Коронавирус в България и по света
Коронавирус в България и по света
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
24 яну 2020, 8:00, 6059 прочитания

Ален де Ботон: Ние сме любов и мрак

Писателят, философ и основател на The School of Life за емоционалната интелигентност, стоицизма и деструктивното в човешкия вид, пред "Капитал"

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg
- "Ако сте объркани и тъжни, може би се нуждаете от психотерапевт, а не от ваканция на Бали."

- "Убеден съм, че ще създадем колония на Марс в близките четиристотин години."


- "The School of Life помага на хората да живеят по-удовлетворяващ емоционален живот. Постигаме това чрез книги, филми, психотерапия и курсове."


Ален де Ботон е английски писател, философ и предприемач, роден в Швейцария. Автор на петнадесет книги, голяма част от които бестселъри, Де Ботон често е възхваляван от едни и отричан от други. Феновете му се възхищават на умението му да обяснява сложни философски концепции на разбираем език и да стимулира интелектуалното любопитство на читателите. Противниците му го обвиняват, че тривиализира философията, принизявайки я до нивото на масовия читател. Самият Де Ботон не се впечатлява особено от последните. "Преди се засягах, но днес съм прекалено стар, за да се тревожа, и наистина не обръщам внимание", казва Де Ботон в телефонен разговор с "Капитал" от Лондон, където живее през повечето време със семейството си.

Де Ботон е роден в Цюрих, Швейцария, през 1969 г. в семейството на Жилбер де Ботон, крупен инвеститор и колекционер на изкуство и един от основателите на "Тейт модърн". През 1992 г. завършва философия в Кралския колеж в Лондон и през 1993 г. публикува първата си книга - Essays In Love (1993). В следващите години Де Ботон написва общо петнадесет книги на най-различни и несвързани на пръв поглед теми като влюбването (Essays In Love, 1993), пътуването (The Art of Travel, 2002), социологията (Status Anxiety, 2004), архитектурата (The Architecture of Happiness, 2006) и религията (Religion for Atheists, 2012).



У нас Де Ботон е познат с есеистичния бестселър "Как Пруст може да промени живота ви" (1997), със сборника "Предстоят ли най-добрите дни за човечеството" (в съавторство със Стивън Пинкър , Мат Ридли , Малкълм Гладуел, 2016), както и с последния си роман "Посоката на любовта" (2016).

Илюстрация


Повод за този разговор беше излизането на The School Of Life - An Emotional Education през ноември 2019 г. - сборник с есета от различни автори с предговор от Ален де Ботон, публикуван от The School of Life.
Освен успешен автор и лектор Ален де Ботон е и предприемач. През 2008 г. той става съосновател на бранда The School of Life, под чиято шапка се публикуват книги, заснемат се филми и се провеждат лекции, които да помогнат на хората да живеят по-балансиран емоционален живот. През 2009 г. Де Ботон става съосновател на Living Architecture, организация с нестопанска цел, която си сътрудничи с някои от най-известните световни архитекти при строежа на почивни домове. Последният проект на Living Architecture е сграда в Южен Девън, Великобритания, осъществена в сътрудничество със световноизвестния швейцарски архитект Петер Зумтор.

Откъде идва интересът ви към философията?

- Винаги съм се интересувал от интерпретирането на емоциите, както и от областите на познанието, които помагат за това. Философията, но и психологията, литературата, историята. Освен това винаги съм бил човек, който си почива, докато мисли. Някои хора стават неспокойни мислейки, но при мен е точно обратното. Познаването на емоциите и чувствата ме успокоява. Колкото по-добре ги разбирам, толкова по-сигурен се чувствам. Така че мисленето е един вид контрол над живота, който иначе може да е доста объркващ. Смятам, че това е нещото, което в крайна сметка ме прави интелектуалец. Интелектуалците са хора, които си почиват, докато използват интелекта си.

По какъв друг начин си почивате?

- Обичам да правя неща, които ми позволяват да мисля. Обичам да пътувам с влак например. Особено ако няма много хора в купето. Намирам, че гледката през прозореца помага на мисълта. Понякога просто се разхождам. Това са все ситуации, в които големите мисли и идеи могат да изплуват на повърхността.

Кога разбрахте, че искате да пишете?

- В късните си тийнейджърски години, когато бях на около седемнадесет, исках да бъда писател, защото обичах да чета. Спомням си, че четях Ролан Барт, Милан Кундера, Джулиан Барнс и Стендал и си мислех: "О, тези писатели са толкова добри!" Те събудиха у мен желанието да пиша, да създавам. Когато завърших първата си книга - Essays in Love, бях изумен, че нещо, което съм написал, е в книжарниците. Дори след като вече бях написал няколко книги, все още ми изглеждаше доста нереално, че мога да бъда писател.

Кои са авторите, повлияли ви най-силно в началото на кариерата ви?

- Както споменах, много харесвах Ролан Барт и Стендал, също така Никълсън Бейкър, Вирджиния Улф и Пруст. Мисля, че всеки писател слага определени автори в своя "творчески миксер" и така се сдобива със собствен глас. Аз харесвах гласове, които са рационални и емоционални едновременно. Харесвам комбинацията от емоция и достолепна сдържаност. Литън Стрейчи казва, че в писането си Стендал съчетава "емоционалността на 12-годишно момиче със строгостта на върховен съдия".

Мисля, че това е отлична комбинация - да бъдеш едновременно строг и емоционален.

Дебютният ви роман Essays in Love е продаден в респектиращия двумилионен тираж. Очаквахте ли такъв успех?

- Не, но стана добре така, защото успехът ми даде увереност да продължа, сдобих се със самочувствие. С тази книга спечелих време. Мисля, че за един писател е много важно да има време да пробва различни неща, да бърка, да започва отново, да бъде креативен... Години по-късно, през 2010 г., Essays in Love беше екранизирана като романтичната комедия My Last Five Girlfriends, но филмът нямаше особен успех. Все пак спечелих малко пари и си купих кола.

Като споменахте коли в сериала "Момчетата от Медисън авеню" главният герой Дон Дрейпър казва: "Щастието е миризмата на нова кола." Смятате ли, че колите могат да направят човек щастлив?

- Някои коли могат в определени моменти да направят хората донякъде щастливи. Аз съм голям фен на електрическите автомобили и харесвам много моето BMW i3. Проблемът е, че според християнството материалното не носи добродетели и единствените важни неща в живота са духовните, които човек не може да докосне. Аз харесвам изкуството и архитектурата прекалено много, за да приема това. Смятам, че един красив, добре подреден град или една красива къща или дори една красиво изработена вилица са значими постижения на човешкия дух. Красивите предмети улавят отношението към живота и го отразяват. Ето защо в добрия живот има място за вещи. Не мисля, че животът може да бъде добър без материални притежания.

В началото на кариерата си пишете книги, определяни като "художествена литература с есеистични отклонения". През 1997 г. публикувате първата си изцяло есеистична книга - "Как Пруст може да промени живота ви", която се превръща в бестселър. Какво ви накара да се обърнете към чистата есеистика, с която сте познат днес?

- Мисля, че всичко зависи от това, за което пишете. Ако пишете за любовта, е много удобно да имате герои и да изследвате техните емоции. Ето защо преди няколко години написах продължение на Essays in Love, наречено The Course of Love (издадена на български като "Посоката на любовта" - бел. авт.). И двете книги са романи, но както казахте, с есеистични забежки. Мисля, че едно от предимствата да живееш в модерния свят е, че границите между романа и есето са размити. Харесвам територията между тези два жанра. Смятам, че авторите винаги трябва да изберат в какъв жанр да работят едва след като са решили какво искат да кажат. Така може да се окаже, че вместо да напишете роман, трябва да сътворите опера или да проектирате сграда.

Опитите ви да направите философията популярна са горещо приветствани от едни и остро критикувани от други. Обвиняван сте в тривиализиране на философията и сте наричан поп-философ. Какво мислите за тези определения? Засягат ли ви или сте склонен да ги приемете?

- Вижте, в крайна сметка става въпрос за работни места. Има хора, които са наети от университетите да преподават философия, и за да бъдат академични философи, те трябва да вярват, че правят нещо специално, което оправдава позициите, които заемат. Нормално е тези хора да са враждебно настроени към някого като мен, който прави същото като тях, но извън академичните среди. Преди се засягах повече, но днес съм прекалено стар, за да се тревожа, и наистина не ме интересува.

Завършил съм философия, но не смятам себе си за философ. Аз съм писател, който създава различни неща. В един етап от кариерата си се тревожех много от критиката, но скоро свикнах с критиците и започнах да ги разбирам. Много хора са просто наранени и ядосани и търсят отдушник за тези чувства. Тъжно е, но хората са странни създания, пълни с мрак. Имаме и любов в себе си, но и много мрак.

Основател сте на организацията The School of Life, с офиси в Берлин, Лондон, Амстердам и други градове по света. Как се роди идеята за това движение и как се промени първоначалната концепция десетилетие след началото?

- Най-просто казано, ми беше ми омръзнало да съм сам. Исках приятели, исках сътрудничества, а не всичко да се върти около мен. Когато бях по-млад, обичах много да съм в центъра на вниманието. Харесваше ми да излизам на сцената и хората да ми се възхищават. След това надраснах този нарцисизъм и почувствах, че искам да бъда част от нещо по-голямо, от движение. Харесва ми това, че в историята има движения на съмишленици. Като стоицизма например. Не един стоик, а цяла школа, наречена стоицизъм. Така че исках съмишленици. Аз имам определени убеждения относно живота, изкуството и културата и си мислех, че ако открия други хора със сходни идеи, можем да започнем The School of Life и в резултат на това ще бъдем по-малко сами, по-малко изолирани, ще се забавляваме повече и ще имаме повече влияние. Това е причината, поради която го създадох. В началото беше много забавно, но в един момент започнахме да губим пари и трябваше да инвестирам доста собствени средства в начинанието. В един момент стана нетърпимо. Така бях принуден да науча повече за бизнеса и мениджмънта - все неща, които никога не съм намирал за особено интересни или важни.

Научих се да управлявам бизнес и днес The School of Life е доста успешно начинание. Много се гордея с това, че продължихме, въпреки трудностите. Днес бъдещето ни е сигурно. Защото когато един бизнес губи пари, той трябва да бъде закрит. Но ние успяхме да стъпим на крака и днес сме организация от около 150 души в целия свят. Най-общо казано, The School of Life помага на хората да живеят по-удовлетворяващ емоционален живот. Постигаме това чрез книги, филми, психотерапия и курсове. The School of Life се превърна в бранд, чието лице не съм аз, а моите съмишленици, обединени от сходните си разбирания си за детството, парите, приятелството, секса, любовта.



Споменавате стоицизма в доста свои интервюта и лекции, наричайки го "една от най-интересните философии". Също така няма как да не забележим купищата книги по темата, публикувани в последните години, със заглавия като The Stoic Art of Living, The Daily Stoic, How to Be a Stoic, How to Think Like a Roman Emperor и т.н. Смятате ли, че стоицизмът е философията на днешното време, и ако да, какво го прави толкова актуален?

- Стоицизмът е добра философия за всяка епоха и винаги е бил популярен - от зараждането му до наши дни. Откриваме стоицизъм в Ренесанса, както и през XVIII век. В известен смисъл той винаги е бил константа. Стоицизмът е философия на здравия разум. Така например един от постулатите му е, че човек трябва да приеме риска от живеенето и да прави това с леко сърце. Стоиците учат, че вместо да бягате от мисълта за смъртта, трябва да я приемете и да сте готов за неизбежното. Те също така смятат, че лошите неща не бива да ни заварват неподготвени.

Според тях подготовката позволява на човек да оцени хубавите неща в живота по-пълноценно, защото подготвеният човек не се страхува, че нещо лошо ще го изненада. В същото време стоиците са много мрачни. Хубаво е, че има книги за стоицизма, хората се нуждаят от повече такава литература, защото стоицизмът в известен смисъл е доста по-мъдър от християнството или будизма.

Една от книгите ви се казва The Art of Travel - какво ви вдъхнови да я напишете? Вие самият пътувате ли доста и трябва ли човек да е пътешественик, за да пише по темата?

- Аз самият не съм голям пътешественик в класическия смисъл на думата - човек, който винаги е с раница на гръб на някое отдалечено място по света. Не, това не съм аз. Но както всички ние, така и аз харесвам идеята да избягам, да сменя климата и културата, да опознавам нови места, да отворя очите си за различните кътчета на планетата ни. Така че исках да напиша книга, която да улови някои от емоциите, които изпитваме по време на пътуване. Книгата не е за екзотичните пътешествия, които хората често свързват с нещо необичайно. Например смята се, че някой е голям пътешественик, ако е бил в Андите, на Антарктика или в амазонската джунгла. За мен пътешествие е дори отиването в непозната част на града, в който живея. Или ходенето със завързани очи в дневната. Това също е пътешествие. Пътешествие е всичко, което променя перспективата ти към света.

"Ходенето със завързани очи в дневната" ми напомня за романа A Journey Around My Room на Ксавие дьо Местр, 27-годишен французин, арестуван в Торино след дуел и принуден да прекара шест седмици под домашен арест през 1790 г. В него Дьо Местр описва "пътуването" из стаята си, използвайки похватите на популярната по онова време пътешественическа литература.

- Това е наистина изумителна книга. Мнозина от нас, когато се чувстват объркани или тъжни, често си казват: "Ех, само ако можех да отида на пътешествие, това би ми помогнало." Мисля, че сме хем прави, хем не да разсъждаваме така. Понякога човек се нуждае от това външният свят да помогне на вътрешния. Ако отвътре сме мрачни, малко светлина отвън никога не е излишна. Но истинските пътувания са свързани с откриването на нас самите. Ако сте объркани и тъжни, може би се нуждаете от психотерапевт, а не от ваканция на Бали. Това също е пътешествие.

Преди няколко години сп. Time публикува мнение, озаглавено "Стойте си вкъщи: пътуването е надценено". В него се твърдеше: "Модата на пътуването заедно с обсебеността от смартфоните, консуматорството и работохолизма е поредното нещо, което заглушава вътрешния ни глас, който задава най-трудните, но също така най-важни въпроси: Кой съм? Защо се чувствам толкова самотен? Живея ли пълноценно, в хармония с ценностите си?" Съгласен ли сте с тази теза?

- Религията е изпращала хората на пътешествия по света в продължение на векове. Пилигримството е добър пример за това какво трябва да бъде истинското пътешествие - интелигентно пътуване, при което човек броди по света, но в същото време търпи вътрешна промяна или еволюция.

В идеалния случай едното трябва да помогне на другото да се случи. Така че изборът не е между това да стоим вкъщи и да станем по-добри или да скитаме по света, за да забравим за екзистенциалните въпроси. Не. В идеалния случай външното пътешествие помага на вътрешното. Но понякога това е невъзможно. Пробвайте да се обадите в "Хилтън" и да кажете "може ли да ми организирате вътрешно пътешествие". Със сигурност ще ви помислят за луд. Но мисля, че това е добра идея.

Представете си, че се опитвате на превъзмогнете срамежливостта си. Пътуването е чудесен начин да го стори. Ако някой е срамежлив, бих го посъветвал да отиде сам в Япония. След седмица вече няма да е толкова стеснителен, защото ще е бил принуден да извърши много необичайни действия, за да се разбере с околните. Има решение за всичко. Така например, ако се чувствате недостатъчно значим, бих ви посъветвал да отидете в австралийската пустош и да поживеете там. Тогава наистина ще осъзнаете, че не сте важен. И вместо да смятате, че това е ужасно, гледайки необятното небе, ще разберете, че да бъдеш никой не е чак толкова лошо. Всъщност това е нещо прекрасно и в него има доста мъдрост. Така че, вместо да страдате от мисълта, че не сте достатъчно важни, можете да постигнете мир и хармония, осъзнавайки, че сте никой. Всички ние сме никой в голямата схема на нещата.

Кога за последно се почувствахте незначителен?

- Онзи ден, когато отидох да разгледам изложбата Moving to Mars в лондонския Design Museum. Там има фантастична стая, в която се върти 360-градусово видео, заснето от роувъра на повърхността на Марс. Нещо изключително! Гледате тези образи с перфектно качество и сякаш сте там. Когато настъпи вечер, залата се затъмнява и Земята изгрява като далечна звезда на марсианския небосклон. Смятам, че всички ние трябва да посетим тази зала, ако започнем да мислим, че сме незначителни или че проблемите ни са прекалено големи.

Споменавате Марс как гледате на идеята за човека като интерпланетарен вид?

- Добър въпрос! Не се съмнявам, че хората ще пътуват до други планети. Също така, убеден съм, ще създадем колония на Марс в близките четиристотин години. Може би ще променим биологията си или околната среда. Хората винаги са приспособявали природата така, че да отговори на нуждите им, и не виждам причина да не продължим да го правим и на Марс. Освен това смятам, че човек ще еволюира извън тялото си. В следващите 500 години идеята за човека няма да бъде ограничена в сегашните ни представи. Вероятно човекът ще се превърне в нещо небиологично или в комбинация между биология и технология, благодарение на което ще избегнем много от днешните ограничения, включително и факта, че сме смъртни. Всичко това, разбира се, ще се случи, ако оцелеем, защото ние сме много агресивен и деструктивен вид и може да се самоунищожим.

Не звучите особено оптимистично.

- В даден момент човек става реалист относно живота. Осъзнава, че няма никакви приятели, че повечето хора са ужасни, че планетата в много отношения е съсипана, че нещата като цяло са зле, че смъртта идва Детинската невинност се превръща в отчаяние и човек спира да се усмихва. Но колкото и да е абсурдно, смятам, че осъзнаването на абсурдността на живота може да доведе до еуфорично щастие. Човек трябва да си каже: "Разбирам, че нещата не са розови, но въпреки това ще бъда смел и ще се усмихвам напук на всичко."



Писали сте доста по темата за любовта. Твърдите, че тя не е емоция, а умение. А както знаем, някои умения, като карането на колело например, веднъж усвоени, никога не се забравят. Любовта едно от тези умения ли е?

- Ако кажете на някого, че го разбирате, ако го слушате внимателно и се опитате да се поставите на негово място, това са все жестове на любовта. Ако го правите през цялото време, човекът отсреща ще ви обича. Той ще се чувства свързан с вас. Ако позволите на хората да се чувстват сигурни във ваше присъствие и в същото време изразявате одобрение и привързаност, те ще се чувстват обичани.

Не искам да звуча суховато, но има стратегии, с които можем да поддържаме любовта жива. Любовта започва като хормонална буря, но може да прерасне в нещо доста съществено. Или да умре. И понякога, когато любовта умре, това боли много. Не всеки знае как да обича. Никога не сме учени на това и някои хора са прекалено повредени от ранни преживявания, обикновено в детството. Те не могат да формират връзки. Дори самите те да са добри хора, те не могат да създадат връзка, която да просъществува. Понякога хората просто нямат късмет - те срещат други хора, които също не умеят да обичат, и тогава проблемът се удвоява. Много е трудно да се създаде продължителна любов, но не е невъзможно. Ето защо едно от нещата, на които учим хората в The School of Life, е да създават устойчиви връзки.

Книгата ви с есета Status Anxiety изследва страха на човек да бъде сметнат за неуспял от обществото на базата на материалните му придобивки. Намирам за иронично, че книгата излиза през 2004 г. - годината, в която беше пуснат Facebook. Смятате ли, че има връзка между социалните медии и тревогата относно обществения ни статус?

- Интернет свърза хората и в същото време ни даде много възможности да се сравняваме един с друг и като резултат от това понякога се чувстваме неадекватни. Мисля, че истинският проблем с интернет обаче е, че не ни дава достатъчно време да живеем в собствения си свят. В интернет е толкова вълнуващо и интересно през цялото време, че това не ни позволява да осмислим собствените си емоции, а това е нещо, което трябва да правим често.

Твърдите, че да бъдеш мъдър означава да се опиташ да живееш и да умреш добре. Всички си мислим, че знаем какво означава човек да живее добре, но какво означава да умре добре?

- Да умреш добре означава да не позволяваш на факта, че си смъртен, да съсипе живота ти. Да не съжаляваш за прекалено много неща, да не си гневен и да не се страхуваш. Страхът може да се превъзмогне, когато човек е подготвен. Повтаряйте си всеки ден, че сте тук временно. Животът може да ви бъде отнет в следващите десет минути. Напомняйте си, че животът ви е бил даден, а не дарен, и ще го оценявате повече.

Интервюто взе Йордан Тодоров

Капитал #3

Текстът е част от брой 3 на седмичния Капитал (24 - 30 януари). В броя ще прочетете още:

Прочетете

  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

20 въпроса: Мартин Михайлов 20 въпроса: Мартин Михайлов

Михайлов стои зад две от заведенията, които бяха (отново ще бъдат?) обичайна част от нощните походи в София

22 май 2020, 2458 прочитания

Скокът на Бълхата 1 Скокът на Бълхата

Пътят на Фийби Уолър-Бридж от импровизираната сцена до подиума на "Златен глобус", наградите "Еми", Saturday Night Live и след това

15 май 2020, 2469 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Лица" Затваряне
Берлинска ръченица

Електронният артист Стефан Голдман за новаторския си поглед към музиката и защо винаги ще имаме нужда от човека в технологията

Още от Капитал
Млякото и яйцата ще са след 30 минути на вратата ви

Заради коронавируса онлайн търговията с бързооборотни стоки преживява страхотен бум в цял свят

Мигът на електронните подписи

Георги Димитров, член на съвета на директорите на "Евротръст" пред "Капитал"

Растеж с едно наум

Българската икономика расте през първото тримесечие, но пораженията от COVID-19 през април-юни ще са по-тежки

Гръцка рецепта за добра криза

Атина се справи отлично с епидемията. Сега идва рецесията

Кино: "Едно последно парти"

Антиромантична комедия за щастливото време в Ню Йорк

Шоуто трябва да продължи, но как

Пандемията промени значението и начина на работа на вечерните шоута, независимо дали говорим за Джон Оливър или Николаос Цитиридис

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10