С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
4 13 дек 2019, 8:00, 3649 прочитания

Яра Бубнова: Връзката между изкуството и обществото е скъсана

Директорът на "Национална галерия" за проблемите пред музея и възможните решения

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Илюстрация

Кураторката Яра Бубнова е новият-стар директор на Националната галерия - новина, която беше посрещната противоречиво.

След преждевременното оттегляне на Слава Иванова Яра Бубнова беше временно изпълняващ длъжността през последната година. Тя беше обвинена в конфликт на интереси заради паралелно заеманата позиция на директор на съоснования от нея през 1995 г. Институт за съвременно изкуство. Допълнително напрежение създадоха реакциите около "пърформънс вечерята" в НХГ след изложбата на живеещата във Франция българска художничка Ода Жон.


След конкурс Бубнова стана официалният нов директор на "Национална галерия", в съревнование с изкуствоведите Надежда Джакова и Филип Зидаров.

Бубнова е също така комисар на българското участие на Венецианското биенале тази година с "Как живеем" на Лазар Лютаков и Рада Букова, с което успешно се прекъсна десетгодишната пауза от последното участие на страната. Краткият срок за подаване на кандидатури и минималистичният характер на избрания проект породиха нова вълна на спорове. Лице на недоволството на художниците и критиците, обявили се остро против присъствието на Бубнова на сцената, често е съвременният артист Петко Дурмана, също кандидатствал за участие на биеналето.

Ярослава Бубнова е родена в Москва през 1961 г. Завършва История на изкуството в "Ломоносов", а от средата на 80-те години живее в София, където става куратор в Галерията за чуждестранно изкуство.



След 1989 г. Бубнова е важна част от големите постижения на българското съвременно изкуство в международен план - националното участие на Истанбулското биенале през 1992 г., участията на Недко Солаков на Венецианското биенале, през годините често работи по изложбите на другите художници от ИСИ, сред които Иван Мудов, Калин Серапионов, Мариела Гемишева, Кирил Прашков, Красимир Терзиев, Лъчезар Бояджиев, Правдолюб Иванов, Стефан Николаев.

Разговаряме на работното място на Бубнова в "Квадрат 500". На бюрото й има множество разпилени документи, архивни броеве на сп. "Изкуство", последното издание на романа "Физика на тъгата". Зад нея са наредени каталози на изложби и издания за съвременно изкуство, в които е участвала през годините.

"Каквото и да кажа, все ще е скандално", предупреждава Бубнова.
Националната галерия, документално със статут на музей, е създадена през 1948 г., на мястото на някогашния Царски дворец. Притежава над 42 хиляди творби. Най-новата част от комплекса, ‘’Квадрат 500", където постоянната колекция е подредена от Светлин Русев, отвори през 2015 г. при смесени реакции. Под шапката на музея влизат "Квадрат 500", "Двореца", Музеят за християнско изкуство в криптата на храм-паметника "Св. Александър Невски", Музеят на социалистическото изкуство, "Софийски Арсенал – Музей за съвременно изкуство" и къщите-музеи на Вера Недкова, Никола Танев и Иван Лазаров. Последните откупки в са правени през 2012 г. Миналата година институцията получи неочаквано завещание в размер на 1.8 млн. лв от австралийката с български корени Маргарита Занеф, имигрирала в края на 40-те години.


Каква е визията ви за бъдещето на Националната галерия?

Сериозен проблем е, че никога колекцията на музея не е била напълно проучвана. Ние сме хибриден музей, създаден по нестандартен начин в контекста на България - в другите страни тези музеи се развиват от дворците, които имат своя колекция, с времето тя се осъвременява и така се привлича и по-младата публика. При нас липсва това отлежаване и еволюция, в един момент административното решение за създаването просто е било взето. Колекцията от декоративни-приложни изкуства не се е попълвала от 80-те години, международната се попълва много слабо. За това има както икономически, така и културно-политически причини - трудно е да си само "национален" музей в сложните обстоятелства на глобалното общество. Често приемаме това, което е отвъд локалното, за екзотично.

Друг голям проблем, който трябва да се разреши, е свързан с изложбената дейност. Имаме много сгради, а работят малко хора. Трудно е да се поддържа темпото и да правим събития, които са достатъчно интригуващи за различните публики, особено на фона на конкуренцията, която предлага София в момента. За мен е проява на дисбаланс, че в по-новата сграда, "Квадрат 500", колекцията е постоянна. Дворецът трябва да си носи дворцовите характеристики, като придобивка на цивилизацията в края на XIX век - да съчетае историята с оптимистичните представи за развитието на обществото.

