Да поговорим за смъртта

Скръб по време на погребение<br /><br /><em>Фотографиите са от албума Hold Still: A Portrait of our Nation in 2020 - социален проект на Националната портретна галерия в Лондон, за който писахме в предишния брой.</em>

Да поговорим за смъртта

Защо е важно да говорим открито за смъртта и как да преодолеем травмата от загубата

8963 прочитания

Скръб по време на погребение<br /><br /><em>Фотографиите са от албума Hold Still: A Portrait of our Nation in 2020 - социален проект на Националната портретна галерия в Лондон, за който писахме в предишния брой.</em>

© Bonnie Sapsford and Fiona Grant-MacDonald


Напоследък все повече организации и психолози насърчават откритите разговори за смъртта. В контекста на изминалата година, в която много хора загубиха близки по особено травмиращ начин, да започнем да говорим за смъртта е важно за психическото и емоционалното равновесие на всеки от нас и на обществото като цяло.

През последните месеци COVID-19 се промъква още в първите изречения на всеки разговор, а според Боян Юруков, който работи с отворени данни, смъртността у нас се е увеличила с 16% спрямо средните стойности за последните десет години. Въпреки това скръбта и страхът от смъртта рядко стават предмет на обсъждане на семейни сбирки и приятелски вечери. А ако някой заговори по тези мрачни въпроси, веднага се намира друг, който да почука на дърво и да смени темата.

Табу ли е смъртта

"Психичният апарат на човека има свойството да отрича това, което вижда, защото не иска да го вижда", казва проф. Румяна Крумова-Пешева, психотерапевтка, доктор на психологическите науки и клинична психоложка. Според нея е важно да се говори открито както за смъртта, така и за живота. Смята, че мълчанието е симптом на безсилие, а освен това може да е криворазбрана подкрепа и щадене. Наблюденията ѝ са, че несъзнавано често подхождаме към страшните теми по модела на магическото мислене при децата - "Да не мислим/говорим, за да не го предизвикаме".

Разбира се, в реалността независимо дали говорим за смъртта или не тя идва. И ако е трудно да мислим за тази на другите, то собствената може да ни се вижда направо сюрреалистична. Теодора Зарева разказва как по време на групова психотерапия участвала в упражнение, в което всеки трябва да си представи, че му остават три месеца живот, а след това да прецени как ще ги използва. "За някои хора беше абсолютен шок - не можеха да понесат дори мисълта. Други много се разстроиха. Колкото и странно да звучи, за мен беше облекчаващо", споделя тя.

Теодора далеч не е сама в преживяването си.

Първоначално да мислим и да говорим за смъртта може да изглежда непоносимо, но в действителност много хора с учудване откриват, че това им помага да се освободят от болката и страха. Именно с тази цел се организират т.нар. кафенета на смъртта (Death Cafes). Провеждат се в 78 държави, а за България основен организатор е Ива Мечкунова. Идеята е непознати хора да се съберат на чаша кафе и парче торта, за да поговорят на тема смърт и да се подкрепят взаимно. "Парадоксално е, че, говорейки за нещо толкова морбидно, всъщност постигаме лекота. Именно в това се крие тихата революция на движението "Разговори за смъртта". Въвеждат смъртта обратно в живота ни и я разбулват, осветляват я, така че вече не изглежда чак толкова страшна. Болка винаги има, но просто не е толкова непосилна", споделя Ива.

Самата тя е изпитала на свой гръб каква е разликата, когато за смъртта се говори и се подготвим за нея в сравнение с неизказаните страхове и незададените въпроси. Дядото на Ива починал, без да могат да поговорят, и раздялата била тежка. Тогава още не била готова за разговорите, които впоследствие провела с баба си. "Тя казваше, че вече няма какво да вземе от живота и беше готова да си тръгне. С нея говорихме много за смъртта и това направи раздялата ни по-поносима - както за мен, така и за всичките ѝ близки, а надявам се и за нея самата", споделя Ива.

Според изследване на великобританската здравна система от 2013 г. повече от половината оплаквания на пациенти и техните семейства са свързани с липсата на добра комуникация с лекарите, когато някой умира. Незнанието и усещането, че нищо не зависи от нас, прави удара от смъртта още по-тежък за самия болен и семейството му, а след това може да попречи на здравословното изразяване на скръбта. От друга страна, изследователите намират, че добрата комуникация позволява на пациентите и техните семейства да се подготвят и прави загубата по-поносима. Когато липсва комуникация, чувствата остават затапени в нас и психичното здраве е в опасност.

Апокалипсис сега

Пандемията превърна страха в доминиращата емоция през последната година. Тревогата да не (се) заразим скова цялото ни ежедневие и докато в началото се говореше, че може би това преживяване ще ни сплоти, сега нещата изглеждат по-различно.

"Пандемичната ситуация провокира усещането за травматизъм, при което най-опасен е безобектният ужас", казва проф. Крумова-Пешева. Това е състояние, в което огромната заплаха създава усещане за липса на перспектива, без ясни представи как да се справим. "Вероятният отговор е колективна травма, която не означава сплотяване, а дистанциране", казва терапевтката. "При травма психиката е "залята" от възбуди и дразнения, които не е в състояние да преработи и преодолее. Затова влиза в режим на шок и паника. Травматичното носи неизвестност, тревога и болка." Тъй като всички преминаваме през това и всеки се нуждае от подкрепа, но никой не се чувства по-силен от другия, инстинктивно се капсулираме, вместо да се обединим.

Освен това в момента, когато някой почине от ковид, рискът от т.нар. усложнена скръб за близките е огромен. Това е страдание отвъд обичайния траур.

През 2012 г. д-р Катерин Шиър, директор на програмата за усложнена скръб в Колумбийския университет на Ню Йорк, отбелязва, че при нормални обстоятелства, около 7% от загубилите близък страдат от усложнена скръб. Но италианско изследване от 2020 г. открива, че сега е вероятно случаите на усложнена скръб да се равняват на починалите от COVID-19. Липсва достатъчно информация за болестта и лечението, не можем да видим любимите си хора, докато са в болницата, още по-малко да се погрижим за комфорта им. Ситуацията не позволява да общуваме достатъчно с лекуващите лекари или да получим утеха от близостта на други хора. Всички тези фактори са идеална почва за усложнена скръб.

"Усложнената скръб често е по-продължителна и по-дълбока. Съпътствана е от множество телесни проблеми. Тя е комплицирана, отложена или блокирана, което крие своите сериозни негативни последици във времето", казва проф. Крумова-Пешева.

Катерин Шиър на свой ред обобщава здравословния траур така: "Хората търсят и намират начини отново да запалят светлината в света си." Тъгата е интегрирана, когато се чувстваме дълбоко свързани с починалия си близък, но в същото време можем да си представим бъдеще дори без него.

Как да се държим

Вече и насън да ви бутнат, можете да изрецитирате всичко, свързано с маски и ваксини. Тази информация ни залива през всякакви канали и форми. Но това, за което по-рядко или въобще не се говори, е как преживяваме смъртта. Как се справяме (или не се) с нея? Какво казваме на близките си, когато са напът да си отидат? Как да продължим напред? Какво да обясним на децата? От кого да потърсим помощ, подкрепа и разбиране? Как да ги поискаме? Все въпроси, които придобиват особена важност в контекста на пандемия. По витрините на магазините, в училищата и чакалните на болниците са разлепени информационни табели за това как да се предпазим физически, но нищо не се казва за страха от смъртта, който мотивира пазенето.

Сесия с психотерапевт или клиничен и консултативен психолог винаги може да бъде от полза, особено в такива ситуации. Научен обзор на няколко американски психолози от 2019 г., публикуван в журнала Depression and Anxiety, дава рамка на успешната психотерапевтична подкрепа, когато скърбим. Тя включва няколко стъпки: разбиране и приемане на скръбта; работа с болезнените емоции; планиране на изпълнено със смисъл бъдеще; заздравяване на връзките с живите близки; разказване на историята за смъртта; да се научим да живеем с нещата, които ни напомнят за починалия; изгражане на здрава връзка със спомените ни за него.

Друг начин е като малко по малко започнем да говорим по-свободно за смъртта - за миналата и предстоящата, собствената ни и на близките.

През 2016 г. в Австралия се провежда отворен онлайн диалог за смъртта под формата на курса Dying2Learn (в превод от англ. "Умирам да уча"). Целта му е да подкрепи разговорите за смъртта, да подобри разбирането за палиативната грижа (намаляване и превенция на страданието на пациентите) и да въведе идеята за смъртта като нормална част от живота. В края на изследването става ясно, че курсът е бил полезен за всички участвали, независимо от това какви са и как са се сблъсквали със смъртта. Тези, които завършили по-голяма част от курса, изградили по-осъзнато отношение към смъртта. Тоест да се мисли и говори на тази тема в защитена, подкрепяща среда често носи сигурност и облекчение.

Говори за нея

Три основни инициативи по цял свят дават възможност на хората да говорят открито и свободно за смъртта. Това са кафенетата на смъртта (death cafes) и две организации, които предлагат план как да направите тематична смъртна вечеря.

Кафенетата на смъртта се правят по цял свят, а в България Ива Мечкунова досега е организирала четири събития, като следващото предстои на 15 май. Срещите имат голям успех и Ива се надява да развие общност покрай темата, тъй като "все повече и различни хора се припознават в необходимостта за непосредствени разговори за смъртта". Самата тя усеща терапевтичните ползи от свободно споделяне на опит и емоции, свързани с края на живота. "Всяка смърт на близък човек поражда безмерна болка, но за мен най-голямата потребност беше да споделя въпросите си с някого. Може би говоренето е моят начин да осмисля и приема болката", разказва Ива за мотивацията си да стартира инициативата в България.

Шотландската платформа Dining with Death ("На вечеря със смъртта") е част от програмата за палиативна грижа в страната. За целта организацията предлага "меню" с въпроси и теми, които можете да зачекнете на тематичната си вечеря. Примерните "блюда" включват стартери като "Кремация или ковчег?". Основните ястия са по-задълбочени. Например "Какви са факторите, които правят една смърт добра". А за десерт темата се разведрява с въпроси като "Каква музика би искала на погребението си и защо".

Другата подобна организация - "Death over Dinner" ("Смърт по време на вечеря"), е създадена от архитекта и активист Майкъл Хеб. Сайтът е само на английски, но идеята е да предоставя безплатна подкрепа на всеки по целия свят, който иска да събере приятели, семейство или колеги, за да поговорят за смъртта. Преминавате през няколко стъпки, в които избирате предпочитанията си, а накрая получавате имейл с примерен текст за покана, диалог и съвети за гладко протичане на вечерта. Хеб отбелязва, че е ключово гостите да бъдат предварително подготвени за темата на вечерята. "Когато хората си общуват по теми, които сме заклеймили като черни, а всъщност са пълни с живот, разкриват страни от себе си, до които обикновено нямат достъп", казва той в своя лекция пред служителите на Google.

С уважение към личния процес

Не всеки преживява тъгата еднакво. "За някои хора е много важно да знаят за наближаващата смърт, за да подредят делата си приживе и да се погрижат за близките, които ще оставят. За други това би означавало да се ускори процесът на умирането, провокиран от огромното отчаяние", казва проф. Крумова-Пешева. В дългогодишната си практика е имала случаи, при които терминално болният изпитва силна потребност да говори със семейството си за своя житейски край, но семейните членове не са в състояние да водят такива разговори. "Тогава е възможно да се породи огромно напрежение", обяснява проф. Пешева и съветва да се потърси консултация с клиничен психолог. И все пак уточнява: "Думите невинаги помагат - особено в най-тежките моменти на установяването на загубата. Тогава присъствието отвъд думите може да бъде много по-значимо." Затова от най-голямо значение е да уважим личния процес, емоциите и нуждите - както своите, така и на близките си.

Според неофициално проучване сред 100 българи 64% от хората говорят с близките си открито за смъртта, а цели 91% виждат смисъл в това. В същото време едва 37% от анкетираните смятат, че знаят какво биха искали близките им в края на живота си, а само 33% казват, че близките им са наясно с техните желания. Опитът на милиони хора, през организации като "Кафенетата на смъртта" и "Смърт по време на вечеря" показва, че има смисъл да говорим на тази тема независимо в какъв етап от живота си се намираме.

Защото, както казва световноизвестният психотерапевт и писател Ървин Ялом, автор на "Екзистенциална психотерапия": "Богатият ми опит показва, че от смъртта се страхуват най-силно тези, които изпитват съжаление за начина, по който (не) са живели."
Докато за някои хора разговорите дават най-голямо облекчение, други предпочитат първо да слушат, да четат или да гледат материали по темата.

Книгата Denial of Death на Ърнест Бекер комбинира философия и психология, като се опитва да отговори на въпроса за смисъла на живота.

The Year of Magical Thinking описва годината, в която авторката Джоун Дидиън скърби по съпруга си. Книгата си е спечелила репутация на класика в траура.

"Книга за смъртта" на Пернила Сталфелт дава насоки как да говорим за смърт с децата.

Филмът How to Die in Oregon запознава с концепцията за "смърт с достойнство".

Death Café е кратък документален филм, в който се разказва за няколко от посетителите на новозеландско кафене на смъртта.

"Dick Johnson is Dead" e документален филм, който Ива Мечкунова описва като "един от най-интимните екранизирани разкази за това как едно семейство приема смъртта в дома си".

End Well е канал в Youtube, който цели да върне смъртта като част от живота. Специалисти от различни сфери говорят за това как реинтегрираме смъртта в обществото си и как да я приемем.

Подкастът Griefcast разглежда смъртта и скръбта с помощта на забавни събеседници.

The Art of Dying Well цели да превърне умирането в нещо, за което можем да говорим свободно и да го правим през гледната точка на науката и духовността.

Напоследък все повече организации и психолози насърчават откритите разговори за смъртта. В контекста на изминалата година, в която много хора загубиха близки по особено травмиращ начин, да започнем да говорим за смъртта е важно за психическото и емоционалното равновесие на всеки от нас и на обществото като цяло.

През последните месеци COVID-19 се промъква още в първите изречения на всеки разговор, а според Боян Юруков, който работи с отворени данни, смъртността у нас се е увеличила с 16% спрямо средните стойности за последните десет години. Въпреки това скръбта и страхът от смъртта рядко стават предмет на обсъждане на семейни сбирки и приятелски вечери. А ако някой заговори по тези мрачни въпроси, веднага се намира друг, който да почука на дърво и да смени темата.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.

Влезте в профила си

Всеки потребител може да чете до 5 статии месечно без да има абонамент за Капитал.

Вижте абонаментните планове
Close
Бюлетин
Бюлетин

Капитал: Light

Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.


0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал