До Ню Йорк без назад

До Ню Йорк без назад

Как 30 години живот в града изграждат инстинкти за оцеляване и преподрежат спомените от България

9100 прочитания

Тази година отбелязах момент в живота си, след който времето, прекарано извън България, започна да става повече от времето, прекарано там. Гледам своя снимка от най-ранния ми период в Ню Йорк, шест месеца след като се преместих.

Ясно си го спомням: за тази половин година спомените от предишния ми живот в България до такава степен вече бяха избледнели, че няма да е преувеличение да кажа, че бяха толкова далечни, колкото са и сега. Усещането бе породено не толкова от това как оценявах живота си в България (положително, а сега вече и носталгично), а по-скоро от промяната на ключови възприятия, емоционалния и духовен поврат който се случи точно в момента, когато се преместих в Ню Йорк.

Нали знаете как го описват в хубавите книги? Живееш някъде, сглобяваш ги нещата - понякога по-добре, понякога не чак толкова, но всичко уж си е наред. Внезапно - късо съединение в матрицата, кабелите се преплитат и бум! От двуизмерно и черно-бяло изображението изведнъж отива на четири измерения и цвят. При това не просто цветно, а с 16 милиона оттенъка, с които разполагат съвременните монитори. Преместваш се от една реалност в друга и новата до такава степен те поглъща, че след време почваш да се чудиш дали първата въобще е съществувала? Дори сега, 30 години по-късно, помня всичко така ясно сякаш е 4К видео в главата ми.

Автобусът се закатери по хълма от страната на Ню Джърси и оттам като на длан се откри величествената гледка към Ню Йорк. Точно както сте го виждали на пощенска картичка, обаче в случая Ню Йорк (Манхатън) заемаше целия хоризонт. Озарено от хилядите прожектори и рефлектиращи небостъргачи, небето над Града сияеше в нощта, като току-що взривена атомна бомба. Още не бях гледал Blade Runner, обаче години по-късно началните кадри от филма, заедно с музиката на Вангелис точно предадоха визуалното ми усещане за Ню Йорк по време на първата ни среща. В момента, в който стъпих на Port Authority, централната автогара в "Манхатън", енергията на Ню Йорк се втурна в артериите ми на пулсиращи вълни.

Първата вечер в Града (5 февруари 1991 г.) беше особено знаменателна. Чрез общи познати бях уредил престоя си за няколко вечери при местна жителка. От автогарата трябваше да пропътувам няколко спирки с метрото. Все още замаян от гледката на хълма, се придвижвах из халето на автогарата и жадно попивах с очи и уши. Какви са тези хора, защо се движат с такава скорост? Коя е тази неземна хубавица, която отхвърли плитката на косата си с движение, което не предполагах, че може да се направи? Защо сърцето ми не просто тупти, а направо ще изскочи от гърдите? Що за енергия е това? От какво се поражда? Нали ви е познато усещането, когато сте с човек, когото обичате, и любовта ви е споделена? Нещо подобно беше в първите часове след пристигането ми в Ню Йорк, обаче чувството се настани трайно и силата му започна само да се увеличава.

Филмите на Уди Алън от поредицата за Ню Йорк щях да гледам години по-късно, но в самото начало тази разтърсваща енергия и впечатления разпукаха изоснови представата ми за света. Хела (гъркиня), в чието жилище гостувах, ме заведе да вечеряме в японски ресторант. Поредното първо нещо. Какви са тези клечки с които се хранят хората? Кои са тези хора? Защо дори само да ги слушам и наблюдавам създава такова опиянение в мен? Защо откъслечните думи, които долавям в глъчката на ресторанта, ми звучат хем интригуващо, хем мистично? С Хела след това минахме през "Сентръл парк", за да стигнем до апартамента й. Беше почти полунощ, вървяхме покрай водохранилището между 86-та и 96-та улица. Ясна, безветрена вечер. На пътеката в най-северната точка на резервоара спряхме. Пред нас - пак като на длан - се беше разстлала панорамата на "Манхатън", а отблясъкът на тази панорама тихо се преливаше на искри върху водната повърхност. Именно в този момент осъзнах, че съм вече безнадеждно влюбен в Ню Йорк, че връщане назад няма и че точно тук искам да сглобя живота си, какъвто и да е той. На сутринта говорих с майка ми по телефона, казах й, че изпращам билета си за връщане по пощата, ако могат да получат част от парите обратно.

През следващите дни неуморно се разхождах из Ню Йорк, пестях парите си за метро, попивах алчно с всички сетива. Вечер пуках мехурите по стъпалата си, слагах лейкопласт, а на сутринта обувах маратонките и пак се впусках в лабиринта на Града. Не усещах болка, защото вече се бях превърнал в частичка от Ню Йорк, вече знаех, че това е моят дом, че точно тук и никъде другаде искам да се случват нещата.

На 88-ма улица - точно срещу "Сентръл парк" открих младежко общежитие само срещу 10 долара на вечер. Предплатих за пет седмици напред. В общежитието се запознах с австралиец, който беше спечелил зелена карта. Там срещнах и русокосата шведка Алиса, която вече си беше намерила работа - биела с камшик богати възрастни мъже, които й плащали 200 долара на сесия. Пестеше парите си евентуално да започне собствен бизнес. В общежитието държахме храната си в два големи общи хладилника, от продуктите постоянно се крадеше. Обаче еуфорията на Ню Йорк ни беше заразила всички.

Скоро след пристигането си открих, че мога да застана на арката на 42-ра улица и "Парк авеню" и оттам да наблюдавам потока от хора към гарата Grand Central. Гледката ме хипнотизираше, чрез динамиката на хилядите движещи се фигури (нюйоркчани са най-бързите пешеходци в света) възникваше илюзия, че сякаш огромна, озарена от слънцето анаконда бързо се изнизва покрай ъглите на небостъргачите. В тази динамика се усещаше целенасоченост, всяка от фигурките гонеше свои цели. Понякога виждах - пак озарени от слънцето - силуети на млади хора, които се целуваха, преди да се разделят. Дори възрастните нюйоркчани се движеха уверено, с достойнство, явно осъзнаваха привилегията да се намират на това специално място, да споделят живота си с хиляди други като тях, пристигнали в Ню Йорк да опитат шанса си, с надежди и мечти.

Преди два месеца постнах във Facebook снимка от най-ранния ми период в Ню Йорк с колелото, с което тогава си изкарвах прехраната - велосипеден куриер. Джейсън от Берлин коментира под снимката: you were riding a fixie before it was cool! Нали си имаме поговорка, че неволята учи човек? Просто това беше най-евтиното, здраво колело втора употреба, което намерих, за да почна работа като велосипеден куриер - с изтекла туристическа виза и полусдъвкан английски. Сега, в ретроспектива, виждам, че точно през тази първа година се случиха някои от най-интересните неща в живота ми, но тогава, когато се случваха, не съм ги отчитал като такива. По-скоро не съм имал време да се замислям и анализирам, защото потокът от нови събития и впечатления неуморно ме връхлиташе всяка сутрин. А колелото - наистина беше "фикси" - без скорости, без спирачка, само с контра, обаче рамката беше здрава, което се изискваше за трудното, ръбато каране из улиците и авенютата на "Манхатън". По онова време, разбира се, и помен нямаше от велоалеи и други мерки за безопасност. Карането беше рисковано, таксиджиите гневно натискаха клаксоните, но нали трябваше нещо да правя, за да мога да оцелявам в Ню Йорк? След повече от месец търсене, без разрешение за работа, без редовни документи, вече и без пари, почти се бях отчаял, когато попаднах в Sky Messengers където Майк - черен юнак с каскет, не ме попита дали имам social security number (ЕГН).

Разговорът с Майк протече непринудено. Той, разбира се, нищо не беше чувал за България, дори не знаеше, че такава държава съществува. Докато от стереото мощно дънеше N.W.A. (Niggaz Wit Attitudes), Майк попита кога мога да започна работа. Уговорихме се за сряда. След като купих колелото, ми останаха точно 43 долара. Две седмици по-късно, когато получих първия си чек, се стъписах и не знаех какво да правя с него. Казах на Майк, че нямам банкова сметка. Той се ухили, вдигна телефонната слушалка и говори кратко с някого. След това ми написа адрес, който се оказа един от многото пунктове в Града, където можеш да обмениш чек срещу кеш. Момичето в Check'N'Cash заразглежда българския ми паспорт с просрочена американска виза, но след като я информирах, че съм от България, широка усмивка озари лицето й, и тя каза нещо от рода на "Аха, България! Знам една жена...". Минута по-късно държах в ръката си 7 банкноти по 20 долара и една от 5. Никога - нито преди, нито след това съм се усещал по-богат. Ледовете на несподелената ми любов с Ню Йорк започваха да се пропукват. Вече знаех, че мога да оцелея там.

Сега, пак в ретроспектива, осъзнавам, че велосипедното ми куриерство в Ню Йорк е най-достойната и най-трудна работа, с която някога съм се заемал. Също и най-ниско платената. Обаче точно това е работата, за която няма да се срамувам да разказвам на децата си. Имаше други работи след това (има и сега) - много по-добре платени, но всичко това са вече вторични и третични наслагвания. Тогава, по време на онзи 10-месечен период, докато натисках педалите по паветата и асфалта на "Манхатън", бях и в най-добрата си физическа форма: 80 кила чист мускул, изваяни върху рамка с височина 189 см. Спомням си случка: влизам в асансьор да разнасям куриерските си поръчки, качват се с мен и две американки - юпита, вероятно с 2-3 години по-големи от мен. И едната като ме погледна - погледът й буквално се премрежи, без майтап. Като ококори тия сини очи американката, и само повтаря: Oh, my God! So gorgeous! So gorgeous! Колежката й започна да се смее, а аз - да се чудя какво става. Не знаех тогава значението на думата gorgeous (прекрасен), след това проверих в речника.

Превъртаме 30 години напред. Сега съм един относително депресиран, но добре охранен "американец", който нито сред своите е свой, нито сред чуждите чужд. Имам семейство и две малки деца - на 7 и на 4 години. Момчетата ме стимулират да правя, каквото трябва да се прави, за да могат да стъпят на крака, да бъдат уверени в себе си и да мислят самостоятелно. Тръпката я има. Тя е различна от онази, която ми даваше крила през първите години в Ню Йорк, но нали не случайно казват, че не можеш два пъти да влезеш в една и съща река? Има и друга поговорка за Ню Йорк. Че бил като акула, която никога не спи, тъй като постоянно причаква следващата си жертва. На мен ми провървя да попадна в търбуха на чудовището, без да ме сдъвчи. Яркият пламък на първичната любов е утихнал, но продължава да ме топли. Синатра точно го е налучкал в песента си за Ню Йорк: If you can make it there, you'll make it anywhere.

Тази година отбелязах момент в живота си, след който времето, прекарано извън България, започна да става повече от времето, прекарано там. Гледам своя снимка от най-ранния ми период в Ню Йорк, шест месеца след като се преместих.

Ясно си го спомням: за тази половин година спомените от предишния ми живот в България до такава степен вече бяха избледнели, че няма да е преувеличение да кажа, че бяха толкова далечни, колкото са и сега. Усещането бе породено не толкова от това как оценявах живота си в България (положително, а сега вече и носталгично), а по-скоро от промяната на ключови възприятия, емоционалния и духовен поврат който се случи точно в момента, когато се преместих в Ню Йорк.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.

Влезте в профила си

Всеки потребител може да чете до 5 статии месечно без да има абонамент за Капитал.

Вижте абонаментните планове
Close
Бюлетин
Бюлетин

Капитал: Light

Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.


2 коментара
  • 1
    rattenfaenger avatar :-|
    rattenfaenger

    Чудесен разказ. Благодаря за споделеното!

  • 2
    susedkata avatar :-|
    Любопитната Съседка

    Всяка драсканица от този обсебен от себе си човек е един и същ бълвоч! От Свободна Европа се усетиха и му биха шута. Браво, заселил си се в Ню Йорк и още не можеш да спреш да се хвалиш. Трябва да ти вдигнем паметник за геройството! Успял си да напуснеш България преди 30 години, а сега пък най-накрая ako успееш да напуснеш и Бай Ганьото в теб, цена няма да имаш, gorgeous!


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал