"Един ден Кристо влязъл в магазина и си купил салам. "Да ви го опаковам ли", попитал продавачът. "Не, благодаря, ще си го опаковам сам", отвърнал Кристо. Сега шегата освен усмивка носи и малко тъга, тъй като показва амбивалентното приемане на концептуалното изкуство на Кристо у нас.
Той почина на 31 май в Ню Йорк, негов дом от близо шест десетилетия, на 84-годишна възраст, в разгара на подготовката на нови проекти. Кристо остава рядък пример за човек на изкуството, който е готов да работи с години по своя идея, без да допуска компромиси в процеса. В международните реакции към смъртта му често се отбелязва колко индивидуален случай е той - не само е измислил себе си, но и изкуството, и публиката си.
"Обичам истинските неща. Истинските неща! Истинските неща! Истински вятър, истинска суша, истински дъжд, истински страх, истинска радост", казва той в документалния филм на Андрей Паунов "Да ходиш по вода", може би най-добрият портрет на неспокойния характер на Кристо, почти като на герой от филм на Уди Алън.
Христо Явашев-Кристо е роден през 1935 г. в Габрово, в род с дълга история и обект на репресии по време на социализма. Креативните му заложби се проявяват от дете - той рисува портрети на хората около себе си, природата около местността Качорите, където семейството живее. Явашев бяга от България на 22-годишна възраст.
"Напуснах, защото исках да бъда артист. По същата причина днес аз нямам галерия, не съм свързан с нито една организация, никой не стои над мен", казва Явашев пред "Капитал" през 2015 г. Тогава първо потегля в посока Прага, а после към Виена и Женева, преди да се установи в Париж през март 1958 г. В разговор за Dezeen той казва, че постоянните премествания са били свързани и със страховете от трета световна война тогава. В писмо от 1958 г. Явашев пише: "Красотата, науката и изкуството винаги ще триумфират."
Във Франция среща Жан-Клод, с която са родени на една и съща дата (13 юни 1935). В началото тя заема мениджърска роля в проектите му, а във времето се превръща в пълноценен съавтор и често рационалният глас в изявите им. През 1960 г. се ражда синът им Сирил Кристо, фотограф и документалист, който сега живее в Санта Фе, щата Ню Мексико. Сред първите широко коментирани артистични намеси на Кристо в средата е опаковането на пристанището в Кьолн през 1961 г. и неговата собствена "желязна завеса", когато през 1962 г. подрежда 89 варела и блокира улица "Висконти" в Париж. Подобно на акта на опаковането, варелът е също повтарящ се елемент в работата му.
"Геният им е да обединяват спектакъла с политиката, докато постоянно разширяват понятията за скулптура", казва пред "Капитал" британският критик и главен редактор на ArtReview Оливър Башано. "Нелегалното и внезапно блокиране на тази улица в Париж вероятно наистина е обхванало настроенията тогава и какво Берлинската стена е символизирала. И разбира се, мащабът, с който те работят по-късно, е впечатляващ. Но като цяло все по-често се връщам към техните ранни творби, в които опаковането по семпъл начин прокарва внушението за задушаването и освобождаването на идеите."
Кристо и Жан-Клод работят като неразделни съавтори до смъртта й през 2009 г. Разделят се само по време на път - ако нещо се случи с единия, другият да завърши започнатото. Заедно те налагат специфичния си почерк на работа, в който преобръщат смисъла на сгради, природни обекти и пространства - те опаковат моста "Пон Ньоф" в Париж (1985), Райхстага (1995) в Берлин, реализират "Портите" (2005) в Ню Йорк, а подготовката на произведенията им, винаги с временен характер, често отнема години и огромни бюджети. "Визиите на Кристо са временни, но незабравими", отбеляза "Ню Йорк таймс" след смъртта му.
Проектите на Кристо и Жан-Клод са значими и заради новаторския икономически модел около тях: те продават скици и чертежи, за да се финансират, а отделно работите им носят огромни приходи на местата, на които са реализирани (за пример - бюджетът на "Опакованият Райхстаг" е 15 млн. долара, приходите за местната икономика са 300 млн., а посетителите - 5 млн. души).
В един от документалните филми за тях, "Номадът на изкуството", Жан-Клод обяснява, че творческият им път не е плод на "търпение, а на страст".
"Той ми е основен ориентир", казва художникът Лъчезар Бояджиев, който се запознава с Кристо в "Сохо", Манхатън, през 1981 г. и остават в контакт през годините. Последно са се виждали по време на "Плаващите кейове" на езерото Изео в Италия през 2016 г.
"Свързвам го със свобода, красота, постоянство, работа в екип, без да загърбваш Аза; величие, талант, човечност, щедрост, силна вяра в себе си, вяра и в човеците, с които работиш, за да ги убедиш в истината като красота. Също така себеотрицание, диалогичност. Да въвлечеш целия свят в изкуството - това е примерът, пред който бледнеят всичките местни дребосъци в арта, политиката, бизнеса, теорията и практиката на безсмисленото джафкане. Бих го описал, разбира се на шега, дори и с думата "българщина" - носеше протрити сини дънки, този вечен български бунт от едно време, а както е отбелязвано през годините, дори и от "Ню Йорк таймс" - и да пътуваше първа класа, изваждаше кисело мляко и чесън, които за ужас на всички наоколо смесваше."
Разговаряли са винаги на английски, а Кристо е комуникирал на български основно с братята си и българските работници в проектите му. "Имаше силна дислексия, което му пречеше в езиците. Няколко пъти съм присъствал на разговори дали да се върне в България - притесняваше го мисълта да се изтъпанчи публично в София и да говори на развален английски или развален български, все едно се големее."
Кристо се е информирал какво става тук след 1989 г. "В началото на 90-те четеше на глас вестниците, които му носех от София. След 1994-1996 г. се убеди, че България няма скоро да стане нещо друго от онова, от което е избягал, но и че хейтът само ще нараства. Той имаше интуиция за това като всеки успял надалеч от страната си творец."
Своеобразното му завръщане е с ретроспективната изложба "Кристо и Жан-Клод: графики и обекти 1962 - 2014" в СГХГ, за която той съдейства напълно.
Така дистанцията на Кристо от България се превръща във вид пърформанс: той остава в собствен свят, нито една страна или институция не може да си припише успехите му, дори и да ги отбелязва. "Нашето изкуство е номадско, не правим нищо солидно и дълготрайно. Всичките ни работи са мобилни, леки, чупливи, въздушни, временни", казва Кристо в интервю за списание "Едно" от 2001 г., един от първите пълноценни разговори с него и Жан-Клод за българска медия. "Това отразява една от най-интересните черти на културата на ХХ век. Никога преди в света не е имало толкова движение през границите, толкова хора, откъснати от родните си места."
В същия разговор Жан-Клод добавя мисъл, която звучи още по-индивидуалистично днес: "Ние създаваме произведения на изкуството, които въплъщават радост и красота и нямат никаква друга цел, освен да представляват изкуство. Не създаваме символи и послания, създаваме произведения на изкуството."
Европейските му проекти през последната година стават повод да се доближим до идеите му - през 2016 г. той реализира "Плаващите кейове" върху езерото Изео до Бреша, Италия, а през 2018 г. "Лондон Мастаба", още един проект, отнел много години на работа и планиране.
"Изкуството на Кристо и Жан-Клод е за онези, които се разхождаха по водата, снимаха се по изгрев или залез, смееха се на платформата, играеха и правеха кълба, подскачаха от радост, пропътували хиляди километри, за да се докоснат до магията", спомня си кураторката Мартина Йорданова, една от стотиците доброволци в хода на работата по "Плаващите кейове". За нея идеите им напомнят, че всичко е временно, преходно, но това не пречи ценното да остане.
Александър Митев, също един от доброволците в Италия, казва, че е много специално усещането да си част от нещо голямо, дори и да си най-малката частица от него. Екипът работи дори в условия на буря, на нощни смени.
"Нашата работа беше няколко дни преди откриването да сложим плата. Всичко беше подготвено предварително и ние само го разстилахме по самите кейове. Имаше други екипи, които зашиваха отделните елементи, и водолази, които закрепяха под водата. После за няколко дни влязохме в ролята на стюарди с подготвяне, почистване."
През последните 56 години Кристо живее в Ню Йорк. През целия си живот той остава изцяло отдаден на работата си. "Tой наистина не ходи никъде, където няма работа", казва за "Дневник" през 2019 г. неговият племенник и дългогодишен сътрудник Владимир Явашев.
"Да си артист не е професия, артистът не може да се пенсионира или да излезе във ваканция. Това е начин на съществуване, а не само любов", казва Кристо в интервюто си за "Капитал" от 2015 г. "Артистът диша и съществува чрез изкуството. Не е като да ходиш на работа в офиса, а след работа да се занимаваш с други неща. Някои артисти могат и така, но лично аз смятам, че творбите ми са моят истински живот. И именно затова и любовта е свързана с живота, онзи живот, в който сме такива, каквито сме. Ние често сме неспокойни или гневни, в нас бушува много енергия и всъщност любовта никога не е просто любов, в нея има и страх, и проблеми - и всичко това прави живота ни толкова жив."
Явашев остава верен на думите и мисията си до самия край. През последните месеци Кристо работеше по два проекта. Ретроспективна изложба в "Помпиду" (1 юли - 19 октомври) от творбите, които той и Жан-Клод създават в Париж в края на 50-те и началото на 60-те години, и напълно нов проект: опаковането на Триумфалната арка в Париж. В може би последното си интервю, пред CNN, той казва, че изкуството му се родее най-вече с архитектурата и градското планиране и подсказва колко усилия ще бъдат вложени в дългоочакваното опаковане на арката - проектът е с бюджет между 13-15 млн. долара.
Новата му временна работа ще бъде реализирана посмъртно и се очаква на 18 септември 2021 г.
Документалният филм "Да ходиш по вода" на Андрей Паунов се завръща в "Одеон" и "Дом на киното". Той може също така да бъде гледан онлайн в платформата Neterra.TV.
След смъртта на Кристо, платформата School of Life пусна кратък обзорен филм за работата му, озвучен от основателя Ален де Ботон. "Кристо ни показва не само път към нов начин за създаване на изкуство, но и нов публичен живот", казва Ботон във филма. "Той е иноватор, но всъщност концепцията му за изкуство е дълбоко традиционна - за него акта на изкуството е създаването на красота."
"Един ден Кристо влязъл в магазина и си купил салам. "Да ви го опаковам ли", попитал продавачът. "Не, благодаря, ще си го опаковам сам", отвърнал Кристо. Сега шегата освен усмивка носи и малко тъга, тъй като показва амбивалентното приемане на концептуалното изкуство на Кристо у нас.
Той почина на 31 май в Ню Йорк, негов дом от близо шест десетилетия, на 84-годишна възраст, в разгара на подготовката на нови проекти. Кристо остава рядък пример за човек на изкуството, който е готов да работи с години по своя идея, без да допуска компромиси в процеса. В международните реакции към смъртта му често се отбелязва колко индивидуален случай е той - не само е измислил себе си, но и изкуството, и публиката си.
0 коментара