Как да си обясним неудържимото разрастване на индексните фондове

Те заслужават внимателно наблюдение, а не паника

Shutterstock
Shutterstock    ©  Shutterstock
Shutterstock
Shutterstock    ©  Shutterstock

Историята на съвременните финанси е осеяна с идеи, които работят добре в малък мащаб - железопътни облигации, японски небостъргачи, ипотечни книжа - но се превръщат в чудовища, след като около тях се натрупат твърде много играчи. Когато става въпрос за размер, нито една мания не може да се сравни с пасивното инвестиране. Фондовете, които следят целия пазар, купувайки акции от всички компании от американския S&P 500, вместо да анализират коя ще се представи по-добре от средното, вече достигат огромни мащаби. Над 40% от общите нетни активи, управлявани от фондове в САЩ, са пасивни инвестиции, изчислява Институтът за инвестиционни компании. Налага се явлението да бъде внимателно проверено.

Индексните фондове са нараснали поради валидността на основното твърдение, което ги подкрепя: конвенционалните инвестиционни фондове като цяло са ужасна алтернатива. По-голямата част от тях не успяват да победят пазара през годините. Солидните такси за управление, плащани от инвеститорите в такива фондове, често са около 1-2% годишно (и повече за някои хедж фондове), само добавят още към гигантските бонуси за брокерите. Индексните фондове, от друга страна, не начисляват почти нищо (0.04% за голям капиталов фонд) и вършат добра работа, проследявайки избрания от тях бенчмарк. С времето те почти неизбежно захвърлят активните мениджъри в прахта.

Новата книга на журналиста от Financial Times Робин Уигълсуърт "Трилиони", разказва за нарастването на пасивните фондове - от академичното любопитство към тях през 60-те години през комерсиалния им провал през 70-те години, до невероятния им успех през 21 в. Той изчислява, че над 26 трлн. долара - повече от годишния БВП на САЩ - към момента са вложени в такива фондове. Това е повече от достатъчно, за да се повдигнат някои тревоги, като се има предвид, че в миналото големите финанси са изграждали структури, които се оказват твърде големи, за да се провалят (too big to fail).

Уигълсуърт, макар и откровено да приветства тази пасивна революция, също така определя и къде може да се крият капаните. Очевидно е, че индексните фондове усилват властта на компаниите, които съставят индексите. Някога скучните финансови услуги, които отразяваха представянето на пазарите, като MSCI, S&P и FTSE, сега помагат за тяхното оформяне. Включването на акциите на дадена компания в индекс може да принуди инвеститорите по целия свят да купуват. Силата на индекса наистина е и потенциален недостатък. Но като цяло слабостта е достатъчно очевидна, за да могат регулаторите и инвеститорите да се предпазят от нея.

Друго притеснение е свързано с корпоративното управление. BlackRock, State Street и Vanguard, трите титана на пасивното инвестиране, общо притежават над 20% от големите американски компании, регистрирани на борсата (както и много други активи). Въпреки че гласът на един човек няма значение, активните мениджъри, които избират акции в шепа компании, държат те да бъдат добре управлявани. Пасивните инвеститори, чието портфолио включва няколкостотин имена, може да не са толкова заинтересовани. Това е притеснително, като се има предвид, че те биха могли да контролират изхода от много битки на корпоративните заседания.

Пасивните гиганти отговарят, че са грижовни акционери, със служители, посветени в насърчаването на управлението на компаниите, които притежават. Още по-добре би било влияние им да бъде разпръснато по-широко. Това се случва: BlackRock, който на 13 октомври обяви, че сега управлява активи в размер на 9.5 трлн. долара, планира да предаде някои права за гласуване чрез пълномощник към инвеститорите във фондовете си. Това би могло да облекчи и друго безпокойство, че компаниите, притежавани от един и същ огромен пасивен фонд, не се конкурират толкова енергично, да не би успехът им да навреди на други дялове в гигантските портфейли на техните акционери.

Най-големият проблем на мениджърите на активи е, че фондът, който проследява индекс, печели безвъзмездно от усилията на някои друг. Дори посредствените активни фондове помагат за насочването на капитал към стойностни компании (и далеч от лошо управляваните). Иниго Фрейзър Дженкинс от брокера Bernstein веднъж определи пасивното инвестиране като "по-лошо от марксизма": съветските плановици свършиха лоша работа, разпределяйки ресурси за обещаващи начинания, но поне се опитаха. Индексните фондове обаче се наслаждават на своята пасивност.

Какво да правим с този риск? Пазарът, доминиран от пасивни инвеститори, наистина би предизвикал опасения дали капиталът отива на правилните места. Активните мениджъри обаче все още играят голяма роля на пазарите. Инвестициите на дребно се раздвижват (дори понякога са прекалено големи). Компаниите за дялов капитал поддържат оценките на публичните и частните компании като цяло в съответствие. Рисковите капиталисти се стичат към стартъпи.

Освен това хипотетичните недостатъци на пасивните фондове трябва да се противопоставят на реалните спестявания, които инвеститорите са направили от пристигането си на сцената. Ефектите от нарастващата пасивност заслужават размишления, но не и отстъпления.

2021, The Economist Newspaper Limited. All rights reserved

Още от Капитал