Коронавирус в България и по света
Коронавирус в България и по света
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
20 дек 2019, 8:38, 3279 прочитания

So 2010s: Георги Тенев

"Смелостта спада. Издигане "нагоре" чрез изкуство – тези неща са оставени в миналото."

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Илюстрация

Десетилетията през ХХ имат различен почерк и дух, но ХХI век започва с колебание в идентичността си. Прогнозите за бъдещето трудно се откъсват от ежедневните проблеми, личните и световните кризи понякога са свързани, винтидж носталгията превзема поп културата. От друга страна живеем в свят, който може да опознаем информационно и физически все по-лесно - макар и с цената смартфонът да следи всяка наша крачка. Отминаващото десетилетие, трудно произносимите 2010-те, изостри крайностите в политиката и обществото, изостри и очакванията към бъдещето, сега ограничени до скептични прогнози. Какво всъщност (не) научихме през последното десетилетие? Как ще го запомним и можем ли още да говорим за страховете си в един все повече визуален свят?

В поредицата от есета за последните десет години и как те се отразяват върху начина ни на живот участват личности, които гравитират около няколко професии и имат задълбочен поглед как те се свързват с като че ли все по-променливото настояще: Еми Барух (журналистка, организатор на фестивала "Фотофабрика"), Петър Денчев (писател и театрален режисьор), Йоанна Елми (журналистка, драматуржка), Стефан Иванов (поет и драматург), Вера Млечевска (куратор на съвременно изкуство), Георги Тенев (писател и режисьор), Албена Шкодрова (журналистка, писателка).

Местата, на които говорим

Какво се случи за десет години с думите и с местата, на които говорим. Там, където (би трябвало) да не сме само демографски силует, но да греем с аурата на своите идеи. Ето някои такива "места": театър, литература, медии, храмове.


Театърът – място, действие или сграда?

"Театърът попадна окончателно в сферата на социалните услуги." Думите са на режисьора Явор Гърдев. Трябва да се съглася с него. Театърът у нас се утвърди като бизнес ориентирана индустрия, която обаче си остава държавна собственост. И с това влече проблемите на административна тежест и самоцензура. Няма там продуктивна дискусия между граждани със средствата на изкуството. Смелостта спада. Издигане "нагоре" чрез изкуство – тези неща са оставени в миналото. Сякаш те са били приоритет на предишната тоталитарна власт...

Броя вестниците. Намаляват.



Възможна ли е пълноценна културна система без пресата изобщо? И възможна ли е пресата без сериозни всекидневници? Измряха някои всекидневници от нетаблоиден тип. Изчезна "Класа" само след три години дейност (яви се с амбиция да споделя съдържание от "Уолстрийт джърнъл"). През 2011 г. спря да излиза на хартия и "Дневник". Днес не съществуват ежедневници, поне приблизително адекватни на съдържанието и стила на германския "Тагесшпигел" или на британския "Гардиън". Къде тогава да си намери място публикацията за култура, сериозната критика? Гаснат изданията от специализираната преса. Професия театрален, литературен или кинокритик вече не съществува. Интересни и полезни статии за нови спектакли се появяват тук и там, но това е част от лични инициативи, блогове, медийно-академични системи. Една културна традиция вече не съществува.

Нова ли е новата българска литература?

"Ние само привидно имаме един живот и един свят, ние само привидно говорим на един и същ език, казва проф. Георги Каприев. В действителност обитаващите "съвременна България" живеят в различни времена, техните светове са в различни исторически слоеве, поведението им се базира на нееднакви ценностни йерархии и в последна сметка говорят различни български езици."

Може би "Възвишение" (2011) и "Чамкория" (2017) се оказаха явлението, което изпълнява рецептата за индивидуален текст, кодиращ колективните разкази? Монологичният глас на неговите книги се лее, гласът на малкия Герой от периферията на историята, който може да се окаже център на системата. Читатели от разни "ценностни йерархии" съпреживяват метатекста на Русков в "Чамкория". Някои – в трудния обем на романа, други през живото слово на Захари Бахаров. Има нещо естетизирано и страшновато в книгата – онова, което отново Каприев ще обозначи като "духовните" въздигания на простака. А може би то именно е акция по вертикала – въздигане, което свързва непретенциозния и безименен персонаж на историята с интелектуално настроения, самомнителен постмодерен съвременник...

