Коронавирус в България и по света
Коронавирус в България и по света
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
1 31 яну 2020, 8:59, 3735 прочитания

Смехът е форма на познание

Яна Букова, поетеса, писателка, преводачка

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Илюстрация

Яна Букова е поетeеса, писателка, преводачка и есеист.ка Моята среща с нея е благодарение на романа й "Пътуване по посока на сянката" (първо издание "Стигмати", 2009 г., второ преработено издание изд. "Жанет 45", 2014), който в момента превеждам на английски, а през ноември имахме възможността и да работим заедно по време на писателско-преводаческата резиденция Art Omi в долината на река Хъдсън в щата Ню Йорк.

Освен романа Яна Букова има издадени три стихосбирки, книга с разкази и сборник приказки за възрастни. Превежда поезия от старогръцки (Сафо и Пиндар) и латински (Катул). В Атина, където живее, е редактор на списанието за поезия и визуални изкуства ФРМК. Организира алтернативни четения, поетични пърформанси и интерактивни литературни акции. Пише критика и теоретични текстове върху въпроси на съвременната поетика. Поводът за разговора ни е Националната награда за поезия "Иван Николов", присъдена за последната й стихосбирка "Записки на жената призрак" (изд. "Жанет 45", 2018) през декември 2019 г.



Председателят на журито проф. Светлозар Игов, обяснявайки мотивацията на голямата награда за "Записки на жената призрак", посочи, че стихосбирката представя един съвсем нов концептуален и стилов начин на писане на поезия, без това да означава нечетивна експерименталност. Бихте ли казали малко повече за "архитектурата" на тази книга? Доколко би могла да послужи като "ключ" към вашето писане като цяло?

Бих искала да вярвам, че тази книга означава промяна в начина ми на писане, поне по отношение на поезията. С годините и след една много дълга пауза, в която работех основно върху проза, имах необходимостта да намеря някакъв нов език на изразяване. Изпитвах потребност от една по-сурова поезия, по-малко "красива". Влечеше ме да изследвам доколко документалното, автентичните и необработени материали от действителността - енциклопедични факти, научни наблюдения и теории, исторически съвпадения, вестникарски съобщения, но дори и всевъзможни носещи се из въздуха анекдотични истории или конспирационни сюжети, могат при все привидната си "непоетичност" да бъдат функционални съставки на една поетична книга.

Защото всички те означават нещо - за времето ни или за човешката ни природа, имат символична стойност. Случвало ми се беше при случайни четения една най-суха информация да ме разтърси, както ме разтърсва изключително добре написан стих. Съществуват факти, заредени с наистина много силна поетична динамика. Използвах такива фрагменти от действителността в построението на текстовете като равностоен материал наред с мои стихове, наблюдения, бележки. Така че архитектурата на тази книга в голяма степен се определя от избора на материалите й. Тук искам да отбележа, че с това не правя нищо радикално ново. Използването на документалното в поезията е нещо, съществувало още от първата половина на ХХ в. (при автори като Уилям Карлос Уилямс или Чарлз Резников), но и излизащо отново на дневен ред през последното десетилетие, най-вече в англоезичната литература. Просто аз го правя по моя начин и при мои условия. Следвайки собствения си мисловен ритъм.

Тази стихосбирка всъщност сте я писали едновременно на български и на гръцки, тя излиза по същото време и в Атина под заглавието Drapetomania, тоест появява се симултанно в два оригинала. От какво беше породена потребността да я напишете и на двата езика едновременно? Забелязвате ли някакви разлики в реакциите на българската и на гръцката читателска публика?



Беше един странен момент на равновесие между двата езика. Дразненията, т.е. всичко, което ме кара да мисля и реагирам, идваха до мен поравно и през български, и през гръцки. Същевременно имах еднакво силно желание да се обърна към конкретни малки, но сплотени и ценни за мен литературни ядра и в двете страни. Беше особено преживяване, което не знам дали ще се повтори: двата езика се сработваха, някак взаимно се подкрепяха. На местата в текста, където се затруднявах, понякога решението идваше според възможностите на единия език и другият го следваше.

Сякаш по някакъв начин всеки от двата разширяваше територията на другия. Почувствах се много свободна в този начин на работа. Що се отнася до публиката, не откривам разлика. Един и същи тип читатели приемат книгата и на двете места и един и същи тип твърдят, че не я разбират. Това, което забелязвам обаче, пак и на двете места, е, че тази книга изненадващо добре комуникира с хора, които по принцип не четат поезия. И това много ме радва!

Съществува ли някакъв парадокс между неизбежната "локалност" на езика/езиците, на които пишете (особено когато те са "малки", за каквито се смятат българският и гръцкият), и космополитността, с която се характеризира самото ви писане?