Иска ми се да инициираме повече изложби и да участваме в повече международни процеси в хода на организирането им. Не само изнасяне на изложби, но и внасяне. В момента копродуцентството е огромен фактор при музеите. Навсякъде в Европа бюджетите за култура намаляха много рязко, така че все повече музеите търсят сътрудничество. Имаме разговори в тази посока, но не е лесно, тъй като системата на финансиране не е подготвена за такива процеси. Работим бюджетно. Когато стане дума за непланирани дейности, получаваме финансирането, след като сме го изхарчили от нашия бюджет. Постоянно рискуваме да не ни стигат средства за най-елементарни неща като осветление и заплати. Тези фактори ни правят непривлекателен партньор за международни проекти.

Много се борих да се промени езика, на който говорим с публиката, да сме по-комуникативни в социалните мрежи. При липса на маркетингов мониторинг реакциите на посетителите онлайн са единственото, което ни ориентира в обратната връзка. А с медиите ситуацията е сложна поради зависимостите в сектора - едни медии не се интересуват от културни събития, други само от определени тип, така че те също не могат да ни дадат пълната картина.

Има голям недостиг в колегията. Липсват различни типове специалисти, както и, така да се каже, нови специалисти по старо изкуство. Много се промени институционалното присъствие на изкуството в обществото, тъй като то постепенно отпадна от вниманието на държавата, и то на много първични нива. Имаме един преход от "изкуството е страшно нужно" до "изкуството не ни е нужно". Страдаме от липсата на проучване на необходимостите на обществото, не толкова какво може да погъделичка различните аудитории, а на какви въпроси да намерим отговори. Постоянно обсъждаме как по-добре да определяме каква необходимост обществото има от изкуството.

Тежък проблем за разрешаване е и присъствието на съвременното изкуство, това, което се прави сега. В България няма образование, насочено към съвременно изкуство. Трябва да компенсираме от нашата гледна точка, да бъдем дискурсивни по темата за чий дявол то ни е необходимо. Всяка географска точка има отделни отговори. Като музей ние трябва да филтрираме бъдещето. Когато някой от новото поколение се обърне назад, да разбере миналото през колекцията, и то не само от естетическа гледна точка. Посетителят трябва да разбере къде и кога обществото го е боляло. Това са сложни въпроси, още по-сложно става, когато те не са решавани от много време, защото това изисква да компенсираме пропуснатото.

Звучи като непреодолима тежест.

Всичко изглежда непреодолимо, ако не се осмелиш да направиш първите стъпки към преодоляването. Като ценител на музеите смятам, че те имат много сериозна мисия. С риск да се обидят колегите, по-сериозна от всяка друга форма на презентиране на изкуство. Думите остаряват, понякога не се разбират и има нужда от обяснение, докато визуалното изкуство остава като доказателството за съвремието в момента на създаването му. Разбира се, като имаме предвид пропагандата в изкуството, а тя съвсем не е измислена през ХХ век.

Кои за вас са добрите регионални примери за музеи?

В Солун музеят подобно на нас обединява няколко сгради, но успява да организира биенале и други фестивали. За мен един от блестящите примери е Галерията за модерно изкуство в Любляна, която се занимава само с ХХ век. Там всичко е подчинено на идеята, че изкуството е в постоянно движение, а не задължително развитие. Движението предполага променлива оценка на миналото, тъй като има не само политика, но и естетически модели, моди, търговски трикове. Обикновено изкуството на съвремието се отделя от традиционната колекция, която пък понякога става историческа, както се случи в Македония.

В това отношение България трябва да изгради собствен модел. С промяната на технологиите и идеологиите гледните точки се променят. В момента примерно всички сме разглезени от достъпността на изкуството в репродукционния му формат - ние отиваме в музея, за да разпознаем това, което вече знаем. Хората отиват в Лувъра и искат да видят тази "Мона Лиза", която са виждали на снимки. Същото важи за "Целувката" на Климт в "Белведере" във Виена. Сблъсъкът с ново изкуство и непознати образи в момента шокира. Трябва да изградим собствени методи на това "разпознаване".

Има ли някакъв вид идентификационна криза в мисленето ни за изкуство?