Обаче: извличането на патриотично-героични обертонове (и оттам деформациите), до които може да доведе маркетингът на една романна екранизация, също се трупат в сметката на явлението Русков. Едни мимолетни 90 секунди от филма "Възвишение" прокънтяха в праймтайма. В тези секунди с изненада някой трябваше да преглътне, че киноверсията на "Възвишение" (сюжет от сакралната биография на Възраждането) май сериозно отделя сили да се занимава с не просто пиперливи, а направо с грозно нецензурни смешки на гърба на българските монаси от XIX век.

Културна ли е съвременната литературна култура?

През 2015 г. в превод на Анджела Родел романът "Физика на тъгата" на Георги Господинов излиза в широка орбита по света. За българския постмодернизъм се пише във водещи американски и европейски издания. Върната обратно на родна сцена обаче, новината за успеха добива изкривявания. Написаното от тукашната критика и казаното в медии и социални платформи често хипертрофира до екзалтации. По-грозното е, че то става повод и за публично споделени озлобления (от завист). Чаканият пробив на световната литературна карта не можа да се сподели колективно. И донесе в критическото и творческото поле повече скръб и жалост, отколкото радост и вдъхновение. Проблемът отново е, че това поле твърде точно повтаря очертанията на общо зададеното медийно поле, в което действат некрасиви закони...

Припомням думи на писателя и режисьор Иван Станев: "Членовете на мафиотски групировки се разстрелват. Между литератори или режисьори човек може да си представи същото – те не го правят просто защото нямат оръжие или ги е страх, но иначе се псуват по същия начин. С една смесица от несъзнателни, но и съзнателни тенденции, изцяло се подмени културният контекст на страната. Това започна с таблоидите, които още в началото на 90-те години подмениха целия български език със селско-хулигански..." Иска ми се Иван Станев да не беше прав.

Надежда има.

Ново поколение български интелектуалци, облечени в расо – това е феноменът на последното десетилетие. През тези години тихо и ненатрапливо те заеха местата си. Издания, в които да четем техните текстове, не са много, но имат качество - списание "Християнство и култура" например. Няколко имена: свещеникът и доктор на науките Сава Кокудев от Богословския факултет в София; д-р Добромир Димитров – свещеник и преподавател във Велико Търново. И, разбира се, протойерей Николай Нешков, богослов, писател, проповедник, който предизвиква неочаквана за България тишина, докато говори... Те пишат и общуват на езика на съвременността, готови са да превеждат и тълкуват както текста на богослужението, така и проблемите, родени от ежедневието, сблъсъците на душата с травмите на деня. Ако наистина се нуждаете от нещо смислено, ако ви липсва нещо важно – търсете тези хора.

Възторжено посрещнахме и събитието на литературната 2017-а, дебютиращия романист Петър Крумов. Но, радвайки се на зрелия му стил и бурната фантазия, се питам не липсва ли още някой. Да, липсват млади български писатели, излезли измежду българските турци и пишещи на български за нашата България, от своя гледна точка. Все още ние като културен народ нямаме шанса да огледаме сложната си и многопластова "заедност" през очите на отделните културни, етнически групи. Да усилим усещането си за единен народ и за спойката, наричана нация.

Георги Тенев e писател и режисьор. В началото на годината излезе новия му роман "Балкански ритуал".

Капитал #51

Текстът е част от брой 51 на седмичния Капитал (20 декември - 9 януари). В броя ще прочетете още:

Прочетете

  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

20 въпроса: Мартин Михайлов 20 въпроса: Мартин Михайлов

Михайлов стои зад две от заведенията, които бяха (отново ще бъдат?) обичайна част от нощните походи в София

22 май 2020, 2067 прочитания

Скокът на Бълхата 1 Скокът на Бълхата

Пътят на Фийби Уолър-Бридж от импровизираната сцена до подиума на "Златен глобус", наградите "Еми", Saturday Night Live и след това

15 май 2020, 2235 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Лица" Затваряне
So 2010s: Вера Млечевска

"В последните няколко години истината е такава, каквато много хора искат да си я представят и в която вярват."

Още от Капитал
Мигът на електронните подписи

Георги Димитров, член на съвета на директорите на "Евротръст" пред "Капитал"

Рекламна спортна пауза

Как ще се отрази на рекламните инвестиции отменянето на големите спортни събития през годината

Чиновници в излишък

Държавната служба е желана заради сигурността по време на криза и гарантираната заплата

Гръцка рецепта за добра криза

Атина се справи отлично с епидемията. Сега идва рецесията

Домът, моят приятел

Виртуална изложба представя погледа на тридесет фотографи към дома като "жив организъм"

Шоуто трябва да продължи, но как

Пандемията промени значението и начина на работа на вечерните шоута, независимо дали говорим за Джон Оливър или Николаос Цитиридис

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10