Всеки език е локален, дори "най-големите" - ограничен е в определени географски рамки, определена епоха, култура, литературна традиция. Колкото и да ни дразни названието "малък", то, разбира се, е литературна реалност. Но тази реалност касае най-вече стеснените възможности на авторите от един такъв език за излаз навън, за достъп до световната сцена. Това ограничение обаче не действа спрямо приема на чужда литература. Напротив! Литературната среда в един "малък" език е много по-отворена навън, по-любознателна, търсеща нови открития и нови влияния. Случват се повече преводи, съществува много по-голям достъп до представители на други, също така "малки" литератури, до по-нестандартни и радикални произведения, до не толкова шумни писателски имена. Парадоксът (ако има такъв) е, че един автор от "малък" език, ако се интересува и е любопитен, може да получи по-космополитна представа за случващото се в литературата на своето време, отколкото автори, принадлежащи към някоя от огромните, но някак затворени в себе си и самодостатъчни литературни традиции.

Демократизира ли се поезията? Изобщо как се възпитават читатели на поезия, каква подготовка е нужна, за да чете човек поезия днес?

Най-голямата трудност според мен е да се преодолее една вкаменила се и напълно изкривена представа за това какво е поезия изобщо. Като за нещо, задължително написано в рими (дори в началото на ХХІ в. отново и отново се налага да го доуточняваме това), нещо помпозно, скучно или изпълнено непременно с описания на чувства. Нека не забравяме, първата среща с поезията е много често травматична. Един млад човек има пълната свобода да стигне до музиката или пък до киното по собствените си пътища, да прави собствените си избори и лутания, докато оформи вкуса си. Поколения наред обаче бяха тормозени в училище с възгледите, че Поетът (винаги с главна буква, винаги от по-висока позиция) отправя към читателя някакво конкретно възвишено послание, което ако той (читателят) не приема с вълнение, значи нещо не е разбрал и изобщо е недостоен да се нарича читател. Все едно четенето на поезия е някакъв вид изпит.
Ако бих искала да "зарибя" някого, бих казала, че съвременната поезия (както и съвременното изкуство по принцип) прилича много повече на интерактивна игра. В нея има много повече идеи и възгледи, отколкото чувства и описания. Тя е изследване на света, в което читателят участва по зададени от автора стъпки и ходове. Съвременният човек не допуска да му се диктуват свише идеи и представи. В този смисъл да, поезията се демократизира. Удоволствието от нея не произхожда от реторическите умения, с които поетът съобщава един вече готов извод за света, произхожда от откритията, които самият читател прави с помощта на текста, от възможността да погледнеш действителността по неочакван начин.

Един по-общ въпрос за четенето: В момента е cool да се чете, при това на хартия, в същото време аудиокнигите стават все по-предпочитани. Какво мислите за този формат и за начините на общуване с един текст и животите му въобще?

Не фетишизирам книгата като предмет и признавам, че изобщо не ме трогва четенето само по себе си. Хората четат масово всевъзможни глупости. Нека си припомним само, че най-четената книга на изминалото десетилетие беше "Петдесет нюанса сиво". Не е важно дали някой чете, а какво чете. Не ми се е случвало да ползвам аудиокниги, но всеки формат, който позволява достъпа на някого до един качествен текст, без съмнение е нещо много добро. Бих разширила темата още повече: За мен е много оптимистично явление появата през последните години на много майсторски направени телевизионни сериали. Бих изредила Breaking Bad, Better Call Saul, Fargo, Boardwalk Empire, True Detective, много любимия ми Deadwood, антологията Black Mirror. Не помня кой, мисля, че Салман Рушди, казваше в едно свое интервю, че в момента този вид сериали сякаш изземат част от функциите на романа. Дали наистина е така не е и толкова важно. Важното е, че една съвсем немалка част от публиката изпитва потребност от качествено разказване: многоизмерни характери, сложно построен и понякога нелинейно поднесен сюжет, наблюдателност, ирония, непривична гледна точка. Приемам това като оформяне на литературен вкус. Някои от милионите фенове на тези продукции сигурно са и читатели на книги. Други може да не са. Но с интереса си към този вид разказване, който ни прави по-будни и по-рефлективни спрямо света, всички те без изключение са много по-близо до литературата, отколкото някой, прелистващ някое евтино романче.
В същия дух бих казала, че не страдам и от никакви скрупули да изхвърлям книги. Някои книги заслужават да бъдат изхвърлени. Не подарени, не дарени на библиотеки, за да мъчат и други хора с безподобната си глупост, а именно изхвърлени. Винаги в контейнера за рециклиране, разбира се, защото хартията е ценна.

А вие как избирате какво да четете? Вярвате ли на литературни класации, награди? Кои автори са ви направили впечатление напоследък и защо?

Вярвам на тесен кръг приятели, чийто литературен вкус уважавам. Знам, че дори да не ми хареса нещо, препоръчано от тях, винаги си е заслужавало да го прочета. Вярвам много на любимите си автори, които ме препращат към техните любими автори. Понякога отварям някоя книга наслуки и вярвам на инстинкта си. Само половин страница ми е достатъчна, за да реша дали да продължа с четенето. Нуждая се от някакъв вид изненада: в ритъма на параграфа, в строежа на изреченията, в тона на разказвача. Ако всичко звучи предвидимо, се отказвам.
По принцип не се притеснявам, че мога да пропусна нещо. Истински хубавите книги не са чак толкова много на брой. Рано или късно сами те намират. Ето например в момента чета "Канелените магазини" на Бруно Шулц. Чета и не вярвам на очите си: къде съм била, какво съм правила, че да не ми е попадала досега в ръцете. Такава невероятна книга! Всяка фраза в нея е удоволствие. И същевременно съм направо щастлива, че закъснях и мога да я чета в този момент, и още не съм я свършила.

Многократно сте казвали, че неизменно и на първо място мислите и пишете като поет, дори когато пишете проза или приказки, които са за възрастни. В какво се изразява това?

Желая текстовете ми да имат висока степен на концентрация, елиптичност, повече от едно нива на прочит. Изключително ме интересува съотношението от казано и неказано в текста, равновесията между това, което е заявено, и това, което трябва да бъде отгатнато. Важно е за мен да оставям свободно пространство за читателя, в което да прави собствените си връзки и движения, т.е. да бъде не просто приемател, а активен съучастник в изграждането на текста (тази демократичност, за която говоря по-горе). Доколкото това са определящите черти на съвременната поезия, предпочитам да наричам себе си поет. Практически правя с истории и парчета от разкази в прозата си същото, което правя със стихове, фрази и образи в поезията си. Методът е подобен, архитектурното равновесие на текста е сходно.

Преминавате от един жанр към друг, но не като някаква еднопосочна градация (поезия - разкази - роман), а се движите между тях, връщате се към предишни - на какво се дължи това?

Изключително ми харесва предизвикателството, което смяната на жанра поставя пред мен. Обичам усещането, че започвам начисто, че целият ми досегашен опит не помага, че трябва отново да откривам техники и равновесия. Намирам го много полезно. Нищо по-продуктивно от това да се чувстваш притиснат до стената - това те прави особено изобретателен. За мен е особено важно да не се повтарям, да не си позволявам да се отпусна по инерцията на вече наученото. Смяната на жанровете ме държи нащрек.

Същевременно някак си всичките ви текстове, независимо дали са проза или поезия, дали действието се развива през XIX в. на Балканите (като в романа "Пътуване по посока на сянката") или в неуточнено време и място (като при повечето стихотворения и разкази), всъщност като че ли се занимават с един и същи теми, или по-скоро задават един и същи въпроси, които може би никога не могат да бъдат разрешени. И са обединени от специфичното ви остро чувство за хумор/самоирония. По време на представянето на "Записки на жената призрак" миналия декември Марин Бодаков дори каза, че понякога се затруднява да прецени кое в книгата е страшно и кое е смешно. Какво е хуморът за вас?

Вярвам, че смехът е форма на познание. Осъзнаване на човешките ни граници, на вродените и нерешими безизходици, определени от природата ни и биологичната ни съдба. И същевременно някакъв еволюционен механизъм за оцеляване пред двете непосилни за съзнанието "къси съединения" на логиката: безкрайното и смъртта. Още от деца инстинктивно се научаваме да се смеем на абсурда, да изпитваме едно странно радостно удоволствие от осъзнаването му: нищо по-смешно няма за едно дете от нелепостта там, където очаква смисъл, от хаоса там, където очаква ред. Подготвяме се за това, което ще срещаме през целия си живот. Създаваме защита. Смехът съществува, за да ни предпази от полудяване. Той е лечебното решение там, където няма решение. Начинът да продължаваме да живеем, помирени с безизходицата. Затова и смехът в изкуството е толкова сериозно нещо. Всяко смислено изкуство рано или късно опира до тези две теми: безкрайното и смъртта. Всяко смислено изкуство рано или късно стига до смеха.

Капитал #4

Текстът е част от брой 4 на седмичния Капитал (31 януари - 6 февруари). В броя ще прочетете още:

Прочетете

  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

20 въпроса: Надежда Цекулова 20 въпроса: Надежда Цекулова

Журналистката е в основата на сайт, който събира научни статии и ресурси на български за коронавируса

27 мар 2020, 2096 прочитания

20 въпроса: Станислав Трифонов – Nasimo 20 въпроса: Станислав Трифонов – Nasimo

Nasimo е сред хората, които проправят път на графити културата в България

20 мар 2020, 2638 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Лица" Затваряне
20 въпроса: Васил Върбанов

Още от Капитал
Какво правят другите държави за бизнеса

Какви мерки са предприели правителствата на Гърция, Румъния, Северна Македония и Унгария, за да се справят с икономическото въздействие от разпространението на коронавируса

Ваксина срещу комуникационна криза

6 съвета как компаниите да адаптират комуникационните си стратегии към новата реалност

Ричард Грийвсън: Дълбока рецесия е най-вероятният сценарий за региона

Заместник-председателят на Виенския институт за международни икономически изследвания wiiw пред "Капитал"

Проф. д-р Коста Костов: Колкото повече знаем за заразата, толкова по-добре ще се справим с нея

Ръководителят на Медицинския експертен съвет към Министерския съвет пред "Капитал"

Шоу по време на пандемия

Как културата и шоубизнесът се променят насред постоянните трусове

Моне за всеки ден

Изложба преживяване в ново пространство за дигитални арт събития в Барселона ни потапя във вселената на Клод Моне

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10