Представете си, че сте млад човек, например в Москва или Санкт Петербург. Първата китара е най-сетне в ръцете ви. Почти сигурно първата песен, която ще научите да свирите, ще е на "Кино". Музиката на руската група и поетичните текстове на лидера й Виктор Цой (1962 - 1990) продължават да са безкрайно актуални и да пътуват през поколенията - докато четете това, твърде е възможно някой да ги пее по време на протест.
Песните им имат дълга протестна история, до голяма степен те са синоним на източноевропейския бунт.
Още по време на появата си "Хочу перемен" ("Искам промяна"), известна и заради филма "Асса" (1988), с участието на групата, се превръща в химн на желаещите промяна в тоталитарната система. Донякъде, не съвсем по волята на музикантите - те казват, че песента няма политически оттенък, а говори за личностното израстване. През 2008 г. опозиционното движение "Солидарност" на Борис Немцов (починал през 2015 г. при съмнителни обстоятелства) с участието на Гари Каспаров прави песента свой химн.
През 2011 г., когато се наблюдава предишната протестна вълна в Беларус, тя се превръща в музикален фон, след като вдигането на шум е забранено от властите (поради което събитията оттогава са известни като "тихите протести"). "Хочу перемен" е често пускана и изпълнявана и по време на сегашните протести в Беларус срещу кабинета на Лукашенко. Песните им са вечно млади и заради внезапно прекъснатия път на групата - Цой умира на едва 28 години след автомобилна катастрофа. На 15 август се навършиха 30 години от смъртта му.
Политиката и "Кино" са неразделни.
Пробивът им съвпада с "Перестройката" и поредицата от промени, които формират управлението на Михаил Горбачов. В началото на 80-те цензурата инцидентно пуска духа от бутилката: рокът вече не е забранен, но му се гледа с достатъчно лошо око, за да бъде бунтовен. През 1987 г. за руския вестник "Аргументи и факти" Цой казва: "Почти всеки ще ти прости искреността, особено ако не ти достига професионализъм в музиката. Но когато искреността изчезне, никой не ти прощава нищо."
В същото интервю той е критичен към пасивността в живота и казва, че всеки човек, който създава нещо ново, е във война с нещо старо. Получава се постоянен конфликт. Това е риск. Култът към посредствеността, за който се говори сега, е създаден именно по логиката, че просто трябва да оставим нещата както са си, да се оправят от само себе си, че ако не стане по-добре, поне няма да е по-зле.
С появата на "Кино" 80-те започват и едно поколение заменя друго по начина, по който десетилетие по-късно Nirvana почти самостоятелно прекъсват популярността на предходната генерация. Можем да намерим и паралел между Цой, Кобейн и също починалия преждевременно Иън Къртис (Joy Division) в начина, по който песните им стигат до по-широка аудитория, отколкото те са планирали или искали. Но в случая на групите от СССР известността не идва с пари: обикновено музикантите тогава не получават приходи от билетите за концертите си, известни или не, всички работят и нещо друго.
Историята на размирното десетилетие и основните фигури на сцената в Санкт Петербург (тогава Ленинград) бяха припомнени с игралния филм "Лето" (2018), по името на една от песните на "Кино".
За преводачката от английски и руски език Ангелина Александрова личната й история с групата започва през 1988 г. Тогава е в гимназията и похарчва всичките й дадени пари за пътуване в СССР за плочи. Така във фонотеката й се озовават Висоцки, също влиятелни местни групи като "Машина времени", "Аквариум", "Черный кофе".
"Московската ми приятелка беше във възторг, разглеждахме плочите и в един момент тя скочи: "Чакай, а чувала ли си за "Кино"? Аня измъкна отнякъде ролка, сложи я на магнетофона и, Боже мили, за пръв път чух "Звезда по имени Солнце". Честно, до този момент не предполагах, че някой някъде по тези земи може да сътвори нещо такова! И досега за мен няма по-силно описание на надеждата, никой никога няма да изпее с такова отчаяние, че някой ще стигне до звездите, въпреки че ще падне, обгорен от слънцето."
Музиката им резонира с любопитните и през следващото десетилетие. "За пръв път ги чух някъде в средата на 90-те с вероятно най-несериозното им парче - "Мама анархия", спомня си журналистът Владимир Константинов. "Почти две десетилетия по-късно Цой и компания задочно и съвсем случайно ме намериха през 2013, която беше едновременно най-тъжната и най-обнадеждаваща година в живота ми (в началото й почина майка ми, а в края й се роди синът ми). В "Кино" харесвам най-вече текстовете на Цой с неговия прям и несантиментален подход към нещата от живота. В него все пак подмолно се промъква идеалистичен копнеж по едно по-красиво и по-справедливо към хората, избрали да живеят с достойнство, бъдеще. В нашата източноевропейска част на света това изглежда все по-невъзможно."
Ако досега не сте слушали групата, Константинов препоръчва да започнете отзад напред - с финалния им "Чёрный альбом". "Който, ако ползваме сравнението с The Beatles, е техният бял албум. Като цяло Цой и Висоцки са единствените две причини да съжалявам, че не знам достатъчно добре руски."
Според Александрова Цой винаги ще бъде разглеждан като удивителна личност.
"Той постоянно ми напомня за цигарената кутия в джоба ми и самолетния билет. И за сянката, която ще остане на земята. Тя ще остане, докато има и една неспокойна душа, която знае, че за да се роди нещо ново, светът трябва да се промени. И трябва да го променим ние."
Представете си, че сте млад човек, например в Москва или Санкт Петербург. Първата китара е най-сетне в ръцете ви. Почти сигурно първата песен, която ще научите да свирите, ще е на "Кино". Музиката на руската група и поетичните текстове на лидера й Виктор Цой (1962 - 1990) продължават да са безкрайно актуални и да пътуват през поколенията - докато четете това, твърде е възможно някой да ги пее по време на протест.
0 коментара