Писателката Исабел Алиенде: "Остарявам страстно"
Най-четената испаноезична авторка продължава да е неуморна активистка в борбата за равни човешки права
Чилийската писателка Исабел Алиенде много отдавна е популярна и обичана не само в испаноезичния свят. Тя живее в САЩ от трийсет и две години, а през 2018 г. получи почетната Национална литературна награда за изключителен принос към американската литература. Родената в Лима преди 77 години Алиенде има не по-малко вълнуваща съдба от тази на героите в нейните книги: след преврата на Пиночет в Чили тя помага на хора, заплашени със смъртни присъди от новата власт, да напуснат страната. Самата тя получава заплахи, майка й едва се спасява от екзекуция и заедно бягат във Венецуела. Исабел Алиенде е активистка за правата на жените от 60-те години, през 1966 г. започва да води авторска рубрика във феминисткото списание Paula (така се казва й нейната дъщеря, починала едва 29-годишна през 1992 г. - бел. ред.), близка е с известния поет Пабло Неруда, който присъства и в последната й преведена на български език книга - "Цвят продълговат в морето" (изд. "Колибри", 2020).
Един от най-известните й романи - "Къщата на духовете", е екранизиран, а героите на Алиенде оживяват, представени от Мерил Стрийп, Глен Клоуз, Антонио Бандерас, Джеръми Айрънс.
За себе си Исабел Алиенде казва, че твърде често е била жертва и не е имала контрол над превратностите на съдбата: баща й напуска семейството, когато Исабел е съвсем малка; бяга от кървав преврат в родината си Чили; дъщеря й умира много млада. След всички тези трагедии тя е казвала неведнъж, че иска да хване здраво кормилото на живота си и да поеме отговорност за собственото си щастие. И го прави - само преди година 77-годишната Исабел Алиенде се омъжи за трети път - за Роджър Цукрас, американски адвокат. (Тя се разделя с предишния си съпруг, след като не е успяла да му помогне да преживее загубата на неговия син, починал от свръхдоза. Така дългогодишният им брак се разпада.)
Писателката отговаря на въпросите на "Капитал" в едно особено време, когато всички хора по света са обединени срещу обща заплаха - пандемия и повсеместно чувство за загуба на контрол. Именно в този момент е особено ценно да чуем как Исабел Алиенде се е справила с най-тежките събития в живота си. Писателката споделя какво е да се живее в постоянна миграция и расистки предразсъдъци. Разказва и защо нейната фондация в памет на дъщеря й Паула има повече работа от всякога, борейки се за правата на жените - актуалната политическа ситуация в САЩ поставя феминизма пред нови изпитания. На 20 юни светът отбеляза Световния ден на бежанците - това е темата на последната книга на Алиенде, "Цвят продълговат в морето", излязла на български в началото на тази година.
Къде ви намираме? В изолация ли сте заради пандемията COVID-19?
Да, затворени сме вкъщи със съпруга ми Роджър и двете ни кучета. Къщата ни е малка, но се намира близо до лагуна и затова ни дава усещането, че сме сред природата.
Как се чувствате в момента, страхувате ли се за здравето си?
Отнасям се внимателно към здравето си и здравето на съпруга ми и преди всичко уважавам безопасността на хората около мен. Нося маска, когато разхождам кучетата, спазвам необходимата физическа дистанция, но не живея в страх. Всички ще умрем рано или късно, аз съм на 77 години и живях един пълноценен живот, за който съм много благодарна. Няма да позволя вирусът да развали времето, което ми остава.
Върху какво работите напоследък?
Тъкмо довърших мемоар за собствения си живот като жена и феминистка. Ще бъде публикуван на испански през ноември и догодина на други езици, казва се "Какво искат жените".
Какви са днешните предизвикателства за феминизма?
Основното предизвикателство е едно и също през вековете - да се победи патриархатът. Нужни са ни еднакъв брой мъже и жени на управленски постове по света. Трябва да оценяваме женската енергия и да даваме повече възможности и самостоятелност на момичетата от ранна детска възраст. Момичетата и младите жени трябва да бъдат информирани, образовани и привлечени към феминистката кауза за промяна на света.
Четох, че когато сте работили като преводачка в Чили, сте променяли текстовете, за да бъдат по-феминистки, а героините да изглеждат по-смели и овластени. Имаме ли нужда от по-добри примери за малките момичета, как учите внучките си на равноправие?
Може би това, което съм правила, е било много глупаво. Сега пиша за силни, смели и състрадателни жени, които преодоляват големи препятствия и оцеляват. Няма нужда да си ги измислям, вдъхновили са ме реални жени, които съм срещала в живота си. Те са примерът за подражание. Ако видите детските книги днес, ще забележите, че те са се променили, в повечето от тях момичетата могат да намерят вдъхновение и сила. Нещата се променят, момичетата не се вълнуват вече от Пепеляшка, искат да бъдат силни и независими.
Беше ли трудно да ви приемат насериозно като писателка?
Да. Трябваше да напиша 24 книги, преведени на 43 езика, да получа повече от 50 международни награди и да продам 74 милиона бройки от моите книги, за да получа признание и уважение. На всеки мъж щеше да му стигне една десета от моите усилия. Но за щастие това се променя, на писателките им е по-лесно сега, отколкото преди 35 години.
Напоследък магическият реализъм като че ли изчезна от романите ви, в "Цвят продълговат в морето" го няма?
Не всички истории позволяват магически реализъм. "Цвят продълговат в морето" е исторически роман, базиран на действителни случаи и реални исторически личности. Магическият реализъм не е сол и пипер, за да се поръсват с него всички книги.
Защо решихте да пишете за гражданската война в Испания в "Цвят продълговат в морето", защо ви се струва актуална в момента?
Това е история за бежанци, бягство, война, насилие и война. Съвсем актуално е днес, не мислите ли? Има 74 милиона бежанци по света в момента, повечето от тях бягат заради насилие, война и бедност.
Кои са историческите уроци, които светът не е усвоил?
Може би пандемията ще ни научи, че всички сме част от едно и също семейство, че обитаваме заедно планетата и като се случи нещо на някого на дадено място по света, то може да засегне всички. Това е първият ни сериозен опит като глобално човечество. Доскоро само парите, наркотиците, оръжията, властта бяха наистина глобални, но не и хората. И ето, това е урокът, който сега трябва да научим.
Проявили сте невероятен кураж да помагате на хората да избягат от преследване по време на Пиночет, какво ви даде смелост, как успяхте да не се откажете дори когато вашият живот е бил под заплаха?
Не съм била особено смела, а и много хора правеха същото по онова време. В началото не осъзнавахме риска, защото не знаехме докъде може да стигне диктатурата и репресиите. По-късно, когато вече осъзнах какви ще са последствията за мен, ако ме хванат, напуснах страната и започнах живота си в изгнание.
По време на пандемията се наблюдава сериозен ръст на антисемитизма и расизма, които се засилват от конспиративни теории и фалшиви новини, защо според вас историята се повтаря отново?
По време на всяка криза доминира страхът. Хората са лесни за манипулация, когато са управлявани от страха, и именно от това се възползват някои от най-лошите лидери по света. Но това може да се превърне и във време на солидарност, сътрудничество, състрадание и героизъм. Не всичко е зле. Милиони хора работят, за да помогнат на нуждаещите се. А и мнозина си задават въпроса в какъв свят искаме да живеем, след като всичко свърши. Може би ще има фундаментални промени към по-добро след пандемията, но няма да станат бързо. Ще ги наблюдаваме в продължение на няколко години.
Какви са проектите, по които работи в момента фондацията, посветена на дъщеря ви?
Основният ни фокус винаги е бил върху жените и момичетата, работим по проблеми със здравето, репродуктивните права, против домашно насилие, експлоатацията. Главната ни цел е жените, на които помагаме, да си стъпят на краката и да станат независими. Заради ситуацията, породена от администрацията на Тръмп, имаме много работа и с бежанци и мигранти.
Какво бихте казали на хората, които в момента губят близките си преждевременно заради пандемията. Какво ви помогна да преживеете загубата на дъщеря си?
Когато дъщеря ми почина, моята майка ми каза, че мъката е дълъг тунел, през който трябва да премина стъпка по стъпка, сълза след сълза и да не забравям, че вероятно има светлина в края му. Просто продължавайте да вървите, колкото време е нужно. Не сте сами. Споделете мъката си, говорете с останалите, опишете чувствата си, плачете колкото е нужно.
Какви са съветите ви за едно щастливо и мъдро остаряване? В България, както и в Източна Европа проблемът е сериозен, защото хората не са свикнали да се грижат за себе си.
Няма нищо лошо в остаряването. Случва се на всички. За да имаме хубави старини, трябва да приготвим телата си, да се настроим психически и да сме си направили план за бюджета. Трагедията на повечето възрастни хора е, че не са здрави, депресират се и нямат достатъчно спестени пари. Този въпрос всъщност изисква много дълъг и подробен отговор.
Щастлива ли сте в момента? Любовта различна ли е сега от времето на първия ви брак?
Да, влюбена съм в новия ми съпруг. Да си влюбен на 77 е точно същото като да си влюбен и на 20, единствената разлика е, че на моята възраст има чувство за бързане и спешност. Нямам време за губене, смъртта (или COVID-19) дебне зад ъгъла, затова трябва да се наслаждавам на любовта и грижата тук и сега. Деликатно растение е, има нужда от поливане.
Защо винаги започвате нова книга точно на 8 януари?
Дисциплина. Животът ми е достатъчно объркан и сложен така или иначе, затова имам нужда да определя достатъчно време, което да прекарам в тишина и спокойствие. Фактът, че имам точен ден за започване на нова книга, ми помага.
Интервюто взе: Тамара Вълчева
