Христо Явашев-Кристо е роден през 1935 г. в Габрово, в род с дълга история и обект на репресии по време на социализма. Креативните му заложби се проявяват от дете - той рисува портрети на хората около себе си, природата около местността Качорите, където семейството живее. Явашев бяга от България на 22-годишна възраст.

"Напуснах, защото исках да бъда артист. По същата причина днес аз нямам галерия, не съм свързан с нито една организация, никой не стои над мен", казва Явашев пред "Капитал" през 2015 г. Тогава първо потегля в посока Прага, а после към Виена и Женева, преди да се установи в Париж през март 1958 г. В разговор за Dezeen той казва, че постоянните премествания са били свързани и със страховете от трета световна война тогава. В писмо от 1958 г. Явашев пише: "Красотата, науката и изкуството винаги ще триумфират."

Във Франция среща Жан-Клод, с която са родени на една и съща дата (13 юни 1935). В началото тя заема мениджърска роля в проектите му, а във времето се превръща в пълноценен съавтор и често рационалният глас в изявите им. През 1960 г. се ражда синът им Сирил Кристо, фотограф и документалист, който сега живее в Санта Фе, щата Ню Мексико. Сред първите широко коментирани артистични намеси на Кристо в средата е опаковането на пристанището в Кьолн през 1961 г. и неговата собствена "желязна завеса", когато през 1962 г. подрежда 89 варела и блокира улица "Висконти" в Париж. Подобно на акта на опаковането, варелът е също повтарящ се елемент в работата му.

"Геният им е да обединяват спектакъла с политиката, докато постоянно разширяват понятията за скулптура", казва пред "Капитал" британският критик и главен редактор на ArtReview Оливър Башано. "Нелегалното и внезапно блокиране на тази улица в Париж вероятно наистина е обхванало настроенията тогава и какво Берлинската стена е символизирала. И разбира се, мащабът, с който те работят по-късно, е впечатляващ. Но като цяло все по-често се връщам към техните ранни творби, в които опаковането по семпъл начин прокарва внушението за задушаването и освобождаването на идеите."

Кристо и Жан-Клод работят като неразделни съавтори до смъртта й през 2009 г. Разделят се само по време на път - ако нещо се случи с единия, другият да завърши започнатото. Заедно те налагат специфичния си почерк на работа, в който преобръщат смисъла на сгради, природни обекти и пространства - те опаковат моста "Пон Ньоф" в Париж (1985), Райхстага (1995) в Берлин, реализират "Портите" (2005) в Ню Йорк, а подготовката на произведенията им, винаги с временен характер, често отнема години и огромни бюджети. "Визиите на Кристо са временни, но незабравими", отбеляза "Ню Йорк таймс" след смъртта му.

Проектите на Кристо и Жан-Клод са значими и заради новаторския икономически модел около тях: те продават скици и чертежи, за да се финансират, а отделно работите им носят огромни приходи на местата, на които са реализирани (за пример - бюджетът на "Опакованият Райхстаг" е 15 млн. долара, приходите за местната икономика са 300 млн., а посетителите - 5 млн. души).

В един от документалните филми за тях, "Номадът на изкуството", Жан-Клод обяснява, че творческият им път не е плод на "търпение, а на страст".

"Той ми е основен ориентир", казва художникът Лъчезар Бояджиев, който се запознава с Кристо в "Сохо", Манхатън, през 1981 г. и остават в контакт през годините. Последно са се виждали по време на "Плаващите кейове" на езерото Изео в Италия през 2016 г.

"Свързвам го със свобода, красота, постоянство, работа в екип, без да загърбваш Аза; величие, талант, човечност, щедрост, силна вяра в себе си, вяра и в човеците, с които работиш, за да ги убедиш в истината като красота. Също така себеотрицание, диалогичност. Да въвлечеш целия свят в изкуството - това е примерът, пред който бледнеят всичките местни дребосъци в арта, политиката, бизнеса, теорията и практиката на безсмисленото джафкане. Бих го описал, разбира се на шега, дори и с думата "българщина" - носеше протрити сини дънки, този вечен български бунт от едно време, а както е отбелязвано през годините, дори и от "Ню Йорк таймс" - и да пътуваше първа класа, изваждаше кисело мляко и чесън, които за ужас на всички наоколо смесваше."

Разговаряли са винаги на английски, а Кристо е комуникирал на български основно с братята си и българските работници в проектите му. "Имаше силна дислексия, което му пречеше в езиците. Няколко пъти съм присъствал на разговори дали да се върне в България - притесняваше го мисълта да се изтъпанчи публично в София и да говори на развален английски или развален български, все едно се големее."

Кристо се е информирал какво става тук след 1989 г. "В началото на 90-те четеше на глас вестниците, които му носех от София. След 1994-1996 г. се убеди, че България няма скоро да стане нещо друго от онова, от което е избягал, но и че хейтът само ще нараства. Той имаше интуиция за това като всеки успял надалеч от страната си творец."

Своеобразното му завръщане е с ретроспективната изложба "Кристо и Жан-Клод: графики и обекти 1962 - 2014" в СГХГ, за която той съдейства напълно.

Така дистанцията на Кристо от България се превръща във вид пърформанс: той остава в собствен свят, нито една страна или институция не може да си припише успехите му, дори и да ги отбелязва. "Нашето изкуство е номадско, не правим нищо солидно и дълготрайно. Всичките ни работи са мобилни, леки, чупливи, въздушни, временни", казва Кристо в интервю за списание "Едно" от 2001 г., един от първите пълноценни разговори с него и Жан-Клод за българска медия. "Това отразява една от най-интересните черти на културата на ХХ век. Никога преди в света не е имало толкова движение през границите, толкова хора, откъснати от родните си места."

В същия разговор Жан-Клод добавя мисъл, която звучи още по-индивидуалистично днес: "Ние създаваме произведения на изкуството, които въплъщават радост и красота и нямат никаква друга цел, освен да представляват изкуство. Не създаваме символи и послания, създаваме произведения на изкуството."

Европейските му проекти през последната година стават повод да се доближим до идеите му - през 2016 г. той реализира "Плаващите кейове" върху езерото Изео до Бреша, Италия, а през 2018 г. "Лондон Мастаба", още един проект, отнел много години на работа и планиране.

"Изкуството на Кристо и Жан-Клод е за онези, които се разхождаха по водата, снимаха се по изгрев или залез, смееха се на платформата, играеха и правеха кълба, подскачаха от радост, пропътували хиляди километри, за да се докоснат до магията", спомня си кураторката Мартина Йорданова, една от стотиците доброволци в хода на работата по "Плаващите кейове". За нея идеите им напомнят, че всичко е временно, преходно, но това не пречи ценното да остане.

Александър Митев, също един от доброволците в Италия, казва, че е много специално усещането да си част от нещо голямо, дори и да си най-малката частица от него. Екипът работи дори в условия на буря, на нощни смени.

"Нашата работа беше няколко дни преди откриването да сложим плата. Всичко беше подготвено предварително и ние само го разстилахме по самите кейове. Имаше други екипи, които зашиваха отделните елементи, и водолази, които закрепяха под водата. После за няколко дни влязохме в ролята на стюарди с подготвяне, почистване."

През последните 56 години Кристо живее в Ню Йорк. През целия си живот той остава изцяло отдаден на работата си. "Tой наистина не ходи никъде, където няма работа", казва за "Дневник" през 2019 г. неговият племенник и дългогодишен сътрудник Владимир Явашев.

"Да си артист не е професия, артистът не може да се пенсионира или да излезе във ваканция. Това е начин на съществуване, а не само любов", казва Кристо в интервюто си за "Капитал" от 2015 г. "Артистът диша и съществува чрез изкуството. Не е като да ходиш на работа в офиса, а след работа да се занимаваш с други неща. Някои артисти могат и така, но лично аз смятам, че творбите ми са моят истински живот. И именно затова и любовта е свързана с живота, онзи живот, в който сме такива, каквито сме. Ние често сме неспокойни или гневни, в нас бушува много енергия и всъщност любовта никога не е просто любов, в нея има и страх, и проблеми - и всичко това прави живота ни толкова жив."

Явашев остава верен на думите и мисията си до самия край. През последните месеци Кристо работеше по два проекта. Ретроспективна изложба в "Помпиду" (1 юли - 19 октомври) от творбите, които той и Жан-Клод създават в Париж в края на 50-те и началото на 60-те години, и напълно нов проект: опаковането на Триумфалната арка в Париж. В може би последното си интервю, пред CNN, той казва, че изкуството му се родее най-вече с архитектурата и градското планиране и подсказва колко усилия ще бъдат вложени в дългоочакваното опаковане на арката - проектът е с бюджет между 13-15 млн. долара.

Новата му временна работа ще бъде реализирана посмъртно и се очаква на 18 септември 2021 г.

Документалният филм "Да ходиш по вода" на Андрей Паунов се завръща в "Одеон" и "Дом на киното". Той може също така да бъде гледан онлайн в платформата Neterra.TV.