Мисля, че да. Колкото и да не ни харесва, историите на изкуството са много, а ние имаме една история, която се основава само на постижения. А има история на изкуството спрямо художници, които по една или друга причина не са били показвани, има различни прочити на историята според теми, начини на съществуване, как държавата или публиката отстранява това, което не ги удовлетворява. Колекцията е един монолит, а около монолитите в културата трябва да има постоянни въпроси, тъй като всички сме в рутината на собственото ни знание.

Нашият монолит в момента, ако не друго, казва, че ако не по-добри, сме били като целия свят. Експозицията е подчинена на идеята, че винаги сме били в европейската култура, независимо от трудностите. За мен мисленето тип "ние сме най-зле" е провинциализъм. От друга страна, не може само борбата ни да не сме изолирани да представя изкуството ни.

Как ще бъде използвано дарението от 1.8 млн. лв. на Маргарита Занеф от Австралия?

Няма клаузи как да бъде използвано дарението. Като повечето държавни културни институции Националната галерия има два проблема - материален и материален. Имаме общо десет имота, които са паметници на културата, а някои никога не са функционирали. Има смисъл част от тези средства да бъдат вложени в опазване на сградите и произведенията в тях. Самият дворец е архитектурно постижение, не е направен, за да се разхождат хората в него постоянно, съответно поддръжката му изисква много труд и реставрационни ремонти, които се бавят вече десет години.

Бих искала да уточня, че ние не разполагаме лично с тази сума. Тя не е преведена на наша сметка, аз не бих могла да си купя обувки с нея. От момента на даряването им тези пари са част от държавния бюджет и ние трябва да се обосновем, когато искаме да ги използваме. Музеят работи с делегиран бюджет, който включва цялото му функциониране - няма бюджет за изложби, конференции, повишаване на квалификацията. Всичко, което правим, го скрояваме от финансирането за поддръжка. Ако сега решите да ми дадете един милион, той отново ще отиде към държавния бюджет, независимо какви условия поставите за използването му.

Намирането на фалшификати в частни колекции тази година постави въпроса до каква степен те присъстват и в институционалните колекции. Имате ли опасения, че при инвентаризирането може да се намерят творби, които не са автентични?

В скалата на опасенията ми това застава много ниско. Някакъв риск съществува, но колекцията е създавана предимно във време, в което не е имало свободен пазар. Държавата е била активен монополист в купуването, дори в известен смисъл агресивен купувач. Ние сме много внимателни, когато една работа влиза във фонда, а и купуваме много малко. При нас го има непрекъснатото пазарене на бедния. Също така, тъй като сме музей, ние не продаваме, така че няма смисъл някой да ни продава фалшификат.

Проблемът с фалшификатите днес има общо с демократизацията при колекционерите през 80-те години, когато да имаш произведение стана не по-малко престижно от това да имаш най-новата кола. На част от колекционерите започна да им е все тая какво точно съхраняват, което на свой ред мотивира фалшификаторите. В България след 1989 г. започваха да колекционират хора, които никога не са се занимавали с това, и се получава така, че културните ценности не могат да покрият интересите на днешното време. Това не са нови процеси - нещо подобно се случва и през XVII век в Холандия, когато масово художници се подписват като други, за да качат цената.

Въпреки това аз съм на страната на свободния пазар и според мен той рано или късно сам ще реши проблема си. Винаги ще има ниша за доверчиви купувачи, но според мен пазарът ще се коригира сам. Ако държавата има воля да се намеси, тя трябва да изработи регулаторни рамки, а не наказателни, тъй като дори и във времена, когато са рязали ръце за фалшифициране, това е продължавало.

Критиките към вас са много - конкурсът за директор не е бил коректен, Институтът за съвременно изкуство разделял творците. Ако някой напише името ви в Google, обвиненията са сред първите резултати.

Ако го напишете на латиница, ще получите други резултати. Имам обяснение за тези реакции, те са персонификация на отношението към музея. В исторически план повечето директори са били художници. Много по-малко са историците на изкуството, които съответно мислят и исторично за изкуството. Аз съм може би единственият директор, който има кариера в презентирането на изкуството и има страхове, че нещо ще се случи с това, което познаваме. Все едно е добре да имаме познатата Национална галерия, отколкото тя да е различна, но добре функционираща.

Фактор е и унищожаването на навика на човека да се среща с изкуство тук, докато глобално то има все по-голямо присъствие в живота на хората, включително събития като протестите на "Уолстрийт", #metoo движението, деколонизацията в изкуството. Не сме научени, че може да имаме контакт с изкуството, то е някъде там, заключено. Когато заговоря за тези неща, може би някои се дразнят. А и ако не влизаха в спорове, художниците нямаше да са художници.

Каква е равносметката ви за участието на България на Венецианското биенале? Павилионът също беше обект на критики.

Беше трудно за организиране, тъй като правилата във Венеция много се бяха променили - биеналето иска задължително участие от страните. Не създадохме достатъчно шум и можеше по-добре да комуникираме павилиона с медиите в България, тъй като всичко се направи на бегом, поради малкото време - включихме се в късен етап от процеса. Но за мен участието е професионален успех. На първо място - присъстваме след толкова дълга пауза, и то с проект, който е актуален и адекватен. До мен стигнаха много добри отзиви. Беше признание, че Стефани Розендал от международното жури ни отличи в едно нейно интервю.

Как бихте коментирала обвиненията, че сте в конфликт на интереси?

Когато встъпих в длъжността миналата година, допуснах административно нарушение. В декларацията попълних, че нямам търговски, финансови и делови интереси, тъй като Институтът за съвременно изкуство е дружество с нестопанска цел и като директор не съм получавала възнаграждение. Докато се опитвах да оправя това, е постъпил анонимен сигнал, който за себе си дефинирам като донос, и се стигна до дело в КПКОНПИ. Направиха се огромно количество проверки, които не установиха злоупотреба с пари. Иронично е, че сега моята позиция реално изолира художниците в ИСИ. Бях един от най-активните куратори в съвременното изкуство в България, в момента не мога да бъда полезна с това.
Какво може да видите в "Национална галерия": в "Двореца" 70-годишнината на дипломатически отношения между България и Китай е отбелязана с изложбата "Пътят на коприната" (до 26 януари). В "Квадрат 500" рисунки на Лика Янко от колекциите на Владимир Илиев и Александър Тошев могат да бъдат видяни до 9 февруари. На същото място са "На 65 милиона години - камъкът" на скулптора Иван Русев и "Притегателни и обичайни: Жената в творчеството на европейски графици от XIX и XX век". В "Софийски арсенал" до 12 януари продължава "Посока Север", която събира творби на съвременни български художници, които живеят и работят в скандинавските страни.

През 2020 г. се очакват изложба, посветена на Никола Маринов (1879-1948), юбилейна експозиция на Здравко Манолов (1920-2010), създателя на Музея за декоративно-приложните изкуства, ретроспектива на Стефан Гацев (1935-1986), ще бъде почетен и скулптора Галин Малакчиев. В плановете са и групови изложби с живописта на 60-те години, съвременно изкуство от Италия, млади художници от България и Чехия, графити артисти от България, експозиция, която ще изследва влиянието на езотерични учения върху български художниците от ХХ век.

Капитал #50


  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

20 въпроса: Блажка Димитрова 20 въпроса: Блажка Димитрова

Един от основните двигатели зад сдружението "Нулев отпадък - България" и създателка на първия отдаден на каузата ресторант у нас

24 яну 2020, 2286 прочитания

Берлинска ръченица 1 Берлинска ръченица

Електронният артист Стефан Голдман за новаторския си поглед към музиката и защо винаги ще имаме нужда от човека в технологията

24 яну 2020, 2288 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Лица" Затваряне
20 въпроса: Даниел Ненчев

Телевизионният водещ издаде "Идеи без граници", първата си книга

Още от Капитал
Ryanair става Buzz в София

Нискотарифната компания планира реорганизация и ребрандиране на част от поделенията си под марката Buzz. Сред тях е това в Полша, което ще поеме управлението на София

Защо си отиват експертите

Отстраняването на неудобните и неадекватните партийни назначения подменя функцията на държавната администрация

Битката за столичната адвокатура

Изборите на органи на софийската колегия имат значение не само за професионалните интереси на гилдията, но и за институционалната зрялост на държавата

Грета Тунберг и пророците на климатичния апокалипсис

Световният икономически форум в Давос отново показа пропастта между думи и дела в областта на борбата с глобалното затопляне

Цветан Тодоров - човекът на чужда земя

Две нови издания хвърлят светлина върху личността и идеите на родения в България философ

20 въпроса: Блажка Димитрова

Един от основните двигатели зад сдружението "Нулев отпадък - България" и създателка на първия отдаден на каузата ресторант у нас

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10