Велико Търново и аз: Марин Бодаков
"Виждам знаците за прогрес и добруване в хората, само в хората."
Капитал
Поетът, журналист и литературен критик Марин Бодаков е роден във Велико Търново през 1971 г. Автор е на осем книги с поезия, последната от които, "Битката с мен", излезе през 2018 г. от издателство "ДА". По-рано тази година излезе монографията му, посветена на критика и писател Йордан Маринополски, роден почти век по-рано в същия град. Дългогодишен автор на в. "Култура", сега текстовете на Бодаков намират трибуна в публицистичния сайт "Тоест".
Чужденец в родния град
До началото на 40-те си години приемах Търново като напълно самопонятно, като даденост. Равен фон за моето раждане, лесно детство, трудно юношество. Приемах за естествено да виждам от класната си стая Балдуиновата кула, да имам час по физическо възпитание на Трапезица, да играя всеки ден пред Учредителното събрание, на нивото на нашата гигантска тераса да е камбанарията на черквата на Кольо Фичето "Св. св. Константин и Елена", през няколко къщи от нашата на Баждарлък да е домът на Венета и Иванка Ботеви.
Бавното ми узряване ме научи, че всичко това е било дар, който съм заслужил с разочарованията на трупащите се години. Казано по-просто, съзнанието за Търново ми доби историческа дълбочина и сложност. И едва в последните ми книжки дискретно се появи родният ми град, макар от 31 години да съм доведено дете на София.
В съвременно Търново вече съм чужденец, на който някогашни съседи, които не ме разпознават под брадата и килограмите, предлагат на лош английски квартира за две нощувки.
Духът на мястото
Никога не съм обичал да ходя на училище.
Но за този, който съм днес, безспорно принос има моето училище - всъщност в една и съща стая на някогашната Мъжка гимназия бях на предучилищна градина, и в 10-и клас (в 11-и вече бях в УПК, "оператор" на брошуро-книговезки процеси, в друго училище). Не пожелах нито езикова, нито математическа гимназия, защото бях силно индоктриниран от своята Първа, днес Хуманитарна гимназия "Св. св. Кирил и Методий".
Към днешна дата моето училище е на 140 години, но началата му са проследими от 30-те години на миная век насам. През 1858 г. на сградата на класното училище вече е изписано: "И на учението корените са горчиви, но плодовете му са много сладки."
Мои "съученици" бяха П.Ю.Тодоров, Кирил Христов, Ангел Каралийчев, Асен Разцветников, критиците Иван Мешеков, Димо Кьорчев; в гимназията са преподавали Стамболов, Стоян Михайловски, Тодор Влайков. Това са нищожна част от имената. Миналата година с гигантска любов написах книга за "съученика" си, литературния критик Йордан Маринополски. Колкото негова скрупульозна биография, толкова и моя тайна автобиография, защото много възгледите и съпротивите ни съвпадат.
На това му викам "духът на мястото". Попивах от него, не от учебниците.
Длъжен съм обаче да добавя библиотеката на читалище "Надежда" и кино "Полтава" - тогава то беше с мащабите на софийското кино "Сердика".
Старият град
Спомням си две вълни на строителен устрем: покрай посещението на дипломатическия корпус в града през, най-вероятно, 1981 г. - заради честванията на 1300-годишнината на българската държава, и през 1985 г. - по повод 800-годишнината от въстанието на Асен и Петър и обявяването на града за столица. Помня боя и пушилка. Но и усещането, че има обща архитектурна рамка, която трябва да вписва всяко ново здание в традицията.
Тогава старата част на града беше абсолютно жива, докато днес има твърде много запустели и изоставени къщи.
По силата на обстоятелствата помня Търново през филма "Търновската царица", част от чиито панорамни планове снимаха от нашата тераса. И досега за мен гледката на Търново е като изсипания бюст на слугинята Марина, докато мие дървените стълбища. И реакцията ми вече е като на войниците, с които гледахме през 1981 г. филма в тогавашното кино "Искра".
Живите мъртви
Имам една болка - търновското гробище, където почива баща ми. Всеки град е едновременно град на живите и град на мъртвите. И ако институциите на живите не уважават мъртвите си съграждани, налице е дисбаланс, налице е катастрофа. А търновското гробище си е кошмар. Може би тъкмо защото градът на живите е претоварен с история. И от това мен много ме боли.
Много години гробът на татко беше самотното габърче, което ме скрепя с града. Разбира се, и данъците, които плащам за тамошното си жилище. Но, слава Богу, се появиха и нови габърчета. Такъв човек е Нейко Генчев от "Фабер", моят търновски издател, който има много топло, енергично и приобщаващо въображение как конкретно да се развива градът. Такива са приятелите ми от арт групата "Дупини", които се занимават с ленд арт. Такава е учителката по литература в Езиковата гимназия Северина Плачкова, с която мога да говоря свободно, внимателно и дори настървено за най-нова поезия и книги. И чиито ученици искам за студенти.
Виждам знаците за прогрес и добруване в хората, само в хората. Не в строежа на хотели и, по-жалкото, на псевдоруини.
