завършват молекулярна биология и отиват да работят във фармацевтична компания. Това е чудесно, има нужда от такива хора, но понеже повечето разсъждават така, има ужасен глад за хора, които биха рискували, споделя тя и заключава: Светът се нуждае от приключенци. И Ния и Тони винаги са били тези, които са ми напомняли, че има нещо повече от обикновения комфорт и че има идеи, за които неудобствата си струват."
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Вдигни очи 5 Вдигни очи

Исторически маршрути по знакови места в София насочват вниманието на жителите й към красивата архитектура

9 авг 2019, 5170 прочитания

Пластмасово небето, пластмасово морето 3 Пластмасово небето, пластмасово морето

Дневник на участието в световната инициатива Plastic Free July

2 авг 2019, 4348 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Тема" Затваряне
Аз (вече) не пия

Как и защо се променя отношението към алкохола по света и у нас

Бързи, спортни, дигитални

Пазарът на спортни карти бързо набра скорост и се появиха още две нови компании

Българската реклама в чужбина

Българските рекламни агенции все повече се ориентират към обслужването на клиент на чужди пазари

"Агрия груп" купува производител на слънчогледово олио

Базираната в Лясковец "Кехлибар" ще е първата компания за преработка на слънчоглед в портфейла на холдинга

Фонд на Рокфелер продава ритейл парка в Пловдив на групата "Химимпорт"

Активът се оценява на над 35 млн. лв., но дълговете са почти толкова

Ново място: Bug Coffee

Най-новото попълнение на улица "Асен Златаров" идва на мястото на затворилото врати Percolate

БАЗА данни

Какво показва годишната изложба в СГХГ на номинираните за наградата за съвременно изкуство БАЗА