Мастър стрес
Най-странната черта на карантината е, че тя дойде едновременно като паника и пиршество
Играта е екзалтиращо изследване на живота като приключение. Градската игра в София от 80-те? Пускане на кофа! Седя на балкона на петия етаж, а братовчед ми, на шестия, спуска въжето. На него виси пластмасова детска кофа с нещо в нея. Той я спуска, а аз очаквам с дъх, стаен от мистерията какво ще намеря вътре. Гумена играчка? Количка? Комикс от четири картинки, намерен в дъвка? Или сюблимната находка - нещо вкусно за ядене! Братовчед ми от своя страна е в различна позиция: още преди да задърпа въжето на пластмасовата кофа нагоре, може да види какво има в нея - парче кейк с вишни, соленки или само безсмислен предмет, който е по-добре да откаже.
Играем тази игра, когато не можем да се съберем. Нещо не ни позволява. Разделени сме, но с разменени бисквити, соленки или каквото и да е там за ядене сме истински заедно.
Няколко десетилетия по-късно, карантина. Спускането на кофа се появява отново, но не в София. Явява се в Неапол, където спусканият и издиган съд, преобразен в кошница, става начин да се помогне на бедните и бездомните: който може, снишава на нивото на улицата кошница с продукти. Който има нужда - взима.
Все пак играта на кофа не е водещият начин за социален контакт по време на карантина в Европа. Новото "заедно" е пред екраните, лети във вид на нули и единици през 5G или каквито там мрежи има под ръка. Единственият проблем е колко да е заедно, като не можем да си подадем по парче сладкиш с вишни?
Тази карантина е първата истинска обществена паника в България от началото на 90-те насам. За Западна Европа тя е първата паника изобщо, като се изключат малцината още живи от поколението, преживяло Втората световна война. Това е голяма разлика - на Изток много от нас помнят какво означава истинска криза за храна. На Запад - не. Опашките, тежките дефицити, помитащата инфлация са преживявани от всички над 30 в България, но са само теоретична идея за активните поколения холандци, французи или датчани.
Означава ли това, че "хамстеруваме" различно? Оказа се, че не.
И на Изток, и на Запад само мисълта за възможна опасност най-напред изпразни определени и (забележително!) едни и същи рафтове в магазините - тези за тоалетна хартия и за брашно. Изборът дотам не отговаряше на никаква здрава логика, че "Защо точно тоалетна хартия?" стана най-често задаваният въпрос в социалните мрежи. Такова поведение може би беше по-обяснимо на изток, където един не толкова далечен период от историята помни тежки дефицити на тоалетна хартия. Образът на обезумели от късмета си граждани, подлитащи към дома, закичени с нанизи тоалетна хартия, още е ярък в спомените на моето поколение. На Запад обаче това чувство за триумф е непознато. Тогава?
Според обяснението, което психолози дадоха в медиите, ставаше дума за емоционално пазаруване. Макар и тоалетната хартия да може да се замени с много подръчни материали и никак да не е критична за физическото оцеляване, тя е символ на комфорта на развития свят. С други думи, като се презапасяваш с нещо несъществено, си внушаваш сигурността, че ще съхраниш излишествата и охолствата на битието си. Нещо такова. Добре, но брашното? Всъщност и неговото прекомерно пазаруване може да бъде разчетено по този начин. Но на това ще се върнем след малко.
След това, разбира се, бяха изкупени извънредни количества съществени в ситуацията стоки: антибактериални гелове, паста, консерви, боб, и изобщо всякакви трайни храни. Това се случи и на Запад, и на Изток. Според една информация в САЩ само през първата седмица от психологическата криза имаше над 50 процента ръст в продажбите на стоки като боб, леща, ориз, нахут и 30 процента на консерви. Всичко това - докато навсякъде правителствата уверяваха, че няма смисъл от презапасяване, и супермаркетите отправяха емоционални апели хората да престанат, защото персоналът изнемогва да принася от складовете към рафтовете.
На фона на това един нов ракурс излезе на преден план - презапасяването не е чак толкова подсъдно, даже според стандартите на съответните служби за гражданска защита всяко семейство трябва да притежава и съхранява някакви припаси, които да стигнат за седем дни: от вода и свещи, в случай на проблем с инфраструктурата, до храна. Разпространиха се списъци. "Като през войната е", коментира една моя възрастна съседка в Белгия, преживяла Втората световна. "Само дето не чуваш бомби да падат."
Всъщност "хамстеруването" се оказа от ден до пладне, защото хранителните индустрия и търговия днес са несравними с тези преди 50 години. Никога в историята не е имало момент, в който хората в развития свят да са отделяли толкова малка част от бюджета си за храна, твърдят исторически проучвания от последните години. Петер Схолирс от Социални и културологични изследвания на храната (FOST) в Брюксел беше събрал данни колко килограма хляб е можел да си купи един строителен работник през годините - от 1840 до днес. През 1840 - половин килограм. Постепенният спад на цената на хляба е довел до два килограма за час някъде към началото на XX век, после до четири килограма за час в периода 1930 - 1960 (с драматични спадове през Втората световна), а от 80-те насам е малко под 8 килограма за час (т.е. един строителен работник може да си купи 64 кг обикновен бял хляб за един ден работа).
Според публикувана статистика през 1980 г. средният работещ българин е давал 42.6 процента от доходите си за храна. Спадът в относителните разходи важи за всички ключови хранителни продукти и е безпрецедентен. Днес обаче така сме свикнали с лукса да даваме за храна малко, че всяко повишаване на една или друга цена на базовите продукти ни се вижда като нарушаване на човешките ни права.
Всъщност карантината за първи път, и то съвсем повърхностно засега, заклати убеждението, че изобилието е даденост. Но кратката паника беше успокоена от рафтовете в магазините, които си останаха заредени. Всъщност най-странната особеност на ситуацията с новия коронавирус е, че карантината дойде колкото като паника, толкова и като неочаквана ваканция, някакъв празник с предчувствие за пролет, свързан, както много от нас си мислеха, със стоене по пижама у дома и готвене на любими манджи до загуба на пулса. Ето това, второто, или по-точно най-популярната му форма - печене на сладкиши и/или хляб, обяснява "емоционалното пазаруване" на брашното. Неговата приложимост във всичко от насъщния до излишеството го прави най-привлекателен обект на презапасяването. Защото празникът - точно този празник, когато си затворен у дома, е почти невъобразим за повечето от нас без готвене или ядене, а най-често комбинация от двете. Откакто светът увисна в карантина, сме почти като в "Спящата красавица": застинали по местата си, както и където тя ни е заварила, с тази разлика, че шишовете продължават да се въртят и цвърчат над огъня и виното да се лее от каните. Реем се в балона на безвремието и готвим. И дъвчем ли, дъвчем. Как и какво готвим и ядем и колко наводни всички форуми, разговори, медии, открити писма, групи, разговори. Дори хора, които никога не са обичали да се въртят из кухнята, които дори нямат кухня, нито някога са се смятали за чревоугодници или познавачи, се оказаха съсредоточени върху менюто по непознат за тях начин.
Защо точно храната? Защо не игра на карти, слушане на музика или каквото и да е друго? Защо готвенето и яденето се оказаха така централни, така унисонно важни? От една страна, защото храната остана във внезапно съкратения списък от възможни удоволствия. От друга, защото е разбираемо за другите и достъпно за повечето преживяване - ако не самата храна, то радостта от нея може да бъде споделена през достъпните ни канали. И също защото готвенето и яденето ни създават чувство на сигурност, че светът ни не е загубен, че имаме контрол над него, над това кои сме. Сякаш всичко обещава да е същото, докато можем да готвим и ядем нещата, които обичаме.
Разбира се, никой не мисли за храната си по този начин. Но тя има това ин-ян качество да задоволява едновременно биологическите и социалните ни нужди. Както антрополози от десетилетия насам обсъждат, тя е съвършена, изключително нюансирана медиа на нашите представи за самите себе си и за социалната група, към която принадлежим. С това, което ядем, очертаваме границите на "своите" и на "другите", опитомяваме света, преди да го сложим в устата си и да го превърнем в част от собственото си тяло и енергия. Готвенето е този процес на опитомяване, на осъществяване на културен избор, на упражняване на контрол.
Но това е само един от начините, по които готвенето и храненето намаляват стреса и ни успокояват. Търпеливото готвене е цялото един крайно задоволителен плътски процес: попипването на продуктите, подушването им, усещането от водата, която тече по тях, миризмата, когато се разрязват или затоплят, ритъмът на кълцането и бъркането, ароматът на първата проба/хапка. В много от текстовете, които се изписаха по време на карантина в Италия, Франция, Ню Йорк и другаде, където паниката достигна високи нива, се говори за готвенето като за физическо облекчение. За начин да се съсредоточиш върху нещо друго, да се оставиш да бъдеш носен, да избягаш. Готвенето помага толкова добре, защото ангажира всички сетива. Всички, без изключение. Дори равновесието, тази новооткрита страна на възприятието ни за света, е въвлечено във физическите усилия на готвенето.
Разбира се, изкусителната идея за карантината като една дълга кулинарна ваканция за мнозина увехна бързо. Това, което изглеждаше като внезапни излишъци от свободно време, се превърна в самота за едни и в химера за други. За повечето всъщност, които бързо откриха, че няма нищо празнично и свободно в това да работиш от къщи с деца на главата, че и да готвиш и почистваш кухнята всеки ден. Все пак още преди първата седмица да беше отминала, се видя, че карантината променя ролята на храната за повечето от нас. Ако за удоволствия като четене на дебели книги или binge-гледане на сериали се оказа, че така и няма време, да се готви се оказа почти неизбежно. Така че храната все пак зае място, близко до това по време на дълги празници. С някои особености. След като споделянето на вечеря, кафе или друго в кръг извън семейството стана невъзможно, видеоразговорите се оказаха полуспасение. Да пиете по едно всеки от своята страна на екрана се оказа не съвсем същото като да пиете по едно един срещу друг на масата. Социалният контакт без мирис, вкус и аромат е като да си на пътешествие чрез Google Maps.
Мрежата, разбира се, предложи някои компенсации. Размяната на рецепти, на инструкции и на идеи, груповите разговори за храна, филмираното готвене и готвенето на живо изведнъж се разтеглиха и заеха шокиращо много пространство на всевъзможни, неочаквани места. Разкриха се и неочаквани възможности. Ако иска, човек може дори да влезе в кухнята на Масимо Ботура и дори да го види да облизва лъжицата от соса, да се оправдава виновно и да потупва съненото си дете по тила. В началото на април във фейсбук имаше 96 групи за готвене по време на карантина, в много от които се правят стотици публикации на ден. Включително в България. Никога досега хора не са се включвали така масово и спонтанно в обмяна на това, което основателят на Slow Food Карло Петрини беше кръстил хранително порно. Единият приятел коментира поста със снимка на агнешко печено с такава на печено пиле, другият показва шишчета. Подобни невербални разговори, разбира се, не са просто опит за съблазняване на зрителите, а израз на фрустрация, че няма как да вечеряш с тях.
В индивидуалистичните ни общества се възроди и позабравената извечна роля на храната да изразява солидарност. Случаят с кошниците в Неапол е само един от примерите. Из цяла Европа за медицинските работници в болниците започна да пристига подкрепа под формата на пици и други видове вкусни калории. Семейства от възрастни хора или под карантина разчитат на помощ с покупките и доброволците да помогнат, изглежда, са достатъчно много, за да се появят списъци със съвети какво да купуваш и какво не ("спанакът и бадемите съдържат магнезий и подобряват съня", "цинкът в боба и лещата е добър за имунната система", но "не носете алкохол и захарни изделия, защото те пък я съсипват" и т.н.). Как да се пакетира и подаде храната по най-безопасен начин също се превърна в тема. Напътствията са така обилни, че хигиената на доставките за дома направи скок от поне едно десетилетие в стандартите си.
Една по-невидима за България промяна, която карантината може да донесе, е реабилитацията на ежедневното домашно готвене. Напоследък все повече изследвания сочат, че в западните държави, особено в САЩ и Великобритания, домашното готвене се превръща в лукс. Облагодетелствани да имат познания, по-заможните семейства често имат и привилегията да могат да посветят време на готвене. По-бедното население, от друга страна, все по-малко цени домашната храна, а и няма достъп до продукти, които да направят разлика. Индустриално приготвена или евтина take away храна са най-честият избор за тях. Принудителното домашно готвене на карантината може да обърне тази тенденция шоково, поне за едно поколение. Макар и тази прогноза да е малко оптимистична, може пък това да се окаже един от начините, по които светът няма да е същият след края на голямата Карантина 2020.
