Георги Господинов: Има и друга пандемия - от загуба на памет и прилив на минало
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Георги Господинов: Има и друга пандемия - от загуба на памет и прилив на минало

Георги Господинов: Има и друга пандемия - от загуба на памет и прилив на минало

Писателят за новия си роман "Времеубежище" и света, в който бъдещето е пълно със страхове

Светослав Тодоров
8610 прочитания

© Цветелина Белутова


Роман на Георги Господинов е рядко събитие, но винаги с дългогодишен ефект и нови вълни на читатели в различни страни. Романите до момента излизат с почти десетилетие разлика - "Естествен роман" (1999), "Физика на тъгата" (2011), а сега "Времеубежище".

Нови заглавия в деветте години между "Физика на тъгата" и "Времеубежище" не липсваха. През изминалото десетилетие Господинов написа либрето за "Космическа опера", сборника с есета "Невидимите кризи", сборниците с кратки разкази "И всичко стана луна" и "Всичките наши тела", книгата с поезия "Там, където не сме", детската книга с съавторство с дъщеря му Рая "Сватби на животни и неща", а ''Сляпата Вайша" и "Физика на тъгата" имат отделен живот като анимационни филм на Теодор Ушев.

Новата книга се появява в сложно време за премиери - България е в извънредно положение покрай корона пандемията, книжарниците са затворени, традиционният модел на разпространение е прекъснат, но въпреки това той и "Жанет 45" поемат риска. За това има обяснение - "Времеубежище" непланирано обхваща голяма част от моментните притеснения и несигурности. Господинов покрива всички теми, по които и преди е работил, но този път с едновременно повече мрак и хумор, с по-дълбок поглед върху прехода от младостта към старостта, върху спорните ни понятия за нормалност.

Отново спътник на авторовото алтер-его е Гаустин, образ, който той развива още от ранните си творби. С него предприемат едно пътуване в миналото, а в разсъжденията върху паметта проучват и какво носталгията казва за погледа ни върху живота. "Миналото не е само това, което ти се е случило. Понякога е онова, което сам си съчинил."

Автор: Дирк Скиба

Как сте?

Отговорът е цял роман. Предполагам, че питате и заради героя от "Физика на тъгата", който ненавижда този въпрос и дава кратък списък с всички готови отговори. Аз също не го обичам. Веднъж давах интервю по телефона и секунди преди началото чух как от другата страна на линията някой тихо посъветва водещата - само не го питай "как си". Тя, разбира се, автоматично започна с този въпрос. Но сега извънредната ситуация вади баналните въпроси от баналността.

Отдавна не съм имал такива дни на интензивно четене, мислене, драскане на нещо в тефтера си. Денят не стига. Имам чувството, че винаги е следобед и изведнъж - вечер. Имаме цялото време на света да мислим един свят, който рязко се сменя пред очите ни.

Колко време след "Физика на тъгата" започнахте работа по "Времеубежище"?

Темата за паметта и как се прави минало е нещо, което винаги ме е интересувало и може да се види как минава от книга в книга. Някъде из тефтерите съм си записал началния импулс. Описано е в първите глави на романа почти документално. Бях попаднал на брой на уличния вестник Strassenzeitung, който се списва от журналисти и от клошарите във Виена. Когато съм попадал там, не пропускам да си го взема. В него имаше малка бележка, достатъчно разбираема за моя лош немски. Ставаше дума за случайното откритие на лекар във виенска клиника за болни от Алцхаймер, че когато пускал стари парчета от 60-те или разглеждали стари списания, пациентите изведнъж се променяли. Нещо ме хвана в тази история, но дълго време тя си оставаше само записка в тефтера, макар че никога не съм преставал да я мисля. Вероятно не е била готова още.

Разбира се, лекарят трябваше да е Гаустин и понеже се е сложил като човек, който не може да се спре, цялата идея се разрасна утопично. Гаустин, който лекува с минало, отваря клиника, събира истории, после решава да отвори цял град в миналото. Накрая миналото излиза от клиниките и залива света. Няма да издавам нататък.

В последните 4-5 години започнах да мисля по-често върху това, да нахвърлям бележки. Трябваше да побързам, защото онова, което тогава развивах във въображението си, постепенно започваше да се случва тук-там. Някъде след 2016 г., може би с избирането на Тръмп, може би не, но миналото видимо започна да се превръща в индустрия. Вдигането на всякакви национализми, яхването на една подобна вълна в много страни от света, включително и тук, става все по-видимо.

Черновите на "Времеубежище"

Има ли събитие, което ви кара да видите взаимодействие между надигането на тази вълна и случващото се в България?

България не е изключение от тази вълна. Толкова много неща се случиха по тази линия в последните години, на ръба между кича и бабаитлъка. Нямаше как да го подмина в романа. Тук има две големи вълни на обръщане назад, поне два извора на носталгия. Или гледане и с двете очи назад. С лявото око към соца, а с другото към едно по-далечно юнашко минало и величие. Тези две големи движения се организират политически в една от главите на книгата, имат своя сблъсък в центъра на София и това е от смешно-тъжните сцени там.

Виждате ли случващото се сега като възможност тези явления да бъдат снишени, или напротив?

Дали днешната пандемия ще усмири или усили тази вълна е много сложен въпрос. На пръв поглед изглежда, че вирусът изведнъж нулира всички останали теми на света от вчера. Но от друга страна, вирусът вече затваря граници, спира пътувания, заключва в локалното.

Търсенето на враг и превръщането на другия във виновник за ситуацията, всичко това са неща, които по-скоро сочат прилив, отколкото отлив на тази вълна. Когато не просто бъдещето, а настоящето ти е застрашено и гори под краката ти, светът изведнъж се стеснява и прибира. Не можеш да излезеш, не можеш да правиш планове за утре, утрето е пълно със страхове, останала ти е само обширната територия на миналото. Минало, което да преизмисляш по всякакви начини. Без да съм предполагал, че това ще се случи, в романа се стига дотам държавите да правят локални референдуми за своето най-щастливо десетилетие, в което могат да се върнат и приютят. Интересни резултати излязоха.

Черновите на "Времеубежище"

В един момент от "Времеубежище" пишете: "Онова, което е тревожило, вече не тревожи. Новините са станали история".

Точно този момент, когато историята първо е била новина, ми е особено интересен. Кога нещата са започнали да се променят? Защо всичко ни се струва изведнъж и неочаквано? Има едно прекрасно изречение на Вирджиния Улф, което звучи приблизително така: "Някъде през декември 1910 човешкият характер се измени."

Докато пишех романа, попаднах на една бележка от дневника на Уистън Хю Одън, докато е в Ню Йорк. Няколко реда, написани на 1 септември 1939: "Събудих се с главоболие след нощ на лоши сънища, в които Ч. ми изневеряваше. Вестниците пишат, че Германия атакува Полша" Ето ти го всичко в едно истинско начало - лоши сънища, война и главоболие. Всекидневие, новина и история. Тази бележка също стана част от романа.

В друг момент разказвачът задава мислен въпрос: "Защо му беше този експеримент, защо се нуждаеше от разширяване полето на миналото?" Тъй като паметта е основна тема в новия роман, защо вие се нуждаехте от това разширяване на полето на миналото? Все пак, както по-късно пише в книгата, "всяка обсесия ни превръща в чудовища".

Колкото по-малко памет, толкова повече минало, толкова по-назад в миналото отиваме. Известно е, че когато човек губи паметта си, забравя първо най-скорошните неща и постепенно се придвижва все по-назад и назад в собственото си минало. Вероятно нещо подобно се случва и с общества, които губят паметта си.

Възможно е също така това "разширяване на полето на миналото" да идва като реакция на отеснялото бъдеще. Когато бъдещето чезне и се стопява като арктически ледник, приижда потопът на миналото. Натам върви развитието на историята и в романа.

Корицата на книгата, която съдържа рисунки от Недко Солаков

Книгите ви винаги имат обмислен дизайн. Какъв беше процесът на работа тук?

Повече от 20 години съм работил с Яна Левиева (илюстраторката почина през 2018 г. на 51-годишна възраст - бел. ред.). Непрежалимо добра - като човек, като художник, като всичко. Беше такава радост да работим заедно, дори когато сме спорили. Тя направи "Черешата на един народ", "Естествен роман", "Физика на тъгата", разказите Пазя всичките си имейли от нея. На миналогодишния панаир на книгата имаше малка изложба с нейни корици. Много ми се иска един ден да покажем по-голяма част от нещата, които правеше.

С Недко Солаков се познаваме отдавна и той предложи да даде рисунка за корицата. Нямахме много време, обадих му се, когато романът беше окончателно завършен, той го прочете за две нощи и ми прати рисунката на това човече, чиито следи са пред него, а отзад е празно. После с Христо Гочев правихме самата корица. Това е процес, в който ми харесва да участвам, предполагам, че за самия художник може да е изнервящо. Единственото ми желание всъщност беше корицата да е доста изчистена и синя.

Сменихме много нюанси на синьото - от онова наситено синьо (international blue) на Ив Клайн, през синьото на Шагал, Магрит и т.н. до това свечеряващо се светлосиньо на Хуан Миро. Имахме много варианти как да се изпише тази тежка дума "времеубежище". Накрая остана вариантът, който бях надраскал на едно листче, Христо Гочев направи от тази надраскана дума, запазвайки почерка, нещо наистина хубаво, леко и остро едновременно.

Известно е, че когато човек губи паметта си, забравя първо най-скорошните неща и постепенно се придвижва все по-назад и назад в собственото си минало. Вероятно нещо подобно се случва и с общества, които губят паметта си.

Редактор на романа е Биляна Курташева (филолог и съпруга на Господинов - бел. авт.). Как се работи по роман с човек, с когото се споделя и животът?

Винаги по неизбежния ръб на скандала. Но Биляна има внимателно око и усет за текста. Заедността лишава от куртоазията и човек може да си позволи директно посочване на грешки. Разбира се, авторът никога не се съгласява от първия път, сърди се, влиза в позата на неразбран. Май Далчев казваше, че писателят е чудовище за семейството. Но за този роман дължа благодарност на още няколко души, с които съм говорил и са чели части или целия ръкопис.

Със сигурност сегашната ситуация ще промени начина, по който хората ще прочетат книгата. Как препоръчвате тя да бъде четена?

Да, тя беше писана в други времена, уж в други времена. И всъщност темата за времето минава през целия роман. Възможно ли е наистина да разделим минало от настояще. И какво става, когато забравиш вратата отворена и се смесят времена. Има отделни сцени, които сякаш се случват сега. Гаустин говори за вируса на миналото, който се предава като този на испанския грип. При отказано бъдеще времето зацикля и връщането назад е нещо, което сега се случва пред очите ни. Включително с връщането към стари книги, детски снимки в мрежата, снимки от минали пътувания, които сега са невъзможни. При липса на нови филми ще започнем да гледаме отново старите сериали, при липса на събития спортните канали повтарят финалите на световното по футбол от еди-коя си година.

Една от сцените в романа е как героите, загубили паметта си, гледат като за първи път финала на световното от 1978. Но нека кажа, че това не е антиутопия на вирусна пандемия. Има и друга пандемия - тя е от загуба на памет и прилив на минало, лично и общо. Всъщност болестите на паметта и Алцхаймер са едни от най-бързо развиващите се заболявания в световен мащаб.

На конкретния въпрос как предпочитам да бъде четена тази книга може би най-краткият отговор е: като убежище. Като място, където можеш спреш и да премислиш онова, което уж внезапно се е стоварило върху главата ти. Книга за бавно следобедно четене.

Интервюто взе Светослав Тодоров

Роман на Георги Господинов е рядко събитие, но винаги с дългогодишен ефект и нови вълни на читатели в различни страни. Романите до момента излизат с почти десетилетие разлика - "Естествен роман" (1999), "Физика на тъгата" (2011), а сега "Времеубежище".

Нови заглавия в деветте години между "Физика на тъгата" и "Времеубежище" не липсваха. През изминалото десетилетие Господинов написа либрето за "Космическа опера", сборника с есета "Невидимите кризи", сборниците с кратки разкази "И всичко стана луна" и "Всичките наши тела", книгата с поезия "Там, където не сме", детската книга с съавторство с дъщеря му Рая "Сватби на животни и неща", а ''Сляпата Вайша" и "Физика на тъгата" имат отделен живот като анимационни филм на Теодор Ушев.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

3 коментара
  • 1
    tatiana1946 avatar :-|
    Тодора Кефалар

    Уважаема редакция!
    Отдавна следя "Капитал". Не към всичко имам интерес. Днес исках да прочета само интервюто с Георги Господинов. Трябва да се абонирам. Не знам дали ще повярвате, но не мога да си го позволя. Аз съм пенсионер, пенсията ми е 234 лева.
    Ако е възможно, не изпращайте на моя мейл адрес вашето издание.

  • 2
    chitatelsz avatar :-|
    Читател

    До коментар [#1] от "Тодора Кефалар":

    Така е. Пишете ми на лично съобщение как да Ви изпратя интервюто.

  • 3
    tatiana1946 avatar :-|
    Тодора Кефалар

    До коментар [#2] от "Читател":

    Благодаря Ви! Вече го прочетох.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK