Варна и аз: Людмил Станев
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Варна и аз: Людмил Станев

Станев е от малкото български писатели, които не се лутат между романи и поезия, а са фокусирани изцяло върху краткия разказ

Варна и аз: Людмил Станев

Историите от един "грозен соцград с разрушен сецесион"

Светослав Тодоров
2877 прочитания

Станев е от малкото български писатели, които не се лутат между романи и поезия, а са фокусирани изцяло върху краткия разказ

© Надежда Чипева


"Капитал: Градове" продължава серията от есета за родните градове, която започна със Стефан Вълдобрев и погледа му върху Стара Загора и беше последвана от разказите на Мартин Колев за Бургас.

Писателят и лекар Людмил Станев разказва за родния си град и работата си, както разказва историите си - без излишни детайли.

Той е роден през 1959 г. във Варна. Първата му книга излиза през 1991 г., а оттогава той има постоянно присъствие като писател и сценарист: работил е с Теди Москов по епизоди на "Улицата", шоуто "Как ще ги стигнем американците" на Тодор Колев, детската редакция към БНТ, сериала "Клиника на третия етаж".

Станев е от малкото български писатели, които не се лутат между романи и поезия, а са фокусирани изцяло върху краткия разказ. Последните му сборници са издадени от "Жанет 45": "Приятели мои", "По-малко", "Ненакърнимо", "Неприятният татарин", "Няма такава книга", "Рязко".

Извън писането той е дългогодишен лекар към Спешна помощ във Варна.

Градът преди

Варна през 70-те и 80-те беше по-тиха, спокойна, зелена, с много приятелски групи, които се движеха заедно. Останаха ми приятели и от основното училище, и от гимназията. Тогава упорито четях, играех футбол, слушах музика. Всички западни плочи пристигаха първо във Варна, през корабите, а двайсетина дни по-късно вече бяха и в София. Слушах Uriah Heep, Deep Purple, най-много Rainbow, общо взето, музиката, преди да влезем в казармата. Нямам тъпа носталгия към соца, имам носталгия към Rainbow. В медицинския институт във Варна участвах в едно театрално студио, водено от невролога д-р Лорис Мануелян, тогава също студент, после и аз поставях текстове, включително авторски.

Защо София не е отговорът

През 90-те години прекарвах много време в София и Пловдив. Трудно ми е да издържа повече от 20 дни за постоянно в София, където живях за известно време. Угнетява ме този град! Има една показна и безсмислена динамичност, която обаче не те кара да вършиш нещо особено. Получава се 10% работа и 90% уговорки, кафета и клюкарене. Човек се омаломощава от тези празни ходове.

Телевизията е странно нещо - като че ли ако не си част от някоя групичка, не работиш. В един момент си казах - имам си професия, нека да направя нещо с нея. И преди бях работил в Спешна помощ и реших да се върна, с известни усилия наваксах. Харесва ми, че мога да съм полезен и че това е работа, в която можеш да си кажеш, че ето, днес от определен брой случаи съм успял да помогна на поне част от тях.

Защо кратки разкази

Не мога да задържам вниманието си твърде дълго върху едно нещо. Обичам историята да се изчисти от дълги повествования. Не мога да описвам една врата три страници! Така че писането е спонтанна част от характера ми. Обикновено, когато някоя идея дойде, първо я разказвам на някой от приятелите ми, после слагам някакви нови елементи и я написвам отведнъж.

Нямам тефтери или навика да търся като куче някакви идеи. Не искам писането да ми е работа - то не е ничия работа. Който се вземе сериозно за писател, той изчезва от картата. Белезите и усилията, с които се правиш на някого, говорят за ниско самочувствие. Амбицията убива въображението.

Вероятно писането на кратки разкази има и нещо общо с работата ми - аз не мога да сложа диагноза (много малко разбират, че медицина вкъщи не се прави), но трябва да овладея положението, да действам бързо, да разбера дали е застрашен животът на човека, да извикам реанимационен екип.

Усещането за свобода

Някои от разказите имат общо със специфични локации, но като цяло са по-особени и абсурдни. А и какво толкова да ме вдъхновява Варна? Грозен соцград, с опити тук-там да се унищожи някакъв сецесион. Може би морето е вдъхновение - като го погледнеш, и все пак нещо в теб се изчиства. Обичам дългия плаж около "Фичоза", има все още запазени места около Бяла и Обзор. Нямаме стар град като Пловдив, но ако човек иска да усети нещо от някогашната Варна, може да се разходи из улиците на гръцката махала - продължавам да се губя в нея. Виждам съвсем малко от морето от балкона си, но и оттук мога да разбера дали е бурно или не.

P.S.

В българската литература ми липсва хуманизъм, не абстрактен, а конкретен. Липсва ми малкият човек. Енергията на авторите отива във фукане, интервюта, Facebook, даване на общи посоки в живота... В този ред на мисли извинявам се и за това интервю. Но вие го поискахте, не съм се бутал.

"Един ден свобода"

разказ на Людмил Станев

Здравейте, аз съм един свободен човек. Не, не, не, не бързайте да ми завиждате, защото аз съм напълно свободен. Нали се досещате, че това не е толкова приятно. Дори бих казал, че е малко обезпокоително, толкова е спокойно. Радващо е, че все пак не съм умрял, защото истински свободен е неживият човек. Аз все още съществувам, мисля, фантазирам, пиша. Да, пиша това, което четете в момента.

И така, преди да започна истинското изложение, ще се отръскам като мокро куче от шума на колите и околния свят. От лицемерните усмивки на познати, от нелепите реплики "здравей", "как си" и "какво правиш" и оставам сам с този лист, който трябва да населя с фантазиите си.

Обожавам свободата - свободата да измислям, но повече от свободата обичам любовта, тя ме прави единствено жив и свободен. Според мен човек без любов е просто една движеща се материя. Затова в тишината си измислям моя Одисей, в който има и любов, и движение. Одисей е първият човек, успял да направи от географията на любовта история на любовта. След като Пенелопа толкова много го чака, той не може да не се върне. Любовта, с която тя го чака, превръща чакането в причина на завръщането. Един руски поет е казал: "Жди меня и я вернусь, только очень жди" - и тогава в разгневеното море любовта се превръща в котва, която спасява кораба на Одисей от разлом. Разликата между истинската любов и фалшивата е като разликата между истинската котва и тази, която е татуирана на ръката. Аз имам няколко Одисея. Този, когото най-много обичам, съм си го измислил за себе си. Ето я и неговата история. Одисей е гръцки обущар, починал на 37 години от туберкулоза. Съпругата му Пенелопа остава сама с невръстно дете, но така и не намира сили да му каже, че баща му е починал. Лъжейки него и най-много себе си, тя разказва на сина си, че баща му е бил моряк. "Но, майко, нали беше най-големият моряк?" "Да", казва Пенелопа и започва да разказва на детето това, което то иска да чуе. Така се появяват подвизите на Одисей, постепенно починалият хилав обущар започва да става все по-силен и красив. Геройствата му стават все по-големи, детето става също все по-голямо и когато малкият вече голям Телемах един хубав слънчев ден казва на майка си: "Той няма ли да се върне, нали ще се върне вече?", "Да, той ще си дойде", казва майката, и ги виждам как двамата тръгват към кея, за да посрещнат кораба на Одисей. Едно високо момче и една възрастна жена с изкривено от артрозата тяло вървят бавно и застават в края на кея, за да чакат кораба на онзи Одисей...

И наистина корабът се появява някъде в далечината. Платната му са изпълнени с вятър, а на кърмата стои Одисей. И момчето, и майката виждат, че това е същият Одисей, за когото толкова са си говорели. И двамата махат с ръце - поздрав към пристигащия баща. Корабът все повече се приближава към кея и чертите на Одисей стават все по-ясни. Да, той е - същият. "Майко, той е! Познах го." Корабът идва все по-близо и майката, която маха за поздрав, постепенно отпуща ръката си и продължава да маха само в една посока, сякаш иска да каже: "Продължавай да пътуваш." Онзи Одисей вижда този знак и корабът плавно отминава кея и продължава, докато накрая става съвсем малка точица в морето. Но това няма вече никакво значение - той е пристигнал при сина си. Точно защото е продъл­жил да пътува.

Сигурно на всеки петдесет или сто години някъде някое малко дете вижда пристигащия и заминаващия Одисей. Това са всичките ни бащи, тези, с които не можахме да говорим навремето, всичките ни любими удавници, които продъл­жават да плават в най-свободния свят. Този, който ние си измислим. И моят кораб отмина, и свободният ми ден - също, и ето ме сега: оставам при вас на тези страници. Телефонът ми беше включен и аз тихо изпълзявам от гората и влизам в света на хората. Един свят, който някой е измислил за себе си, а не за мен. Е, това беше моят ден свобода. Само че аз винаги ще виждам нещо бяло на хоризонта и това ще бъде баща ми, когото винаги съм искал да имам. И аз пак ще бъда малък.
"Капитал: Градове" продължава серията от есета за родните градове, която започна със Стефан Вълдобрев и погледа му върху Стара Загора и беше последвана от разказите на Мартин Колев за Бургас.

Писателят и лекар Людмил Станев разказва за родния си град и работата си, както разказва историите си - без излишни детайли.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK