Протестите в Иран отекват и в България

Протестни действия в Иран е имало и преди: вълни на обществено недоволство след Ислямската революция от 1979 г. се надигат през 1999, 2009, 2017, 2019 и 2020, винаги последвани от кърваво потушаване. Но този път смесването на няколко проблема в едно - религиозните репресии, концентрирането на власт при аятолаха и полицейската бруталност, отнетите права на жените и често проблемният статут на кюрдистанците - доведе и до засилено международно внимание. Публичното отрязване на косата и отхвърлянето на хиджаба се превърнаха в символни действия на движението.

На 30 септември в София беше организиран първият протест у нас в подкрепа на протестните движения в Иран след смъртта на Махса Амини Автор : Светослав Тодоров Преглед на оригинала

Движението в подкрепа на Махса Амини обединява иранците и у нас

"Протестите продължават вече над 20 дни. Такова нещо не се е случвало в Иран", казва един от организаторите на събитието у нас Мехди Мосадегпур. Демонстрацията под надслов "Свобода за всички, Иран не е сам" пред НДК беше организирана от него, съпругата му, също иранка, още няколко съмишленици, и събра над сто души.

Мехди звучи обнадежден: "Въпреки че властта убива, хората не се предават, в знак на протест някои не ходят на работа." Според него събитията сега носят реален шанс за промяна в родната му страна в близко бъдеще.

"Трудно е да се говори за голяма или сплотена иранска общност в София, по-скоро покрай протестите започнахме да си говорим повече", казва Мехди, роден в Корадж (четвъртия по големина град в Иран) преди 40 години. Живее на различни места из Иран, преди да се установи в България преди 18 години, у нас развива няколко семейни бизнеса. Информира се за ситуацията в родната си страна предимно онлайн, от сайтове като www.iranintl.com, които имат стрийминг към новини и от мястото на събитието.

На протеста у нас се развяха и кюрдски знамена, но според него проблемът за независимостта на кюрдите (най-голямата етническа група в света без държава, с население от близо 10 милиона само в Иран) е различна тема от инициирането на демократични процеси в страната. "За да има истинска промяна, първо всички трябва да застанем зад иранския флаг."

Мехди и приятелите му обмислят нов протест у нас по-късно през есента, а други протестиращи инициират демонстрация на 17 октомври от 17 ч. пред Народното събирание.

Същевременно според реакции в социалните мрежи и специализираните в региона медии (Novara Media, The Jerusalem Post, Memri) кюрдите виждат форма на асимилация в това, че се разпространява персийското име (Махса, изписано и на документите ѝ за самоличност) вместо кюрдското (Жина, с което е наричана от семейството си). В Иран единствените признати официални имена са персийскоезичните.

Ирански и кюрдски знамена се развяха по време на демонстрацията в София Преглед на оригинала

Какво може и какво не може да направи протестното движение

Людмила Янева, която е от водещите иранисти у нас, е скептична, че промяна в Иран е възможна, поне не в размерите, в които хората в Европа или като цяло на Запад си я представят. "Последното, което ще падне в Иран, е хиджабът. Ако той падне, пада цялата ислямска структура."

Тя си спомня Иран отпреди Ислямската революция, тъй като завършва Техеранския университет в средата на 70-те години, където започва да учи покрай работата на баща ѝ, търговски представител. "Беше Париж на Азия. Това е народ, който не спира да пее и да танцува. Това прави затварянето му в тези норми още по-болезнено и засилва две реалности на живота в Иран - по-свободният живот вкъщи и ограниченият живот навън."

Янева е преподавала дълги години иранистика в Софийския университет, автор е на учебници по персийски език, превежда у нас ирански автори още от 80-те години, често е представяла ирански филми у нас (на фона на цензурата в страната иранската "нова вълна" е устойчиво явление в киното през последните десет години). За нея литературата и киното остават реален и автентичен извод на живота там. Тя вижда и един парадокс - в по-свободните времена често киното описва жените като наивни и "развалени" от големия град, а въпреки многото рестрикции в момента има изключително поколение жени режисьори. През 2018 г. тя написва книгата "Иран. Жените, които не мълчат".

Заглушаваният женски глас

С началото на протестите преводачката си спомня следните думи на иранската режисьорка Самира Махмалбаф: "Иранските жени са като свежи водни потоци - колкото повече натиск им се прилага, толкова по-голяма сила показват те, когато бъдат освободени."

Според Янева не трябва да има илюзии и клишета, когато мислим за жените в страната: иранките "не си седят и траят", а са интегрална част от предишни протестни действия. През 2014 г. те инициират кампанията "Моята прикрита свобода", в която ирански жени публикуват свои снимки и клипове как стоят на обществени места и размахват свалените си забрадки или се разхождат по улицата без тях. Когато лидерката на движението е заплашена със затвор, демонстрациите само се засилват. "Още едно доказателство, че след Ислямската революция всички усилия за потушаване на съпротивата на жените парадоксално само я засилват и разширяват."

Въпреки че редът в страната е изцяло зависим от ислямските норми, Янева не вижда иранското общество, или поне по-морално освободената част от него в Северен Техеран, като религиозно. Следването на нормите е по-типично за провинциалните райони и по-консервативната южна част на столицата. "Във всеки иранец има голяма любов към родината и корените, затова дори деца на емигрантски семейства се връщат. Тази любов е по-скоро вдъхновена от традициите, близостта със семейството. Една особена сърдечност, която трудно се адаптира към други култури и няма нищо общо с религията - това са светски хора в същността си."

В традиционните норми тя обаче вижда и причина за дългогодишните репресии над жените в обществото. "Религиозните забрани обявяват говоренето на жените в обществото за грях, но в Корана липсва предписание, което да налага такова ограничение", отбелязва Янева. На тях принадлежи само личният и уединен свят на дома и само в него те могат да бъдат незабулени и да изразяват себе си."

Традиционното правило за благоприличие хаджаб-о хайа или шарм, изисква тялото на жената да бъде скрито, нейният глас да не се чува, образът ѝ никога да не бъде изрисуван, а животът ѝ - разказан. Публичното разкриване на който и да е от тези аспекти се счита за нарушение на нейното усамотение и нарушение на обществените табута.

Янева описва Иран като място, в което дори червилото не е червило, а израз на политическо мнение, тъй като моралната полиция може да го счете за подигравка с "кръвта на мъчениците". "Полицията може да измисли всякакви неща, защото женското присъствие е гледано под микроскоп. Например аморално е жените да се смеят по улиците, а на повечето места черно, кафяво и тъмносиньо са единствените позволени цветове."

Според Янева женският глас е заглушаван и защото носи по-особен потенциал, присъствието ѝ е асоциирано като изкушение, което трябва да бъде държано под контрол: "Не само обаянието и чарът на жената до голяма степен зависят от нейното мълчание, но изглежда, че и мирът и щастието на цялото общество се крепят на нейната безгласност. С една дума, от мълчанието на жените зависи привидното спокойствие на цялото общество."