Моята улица "Цар Иван Асен II"
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Моята улица "Цар Иван Асен II"

Моята улица "Цар Иван Асен II"

Режисьорът Олег Ковачев разказва за старата софийска улица и новия си филмов проект

8118 прочитания

© Цветелина Белутова


Олег Ковачев е роден през 1955 г. и е второ поколение кинаджия. Син на режисьора и оператор Христо Ковачев, той прави своя дебют на големия екран едва 9-годишен в ролята на Ваньо от филма "Рицар без броня" с Апостол Карамитев. Изпълнението му носи наградата "Най-добра детска роля" на фестивалите във Венеция (1966 г.) и Москва (1967 г.). Дипломира се във ВИТИЗ със специалност "Операторско майсторство" и през годините снима, режисира и участва в поредица от запомнящи се филми - "Момчето си отива", "Най-дългата нощ", "Най-добрият човек, когото познавам", "На всеки километър", "Фонтанки", "Киното срещу властта", "245.5".

Повод да разговаряме с него е идеята му да направи филм за емблематичната софийска улица "Цар Иван Асен II" и квартала около нея, където самият Олег Ковачев е жител кореняк. Естествено, срещаме се в култовото кино "Влайкова".

Нека очертаем границите на това малко софийско царство. Къде точно се разпростира вашият квартал?

Нашата махала започва от Орлов мост с двете знакови кооперации - "Асеновец" и "Царевец". Оттам върви нагоре по локалното платно на "Цариградско шосе", а другата отграничителна линия е улицата покрай Канала до Военна академия. Двете рамена на този очертан триъгълник стигат до бул. "Ситняково", а по средата му минава главната ни улица - "Цар Иван Асен II".

От двете й страни кварталът е избродиран с малки пресечки - отляво са Войводите. Там има поне десетина преки с имена на войводи - Мануш, Страхил, Чавдар, Ивац - много са. Отдясно пък са реките - Осъм, Огоста, старата Камчия. Някога тук е имало много подпочвена влага и от бул. "Цариградско шосе" до Канала е било рекичка до рекичка. В дъждовни дни хората са ходели по нахвърляни дъски, за да не газят във водата. По-късно това се променя. Променят се и имената. Някои от реките са заменени с велики мислители и артисти - Авицена, Леонардо да Винчи, Гогол, Юго, Мусоргски.

Това е махалата. Тук съм израснал, много я обичам и много ми се иска да разкажа за нея. Тя има дълга и интересна история, която започва преди близо век - още през 20-те години на ХХ век. Тогава това е т.нар. Трета извънградска зона. Тук са раздавали вилни места на интелектуалци и хора на изкуството. Дори днес ще видите запазени стари къщи, които изглеждат като островърхи вилички - явно голям сняг е падал. После по призива на времето кварталът се превръща в част от жк "Ленин", а след 10 ноември 1989 г. - в жк "Яворов". Днес чувам, че таксиметровите шофьори го наричат просто "Орлите".

Така е - всяко време върви със свободата, с изкуството и с имената си. Кое ще е обаче времето във вашия филм?

Може би не трябва да говорим за времето в исторически план, а в чисто човешки. Намерението ми е в началото камерата да се движи ниско по улиците, за да покаже онова, което е видимо за едно дете. Постепенно да се издигне до гледната точка на възрастния човек и накрая да обхване голямата, по-обща картина - тази от птичи поглед.

Аз самият живея тук от 1959 г. Първите ми спомени са, когато съм бил още на 4. През зимата главата ми едва се показваше над преспите, а през лятото тичах към количката за сладолед, която стоеше на ъгъла на нашата улица. Слагаха сладоледа между две вафлени корички и трябваше веднага да почнеш да го ближеш, защото се разтичаше.

Но повече от сладоледа обичах игрите с бандата на улицата. Играехме на топчета, на фунийки, на ръбче, на криеница. Минавахме свободно от двор в двор, защото оградите бяха съборени. Знаехме всички потайни места. Ритахме топка и ако ни пречеше единственият паркиран автомобил, молехме собственика - бате Фико, да мръдне малко варшавата. През зимата заледявахме пързалките по "Мизия" и "Хан Омуртаг", като носехме тенджери с вода, а лоши съседи хвърляха сгурия, за да ни пречат. През лятото висяхме по плодните дървета, за да ядем череши и джанки на корем. На мястото на сегашния Арт клуб беше гумаджийницата, където помпахме колелетата си при Пешо Чифута. Нея отдавна я няма.

Няма я и бръснарницата, където се подстригваше Гунди и отвън се събираше тълпа, за да го гледа. Но пък сладкарница "Пчела", в която съм изял хиляди толумбички, си е още тук.

Преглед на оригинала

Когато ни пращаха до магазина, ни казваха: иди до Страхил, за да купиш салам, или при Дочка - за мляко. Това бяха емблематични фигури - колбасарят Страхил, който беше 120 кг и в свободното си време създаваше кръстословици за сп. "Космос". Или млекарката Дочка, която все ни даваше от рядкото мляко, за да остане гъстото с каймака за нейните познати. Тогава киселото мляко се продаваше в легени, а прясното - в стъклени бутилки. И незнайно защо в млекарницата не можеше да купиш кашкавал - само в бакалията. Магазинерите всяваха особен респект сред децата, но бяха и техни приятели. Махалата беше едно голямо семейство, всеки знаеше всекиго по име. И всеки можеше да се оплаче на майка ти, ако не си слушал.

За да се ориентира, човек нямаше нужда от адрес - рибарят беше срещу бръснаря, железарията беше до месарницата, а ключарят - до кръчмата на белогвардееца Пьотр. Това беше времето, когато писалките и запалките още се пълнеха, а жените носеха на поправка найлоновите си чорапи в ателието за хващане на бримки.

Но най-милите ми спомени от онова време са свързани с кино "Влайкова". Пред касата се виеха опашки. А отгоре стоеше надпис - "Главният филм не е започнал". Изгаснеше ли този надпис - край, вече никой не можеше да влезе в салона. Когато заставах пред гишето, носът ми стигаше точно до прозорчето му. Стисках в ръка 20 ст., за да си купя детски билет, и после тичах към балкона. Там отстрани имаше три столчета, които бяха на 5 метра от екрана. Прожектираха цветни филми - "Херкулес", "Троянската война", "Красавицата и Звяра". То беше страшно! След прожекции ходех като замаян часове наред. Затова сега съм много щастлив, че киното оцеля и аз се занимавам с него. Много емоция са поели тези стени.

Ако вдигнем малко по-високо камерата и погледнем в света на възрастните, дали ще видим същия идиличен свят?

Ако повдигнем камерата, ще видим, че този тих и зелен квартал има своите слънчеви, нo и сенчести места и дни. Още в началото той приютява такива светли хора като маестро Георги Атанасов, Светослав Обретенов, Йордан Йовков, Ран Босилек, Дора Габе, Цанко Лавренов, Илия Бешков, Стоян Венев. Трудно могат да бъдат изброени всички.

Списъкът е дълъг дори без да споменавам онези асове на науката от улица "Цибра" (сега "Авицена"), заради които тя е наричана "Професорската улица". Там е имало фамилии, в които всяко поколение е оставяло своя лична диря - например проф. Симеон Ангелов е баща на големия историк акад. Димитър Ангелов, дядо на професора по история Петър Ангелов и прадядо на професора по византология в "Харвард" Димитър Ангелов-младши. Или семейството на белетриста Драган Тенев, който е син на художника Димитър Тенев и първата българска поетеса, завършила Сорбоната - Ружа Тенева-Северина. Неговата дъщеря, кръстена на баба си, Северина Тенева, години по-късно е изявена филмова актриса, чийто живот угасва трагично рано.

През 40-те обаче кварталът не е подминат от лудостта на войната. Има запазени снимки от бомбардировките, при които почти половината сгради са сринати. Следват десетилетия, през които всички политически ветрове, обрулили България, минават и през нашата махала. Започва разквартироването на хора от провинцията по частни домове. Аз самият дълго време живях с един съквартирант милиционер, който живееше със семейството си в едната стая, а ние бяхме в другата - с обща кухня, общ клозет - отвратителна работа. На много хора им отнеха жилищата и после само някои от тях успяха да си ги върнат. Кино "Влайкова" беше преименувано на "Сергей Айзенщайн". В градинката пред сегашната Райфайзенбанк стоеше бюстът на социалистическия поет Димитър Полянов. После той от своя страна беше заменен от паметник на Светослав Лучников (1922-2002; юрист и политик от Съюза на демократичните сили - бел. ред.). Въобще - историята се търкаля напред като топка за игра.

Междувременно тук свиват гнездо и след това отлитат следващите генерации талантливи българи - артисти, музиканти, преподаватели. Какво ли е било например да се срещнат на улицата по съседски оперната прима Катя Попова с народната певица Гюрга Пинджурова и естрадната композиторка Зорница Попова? Какво ли биха си казали те на Стъклената спирка на трамвая или на опашката пред вечния "Плод и зеленчук" на ъгъла на ул. "Загоре"? И дали младият цигулар Васко Абаджиев, считан за детето-чудо, е сядал понякога на по бира в двете винаги пълни кръчми "Мизия" и "Козирог"? А Самуел Финци, който е един от създателите на групата БТР в гимназията тук, дали щеше да си остане в България, ако Господ му беше дал малко повече талант за барабанист? Не знаем със сигурност, но е възможно.

Кварталът е пълен с безброй малки градски истории - сладки клюки и човешки съдби. Аз сега получавам много писма във Фейсбук от възрастни съкварталци, които ми обясняват с такива подробности толкова интересни неща, че вече се притеснявам как ще събера толкова информация в един филм. Защото е важно информацията да не натежи прекалено и да заглуши емоцията - онова усещане за принадлежност и привързаност, което ме свързва с това място.

Улица "Авицена", около 1985 г.
Преглед на оригинала

Представете си, че филмът ви е писмо, което се готвите да пуснете в старата поща на "Иван Асен II", която отдавна вече е пицария. На кого искате да го изпратите?

Първо искам да го пратя на всичките си приятели, с които съм ритал по улиците тук до тъмно. След това бих го споделил с всички други пораснали момчета и момичета. Защото всеки пази в сърцето си един квартал от детството. Той може да е в другия край на София, може да е в Шумен, Пловдив или Ловеч, но всеки е свързан с него по същия начин. Слушал съм с каква любов хората говорят за Корубаглар (днес "Лозенец") или за Драз махала (карето между бул. "Сливница" и ул. "Мария Луиза"). За мен тогава това са били други светове, не съм стъпвал там. Но хлапетата в тях едва ли са били по-различни от нас.

Бих искал да разкажа за София от моето детство и на сегашните деца. Знам игри, за които те дори не са чували и не подозират. Но не искам да съм дядото, който все повтаря: "Ех, колко хубаво беше едно време!" Бих искал, ако имам късмет, да ги заразя с радостта от това да играеш до забрава със сюрия други деца, но не само в компютърни битки. Иска ми се всяко дете, независимо от времето и махалата, в която се е родило, да има едно свое кино "Влайкова", в което да среща с изумление чудесата на човешкия дух и да мечтае.

Започвам целия този проект с много обич, но без желание да изпадам в носталгично умиление. Не всичко старо е непременно хубаво. Не всяка стара къща трябва да е вечна. В крайна сметка, ако тя не отстъпи място, не би имало възможност да се съгради нищо ново. Важно е обаче да опазим красивото или поне спомена за него. Този филм ще е за това.

Олег Ковачев събира финансова подкрепа за филма, посветен на историята на улица "Цар Иван Асен II", чрез специална кампания в platformata.bg.

Олег Ковачев е роден през 1955 г. и е второ поколение кинаджия. Син на режисьора и оператор Христо Ковачев, той прави своя дебют на големия екран едва 9-годишен в ролята на Ваньо от филма "Рицар без броня" с Апостол Карамитев. Изпълнението му носи наградата "Най-добра детска роля" на фестивалите във Венеция (1966 г.) и Москва (1967 г.). Дипломира се във ВИТИЗ със специалност "Операторско майсторство" и през годините снима, режисира и участва в поредица от запомнящи се филми - "Момчето си отива", "Най-дългата нощ", "Най-добрият човек, когото познавам", "На всеки километър", "Фонтанки", "Киното срещу властта", "245.5".

Повод да разговаряме с него е идеята му да направи филм за емблематичната софийска улица "Цар Иван Асен II" и квартала около нея, където самият Олег Ковачев е жител кореняк. Естествено, срещаме се в култовото кино "Влайкова".


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

2 коментара
  • 1
    pqx1522703620558609 avatar :-|
    Николай Мугеров

    за Професорската улица забрави да споменеш професор Кашев,който е съавтор на великолепната книга история на България. Живееше на ул Гогол 16. на моят приятел Ясен Койчев е роднина

  • 2
    peyeva avatar :-|
    Румяна Пеева

    .

    Приветствам проекта. Не забравяйте проф.Михалчев, чиято къща по мойте спомени беще на Светослав Тертер.Родена съм на Ивац войвода и съм внучка на проф.Христо Николов - известен педагог и дидактик.Също имам незабравими спомени. Иска ми се да ги подредя и тогава да ги изпратя и дано да са от полза. Успех в начинанието


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK