Карантини от един живот
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Карантини от един живот

Карантини от един живот

Лични спомени за епидемиите по време на социализма

4796 прочитания

© Капитал


Инфлуенцата отпреди един век, съвсем произволно етикетирана като испанска, се разпростряла върху една трета от човечеството, смалила го чувствително и при това го лишила от писатели (Макс Вебер, Едмон Ростан), поети (Гийом Аполинер), художници (Густав Климт, Егон Шиле, Амадео Кардосо), композитори, инженери (Джон и Хорас Додж), лекари, държавници (Франсиско Алварес), короновани глави (с изключение на по чудо оцелялата императорска - на Хайле Селасие в Етиопия). И за това не били виновни нито испанците, нито само войната (Първата световна), ами придвижването по цялото земно кълбо на хора, които разнасяли вируса от Северна Америка до Австралия и Нова Зеландия и от Азия до Африка през цяла Европа. А понеже военновременната цензура в повечето страни потискала информацията, сведения за болестта давала главно неутрална Испания и така си навлякла лошата слава.

Когато преди почти месец за пръв път цяла България бе поставена под карантина, естествената склонност на човека да не приема веднага насериозно изненадалата го неприятност ме върна към спомени от детските и ученическите години през втората половина на миналия век.

Фактът, че моето поколение е преживяло нещо подобно и е оцеляло все пак, ме насърчи да окуража с няколко примера от онова време по-млади приятели, на които разказаното им се стори доста любопитно и ме помолиха да поровя из паметта си за още. За да илюстрирам смисъла на средновековната дума карантина, освежих друг детски спомен - за Патиланчо, застигнат от инфлуенцата и въдворен вкъщи от доктора:

И цяла неделя навън да не мърда и с никакви другари да не поиграва.

Ран Босилек е написал безсмъртната книга "Патиланско царство" доста скоро след най-голямата епидемия на ХХ век, наречена испанска, макар че не е тръгнала от Испания. Докато проверявах годините и някои други данни, си въобразих, че писателят е добавил към житейските патила на героите си някакъв свой спомен от подминалата го следвоенна пандемия, покосила много видни личности наред с милионите незнайни войници и преселници, неуспели да се завърнат по родни места или да намерят нови убежища... Но това са други спомени.

Моите започват с едно бяло картонче с червен кръст горе по средата, залепено или забодено на вратата на жилището от участъковия лекар. "В това жилище има болен от ...." (попълваха се името на заболяването и срокът на забраната за влизане и излизане на други освен родителите). На фона на забраните и ограниченията, с които живеехме по онова време, не се обиждахме от това своеобразно клеймо и само чакахме с нетърпение да го махнат. Плашеха ни непонятните думички, написани с мастило върху многоточието: скарлатина, заушка, морбили или варицела, понякога ангина.

Карантината се отнасяше само за семейството и приятелите, особено за онези, които състрадателно носеха пропуснатите уроци на съученичето. Но наваксването на материала траеше дълго и не минаваше без следи. Важното беше да не се стигне до болница, от която всички изпитвахме голям страх! Ако все пак се наложеше, на вратата се появяваше пак картонче, но с предупреждението: "В това жилище има контактен с"

Никой не ни обясняваше какво означава непознатата ни все още думичка карантина и какви страшни истории помни, нито някой можеше да предположи, че след почти един живот време тя ще затвори не само пристанища и градове, а цели държави, континенти, дори земното кълбо. Но това би било пророчество, а ние сме още в спомените. Там бяха епидемиите от скарлатина и повечето ми съученици я изкарваха, ако не бяха свършили това още в детската градина. Дори излекувана, тя можеше да има тежки отражения - за ставите, бъбреците, сърцето. Някои деца се оплакваха по-късно от ревматични и сърдечни (не любовни!) проблеми. Най-опасната последица беше менингитът, или поне така подразбирахме. Защо и как не знаехме, но стигнеше ли се до висока температура, настъпваше ужас от болестта, засягаща мозъка.

Големи опасения будеше заушката, особено с популярната стигма за момчетата. Мъчителна болест беше - още я усещам! Но не се е съобщавало, че точно през ученическите ни години (1955 - 1975) в България е имало истинска епидемия от паротит, чиито усложнения са водели и до менингит. За менингита пък дори и не се споменаваше на глас, само шепнешком се обясняваше с него нечие по-странно поведение. В детското въображение това звучеше като проклятие. Явно не е имало ваксина срещу заушка, защото, макар тя да е била открита в САЩ още през 1954 г., у нас е въведена две десетилетия по-късно, научавам от статистиката. Но кой знае защо през 80-те години имунизирането в България е преустановено и нова вълна от болестта заля страната. Помня страховете за децата ни.

Пред така наречената магарешка кашлица или коклюш явно сме били доста безпомощни, защото и аз, и близки приятелчета сме били спасявани от задушаване по причудливи начини - чрез обръщане с главата надолу и дори с качване нависоко на някакъв малък самолет, за който още си спомня моя връстница. Само за 10 години (от 1950 г. до 1959 г.) общият брой на заболелите у нас е бил 130 346 души и ежегодно са били регистрирани по няколкостотин смъртни случая.

Масова имунизация на децата у нас започва след 1957 г. и постепенно и устойчиво спада броят на заболелите, но смъртността намаляла едва след 1965 г. Нито тези числа, нито размерите на опасността са били огласявани тогава. Научих ги от статистиката в по-ново време.

Туберкулозата е покосила Георги Раковски, Марин Дринов, Йордан Йовков и Христо Смирненски, а светът е загубил Фридрих Шилер, Фредерик Шопен, Хенри Дейвид Торо, Франц Кафка, Джон Кийтс, Чехов и Горки.

Ясен спомен имам от имунизациите БЦЖ срещу туберкулозата. Беше към края на 50-те години. Дотогава се е вихрела епидемично, без да подбира бедни или богати, слаби или охранени. Настанила се през вековете в литературата, живописта и други изкуства като непобедим отрицателен герой, "жълтата гостенка" е посещавала и заможни домове, за да отвлече оттам я млада майка, я невръстно дете, понякога и двете. Личната загуба често е подтиквала преживелия съпруг и баща да се погрижи да облекчи това страдание за други. Документирано е как още през 30-те години на миналия век в Габрово, във Видин, в Пловдив и в още много градове из страната фабриканти, търговци, лекари са финансирали и изграждали болници и диспансери за застигнатите от тази силно инфекциозна болест.

В следвоенната оскъдица е имало деца, излекувани със стрептомицин, дошъл от Америка, а една от късметлийките е моя приятелка, благодарна и до днес на прочутия навремето лекар от Троян д-р Мондешки.

Първата голяма чумна епидемия в Европа избухва в Константинопол по времето на император Юстиниан I (VI век) и е назована с неговото име, при все че се застоява цели два века. Донесена е с товарни кораби от Северна Африка (Египет), докъдето е стигнала по търговските пътища от Китай и Индия. Излиза, че светът и тогава е бил глобализиран, а мащабите на вредата от това са съпоставими с изпитанието, което преживява и през XXI век.

Чумата в Англия през 1592 г. прогонва от Лондон и Уилям Шекспир в зората на неговата театрална кариера, както описва епизода един от биографите му: Наближава Денят на лятното слънцестоене... Тайният съвет ще затвори театрите. Вероятно до Архангеловден. Уил вдигна рамене. Така си е, тоя занаят не е траен като ръкавичарството. Несигурен живот, ама къде ли има сигурен?... Зад гърба си оставяше същински некропол. Лондон се пържеше в собствената си гнилоч... Градът бе заприличал на огромна глава, стъписана над ръце и крака от кули и къщи, обсаждани от пълчища плъхове в непрогледната нощ, а лицето ѝ - изпито, с хлътнали очи, от устата ѝ бликнала зловонна жлъч, която се стичаше по калдъръма, докато устните безпаметно зовяха Исусе, Исусе."

Чумна епидемия отново достига до Лондон през XVII век - тъкмо когато 23-годишният Исак Нютон е завършил първата степен на образованието си в "Кеймбридж" и университетът е затворен за карантина. Нютон се оттегля в семейното имение и през 1666, наречена по-късно в негова чест "година на чудесата", се занимава самостоятелно с математика, оптика и теория за гравитацията, като прави открития, променили не само живота му, но и целия свят.

Той е бил от онези всеотдайни частно практикуващи лекари, които са успявали до началото на 70-те години да поддържат здравния статус на населението из цялата страна в своите домашни кабинети - вероятно с големи усилия при затворената ни икономика и недостиг на медикаменти и апаратура. Спомням си благия детски лекар с внушителен ръст и напевен глас, рентгенолога зад бели метални прегради, зъболекарката с шумна машина. Те изпращаха пациентите си в болница, когато е било наложително, а иначе следяха състоянието им и често ги посещаваха по домовете. Бяха същински семейни лекари, защото познаваха бащите или майките, че и техните родители. Когато нов закон им затвори кабинетите и национализира техническите им средства, повечето продължиха да упражняват професията в държавните болници и санаториуми. Тук-там останаха само потъмняващите табели с имената им над вратите на жилищата - виждала съм ги из градовете и по тях проследявах съдбите на добрите доктори в спомените на хората за тях.

Добре помня как ги замени мрежата от участъкови лекари към кварталните поликлиники, които отговаряха за здравето на обитателите на по няколко улици. Педиатрите в поликлиниките вероятно са възлагали на училищните лекари да осъществяват имунизационния план на подрастващите. Трябва да е бил стриктно изпълняван, защото заразните болести постепенно затихваха - не само в спомените ми, а и по статистическите данни, които намерих. В гимназията (през 60-те) дори неволно направих стрес тест на "имунизационната задължителност". В междучасието преди биология при една безмилостна учителка всички се вайкахме, че не сме назубрили поредната серия от някакви клетки или микроорганизми.

Тогава ми хрумна спасителна идея. Знаеше се, че подлежим на поредната ваксинация, за каквато обикновено ни викаха в лекарския кабинет поединично, и то главно в междучасията. Познавах се с медицинската сестра и бързо й доверих в каква беда е изпаднал класът. Едва започнал часът, и в стаята безцеремонно влязоха лекарката и сестрата с голяма табла материали за имунизиране. Това беше тяхно неотменимо право и никой не можеше да им се противопостави - "тъкмо учениците са накуп, че като се разпръснат през междучасието...". Из целия клас се разнесе здравословна въздишка на облекчение и докато ни имунизират, звънецът би!

Имунизацията срещу полиомиелит обаче много закъсня, защото епидемичното му разпространение по света и преди, и след Втората световна война засяга и нашата страна. Остро заразен, особено при лоша хигиена, параличът е върлувал повече от десет години у нас и е поразил толкова хиляди деца, че дори аз имах двама близки - съученичка и приятел, инвалидизирани в различна степен. Приятелско семейство от Плевен напусна града от страх за детето си. Явно медицината е била десетилетия безсилна пред острото вирусно инфекциозно заболяване, поразяващо гръбначния мозък. Само през три години става откриването на ваксина в Америка (1953) и на вълшебното лекарство нивалин в България (1956), открито от д-р Димитър Пасков в кокичето. Така въведената и у нас масова имунизация ликвидира опасността до 1970 г., а "кокичето" почти излекува моята съученичка. Няколкото отделни случая през следващите години се дължали на отказ от ваксината. А тогава още дори не се беше надигнало антиваксърството.

Без ваксина си се вихреше многоликата Баба Шарка почти до края на миналия век. С този умилителен прякор успокояваха полазените от нея деца. Обикновено тя си тръгваше, без да остави тежки белези, а и лекарите не ни предупреждаваха нито за дългия инкубационен период, нито за възможните усложнения. Освен картончето на вратата не помня да е имало други предохранителни мерки и едва от статистиката в по-ново време научавам за рисковете, които са дебнели зад трите шарки в моето семейство. Е, знаеше се, че най-смъртоносната е била обезвредена за Европа още в началото на века. Няма нужда да изреждам имената на всичките - и без това морбилите напомниха за себе си неотдавна дори в най-напредналите страни, където е най-разпространена враждебността към ваксините.

И като се замисля над тези спомени, излиза, че заразите ни са били разпознаваеми и ясно ограничени в училища, детски градини, може би някои работни места. Знаеше се кой от кого или поне откъде се е заразил, особено когато липсваха хигиенни мерки и навици. В кратката анкета, която направих с връстници от няколко града, всички си спомняха главно за грипните и така наречените дървени (поради недостиг на твърдо гориво в големите студове) ваканции през зимата - любимото ни време за разходки в снега, дебел и траен.

Но най-бодряшкият споделен спомен беше за хроничния недостиг на тоалетна хартия в тогавашната затворена и централизирана икономика. Пъстри картини за нанизи или пакети с ролки, набавяни с връзки или на дълги опашки - за цели фамилии, за болни и за роднини в лечебни заведения - рисуваха моите събеседници по телефона. Признах си и аз как при ремонта на дома ми в новото столетие намерих на тавана и в килера запаси от тоалетна хартия за следващите няколко години. Такава треска за тоалетна хартия обзела и Америка, и Австралия напоследък, разбирам.

Ала дори и сумираните ни спомени оттогава не биха достигнали истинския ужас от онази невидима, неизчислима и неразбираема заплаха за живота, каквато четем, че са преживели оцелелите (като Ран Босилек например) от пандемията след Първата световна война. С онези ли събития ни остана да сравняваме днешната епикриза на света? И съпоставката на статистики ще ни даде ли ключ към тайните на човешкия имунитет и потенциала на медицината да му помогне да съхрани постигнатото на тази малка планета за седем десетилетия относителен мир? Дали няма да го наруши войната за медицински маски между най-развитите държави?

Мариана Екимова-Мелнишка е преводач ("Портокал с часовников механизъм", "Момичето на френския лейтенант", "Хари Потър" и др.), журналист (БТА, "Лик") и дългогодишен преподавател по английски език. Заедно с Александър Геров тя е автор на книгата "Къщите говорят", която излезе през март 2017 г. Вторият том излезе през 2019 г.

Дарители на съвременна България

При очаквания недостиг на болничен капацитет в сегашната пандемия много хора си спомнят за благотворителността на създателите на нова България от първите десетилетия на миналия век, които наред с фабриките и търговските си складове са строили и дарявали на съгражданите си санаториуми за преболедували деца, сиропиталища за страдащи и лечебници за болните. Известна е историята на габровския индустриалец Пенчо Семов, комуто туберкулозата отнела младата съпруга и двете им дечица, а той построил в боровата гора край града внушителни сгради за грижи за здравето и подслона на ощетени от съдбата за поколения напред. Уви, завещаното от него е доведено до пълна разруха.

Подобна е участта на величествения Дом на благотворителността и народното здраве, дар на Пловдив от големия търговец и благодетел Димитър Кудев-Кудоглу. Лечебницата за епидемиите от туберкулоза и сифилис се прочула като най-голямата и най-значимата не само в Южна България, но самата тя не преживяла времето на социализма: безцеремонно я разрушили, за да отворят място за манифестации, а паметника на благодетелния българин запратили кой знае къде.

Повече късмет е имало делото на забележителния пловдивски лекар д-р Теофил Груев, който специализирал в Париж при Мария Кюри и донесъл в България най-модерния за времето му рентгенов апарат, купен с парите на видни пловдивчани и благотворителни организации. С диплом по медицина от Швейцария и с медали за храброст от Балканската война д-р Груев не само е лекувал туберкулозно болни, но и е спасявал от депортация евреи от Пловдив. Негова е заслугата за създаването през 1945 г. на Медицинския факултет в града.

Два от най-големите и прочути санаториуми за поразените от туберкулоза са създадени в началото на ХХ век от царското семейство. Лечебният и изследователски комплекс в Искрец, недалеч от София, отваря врати през 1908 г. като дарение от цар Фердинанд върху земя, предоставена от Светия синод. На следващата година по идея и със съдействието на царица Елеонора край Варна е създаден първият балнеосанаториум за деца с костно-ставна туберкулоза. Със същото предназначение е и прочутият санаториум на д-р Любомир Хаджииванов от 1935 г. сред благоприятния климат на с. Владая. Запазила предназначението си дълги години, обърнатата към слънцето модерна сграда е запомнена от мнозина и е дори литературно увековечена.
Инфлуенцата отпреди един век, съвсем произволно етикетирана като испанска, се разпростряла върху една трета от човечеството, смалила го чувствително и при това го лишила от писатели (Макс Вебер, Едмон Ростан), поети (Гийом Аполинер), художници (Густав Климт, Егон Шиле, Амадео Кардосо), композитори, инженери (Джон и Хорас Додж), лекари, държавници (Франсиско Алварес), короновани глави (с изключение на по чудо оцелялата императорска - на Хайле Селасие в Етиопия). И за това не били виновни нито испанците, нито само войната (Първата световна), ами придвижването по цялото земно кълбо на хора, които разнасяли вируса от Северна Америка до Австралия и Нова Зеландия и от Азия до Африка през цяла Европа. А понеже военновременната цензура в повечето страни потискала информацията, сведения за болестта давала главно неутрална Испания и така си навлякла лошата слава.

Когато преди почти месец за пръв път цяла България бе поставена под карантина, естествената склонност на човека да не приема веднага насериозно изненадалата го неприятност ме върна към спомени от детските и ученическите години през втората половина на миналия век.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

3 коментара
  • 1
    koger.bg avatar :-|
    koger.bg

    Уместно е да се направи дезинфекция на жилището или най-добре ремонт на апартамента или къщата, в която се е живяло по време на пандемията от коронавирус COVIT-19.

  • 2
    kamenvm avatar :-|
    Читател

    Въртите, сучите, все към соца Ви тегли. Няма лошо. Това е един прогресивен етап от българската история, със своята специфика. Добре е този период да се разглежда обективно, а не само от страна на критиците му.

  • 3
    geoimg avatar :-(
    Geoimg

    Бля бля... от самодоволни нарциси!!!
    За това ли да се абонирам!!!


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK