So 2010s: Албена Шкодрова
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

So 2010s: Албена Шкодрова

So 2010s: Албена Шкодрова

Обществото ни, в кривия микроскоп на социалните мрежи, се олюляваше като шизофренна ламя

5887 прочитания

© Лео Де Бок


Десетилетията през ХХ имат различен почерк и дух, но ХХI век започва с колебание в идентичността си. Прогнозите за бъдещето трудно се откъсват от ежедневните проблеми, личните и световните кризи понякога са свързани, винтидж носталгията превзема поп културата. От друга страна живеем в свят, който може да опознаем информационно и физически все по-лесно - макар и с цената смартфонът да следи всяка наша крачка. Отминаващото десетилетие, трудно произносимите 2010-те, изостри крайностите в политиката и обществото, изостри и очакванията към бъдещето, сега ограничени до скептични прогнози. Какво всъщност (не) научихме през последното десетилетие? Как ще го запомним и можем ли още да говорим за страховете си в един все повече визуален свят?

В поредицата от есета за последните десет години и как те се отразяват върху начина ни на живот участват личности, които гравитират около няколко професии и имат задълбочен поглед как те се свързват с като че ли все по-променливото настояще: Еми Барух (журналистка, организатор на фестивала "Фотофабрика"), Петър Денчев (писател и театрален режисьор), Йоанна Елми (журналистка, драматуржка), Стефан Иванов (поет и драматург), Вера Млечевска (куратор на съвременно изкуство), Георги Тенев (писател и режисьор), Албена Шкодрова (журналистка, писателка).

Пренареждане, пропадане и неочаквана опорна точка

През 2010-те започна второто пренареждане на света за моето поколение. Холивуд се превърна в морален авторитет, фабриката за трагикомедии се премести в Белия дом, а държавата с най-голяма концентрация на блестящи университети извърши най-зрелищната глупост на епохата - Брекзит. С това доста внезапно обръщане на шествието нашето объркано общество, отдавна привикнало да вдига пушилка най-отзад с циркаджийските си държавни дела, а-ха да се озове в авангарда. Но тази едва открехнала се врата мълниеносно се захлопна, защото, преди да разберем, всички заедно летяхме надолу.

Ролъркостърът можел да набере 110 км в час за три секунди. И ние се носехме като хала и порехме с гърди паяжините, които бяхме мислили за циментирани срещу калта на историята дъна. Първо се продъни вярата в свободната демокрация като гаранция срещу извънредния идиотизъм, после идеята, че равните права на жените са сред абсолютните идеали на съвременната западна цивилизация. Без да намаляваме, профучахме покрай етническата толерантност, уважението към познанието, милосърдието, свободния сексуален избор и всякакви други идеи, които ако не за реалност, бяхме смятали за непоклатими ценности.

Пропадахме като по Николай Райнов: на "долната" земя, докато тя не се окажеше "горна" спрямо следващата, към която се устремявахме. Усещането беше, че няма начин да не наближаваме течния център на планетата.

Докато политическата класа в България сервираше разочарование след разочарование, медиите имплодираха морално и професионално, правосъдието бе доубито с лопата и църквата отказваше да изиграе каквато и да е позитивна роля. Обществото ни, в кривия микроскоп на социалните мрежи, се олюляваше като шизофренна ламя. Българската, познатата от илюстрациите на Любен Зидаров ламя, е поразена от странна болест: главите й не могат да се понасят.

Наблюдавах това от Белгия, където живея от десет години. Следях Брекзит отблизо, защото мъжът ми снимаше филм за преговорите. С колеги и приятели посрещахме с увиснали ченета събитията във Вашингтон, Лондон, Париж, Брюксел. Политическият фарс в САЩ и Англия ни смайваше, но и в Белгия популизъм, национализъм и ксенофобия добиваха легитимност. Изказвания срещу имигранти, които преди десет години щяха да звучат напълно неприемливи, ставаха обичайни. Националистите продължиха да увеличават гласоподавателите си и правителствата им все по-успешно орязваха проекти от обществен интерес: финансиране на образованието, изкуството, обществения транспорт, в интерес на големите капитали.

Все пак тонът и политиките оставаха по-сдържано антисоциални в сравнение с България. Ровех и из българските новини и обсъжданията им в социалните мрежи и стотици пъти се заклевах да се залича от фейсбук (познато?). Драмата на 2010-те достигна по емоционална интензивност тази от 1990-те, но не съдържаше оптимизъм. Хората престанаха да се изненадват от идиотщините на политическата класа. Приеха ги за нормално поведение и взеха да се изненадват от тези, които още се изненадват.

Имах усещането, че съм загубила глас. Като човек, чиято работа е да пише, т.е. да казва някакви неща на някакви хора с някаква цел, загубих всички ориентири. Може би беше заради емиграцията. Но не вярвам. Мисля, че много хора изпитваха същото: не знаех кому да говоря, какво има смисъл да казвам, как да го кажа, за да бъде разбрано. Когато работиш над текст, в главата ти винаги има някакъв въображаем профил на човек, който ще прочете написаното. Този въображаем събеседник създава текста ти заедно с теб. Само че за мен този събеседник започна да губи очертания. По-лошо - като в главата на Лила в "Гениалната приятелка" на Феранте имаше моменти, когато този профил изведнъж пръсваше човешките си очертания и се превръщаше в чудовище. Като че никоя граница, дори тази на човешкото тяло, вече не изглеждаше сигурна. В пропадането през паяжините опори нямаше.

"Хората на света продължават да се множат. И вече никой не може да направи нищо за каквото и да е", пише Пол Боулс, авторът на "Чай в пустинята", през 1986. Чувството, че някакъв критичен праг е прехвърлен и индивидуалните думи и действия губят смисъл в многотията, датира от преди интернет и социалните мрежи. През последното десетилетие проблемът прерасна в пандемичен кошмар. Шепата глобално популярни социални мрежи, които се хранят от подклаждане на страстите, превърнаха човешката многотия в девети вал. Той въртеше и мен и моя въображаем събеседник в зловеща центрофуга и всичко, за което се опитвах да се уловя, се сриваше заедно с мен надолу.

В това пропадане ми подаде ръка - и това е най-добрата новина на десетилетието - неочакван спасител. Един спасител, който, откакто се помня, е инвалид на легло, и който в миналото често ме е докарвал до гняв със своята безпомощност - българската литература. На фона на възпалената социална панорама гласовете на Капка Касабова, Георги Господинов, Олга Николова, на безпощадната присмехулница Рада Барутчийска, Златозар Петров, Боян Папазов ми се сториха като земя, съзряна от сала на осмия ден. Малко встрани от тях, но също животоспасяващи ми се видяха философските есета на Райчо Пожарлиев. Имаше и други - разкази на Мирослав Пенков, есета на Виргиния Захариева, и това не е изчерпателен списък.

За първи път българската съвременна литература ми звучеше съвременна. Четях я като лекарство. Опитвах да проточвам удоволствието, самопредписвах си дози. Пробвах как ми звучи в София, после в Льовен, Ротердам, Ню Йорк, или където там се озовях. Контекстът променя литературата и литературата променя контекста, точно както скулптурата променя пространството и придобива различен вид според това къде е сложена. Но тези гласове навсякъде ми звучаха добре, облагородяваха деня ми и за първи път ме накараха да почувствам щастие от съвременната българска култура.

Много от тях, ако не ми дадоха ултимативния отговор "42", ми подадоха опорна точка. ("Опорна точка" се казва книгата на Олга Николова - вълшебно разгърната градина за разходки и игра на въображението!). Посочиха ми изход. В крайна сметка никой от нас не може да направи повече от това да говори с най-добрия глас, на който е способен. Но ако достатъчно много от нас го правят, това променя средата. А средата променя хората.

Какво повече ни трябва от това да живеем добре и да преобразим света?

Албена Шкодрова e журналистка, писателка и бивш главен редактор на сп. "Бакхус". Живее в Льовен, Белгия.

Десетилетията през ХХ имат различен почерк и дух, но ХХI век започва с колебание в идентичността си. Прогнозите за бъдещето трудно се откъсват от ежедневните проблеми, личните и световните кризи понякога са свързани, винтидж носталгията превзема поп културата. От друга страна живеем в свят, който може да опознаем информационно и физически все по-лесно - макар и с цената смартфонът да следи всяка наша крачка. Отминаващото десетилетие, трудно произносимите 2010-те, изостри крайностите в политиката и обществото, изостри и очакванията към бъдещето, сега ограничени до скептични прогнози. Какво всъщност (не) научихме през последното десетилетие? Как ще го запомним и можем ли още да говорим за страховете си в един все повече визуален свят?

В поредицата от есета за последните десет години и как те се отразяват върху начина ни на живот участват личности, които гравитират около няколко професии и имат задълбочен поглед как те се свързват с като че ли все по-променливото настояще: Еми Барух (журналистка, организатор на фестивала "Фотофабрика"), Петър Денчев (писател и театрален режисьор), Йоанна Елми (журналистка, драматуржка), Стефан Иванов (поет и драматург), Вера Млечевска (куратор на съвременно изкуство), Георги Тенев (писател и режисьор), Албена Шкодрова (журналистка, писателка).

Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK