Капка Касабова, писателка: На Балканите обичаме да си причиняваме болка
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Капка Касабова, писателка: На Балканите обичаме да си причиняваме болка

Bloodaxe Books

Капка Касабова, писателка: На Балканите обичаме да си причиняваме болка

След "Граница" Капка Касабова продължава да разплита балканската история в романа "Към езерото"

Светослав Тодоров
2255 прочитания

Bloodaxe Books

© Bloodaxe Books


Има една паралелна история на българската литература: книги от живеещи извън страната български автори, написани едновременно на друг език и ангажирани с темите в България и на Балканите. Димитър Динев, Николай Грозни, Илия Троянов и Мирослав Пенков са сред очевидните примери за това, но писателката и поетеса Капка Касабова постига съвсем ново ниво на разпознаваемост на работата си, и то чрез нехудожествената си литература.

Касабова е родена в София през 1973 г., в края на тийнейджърските си години заминава със семейството си за Нова Зеландия, където остава 12 години. Там тя прави и първите си пробиви като автор, първоначално в поезията - дебютната ѝ книга All Roads Lead to the Sea обхваща целия спектър на чувствата около това да си разделен между места, култури и спомени. Това търсене не спира при Капка Касабова, а сякаш дори става по-конкретно - с "Улица без име" (2008) тя документира противоречивите чувства при своите завръщания в България. От 2005 г. живее в Шотландия, в околностите на Единбург.

"Към езерото" (To the Lake: a Balkan Journey of War and Peace) e ново спускане в историята на Балканите, но с повече фокус върху корените на семейството ѝ. Те са свързани с територията на днешна Северна Македония, а вече четири поколения жени в него имат своята имигрантска история. Книгата, едновременно пътепис и мемоар, се появи на английски в началото на годината от Granta и беше адаптирана като подкаст от BBC. "Към езерото" е елегантно изразен вик към хората на Балканите, а и не само, да разберат, че има много повече неща, които ги обединяват, отколкото ги разделят, въпреки дългите години на раздори", пише Financial Times, а The Guardian намира в историите на Касабова призив да намерим духовна цялост.

Това прави "Към езерото" идеалната противоотрова на често токсичната политическа риторика по тези земи. Това е втората поредна книга на Касабова, която е посветена на Балканите, след "Граница" (2017), съдържаща документални разкази за района на Странджа, Тракия и Родопите, която също предизвика вълна на позитивни отзиви и получи награда за най-добра шотландска книга на Saltire Literary Awards, последвана от отличие за най-добра пътешественическа книга на Edward Stanford Travel Writing Awards.

"Към езерото" ще излезе на български в края на ноември (изд. "Жанет 45"), преводът от английски език е на Невена Дишлиева-Кръстева. Междувременно Капка Касабова продължава работа по следващата си книга - "Еликсир", очаквана под знака на Jonathan Cape (публикували Томас Пинчън, Ървин Уелш, Ювал Ноа Харари).

Писателката също така ще бъде сред гостите на Софийския литературен международен фестивал, който започва на 10 декември и ще се проведе онлайн.

Със сигурност читател от балканския регион и читател от друг културен контекст, например Великобритания, биха възприели книги като "Граница" и "Към езерото" по различен начин. Има ли определени теми, които мигновено свързват читателите от различни места, и теми, които винаги са изпитание за общото им преживяване?

- Да, начинът, по който четем, е неразделно свързан с това откъде идваме, къде сме били, къде живеем. Но и как усещаме себе си като индивиди отвъд всички тези условности. Тоест има културно специфичен прочит, който е сходен за всички читатели от една национална група - колективен прочит.

Примерно за българските читатели понятия като граница, комунизъм, мафия, места като Родопите, Странджа или Охридското езеро са натоварени с дълбок културно-исторически и емоционален багаж, който не е непременно личен. Британските или други западни читатели си имат друг колективен багаж, специфичен за тяхната история. В края на краищата една нация е като едно семейство (това е и една от нишките в "Към езерото"). Но има и индивидуален прочит, който не подлежи на тези колективни културни натрупвания, свободен прочит. Именно това е, което свързва най-дълбоко читателя с една книга - и с други читатели по света. Литературата - като другите изкуства - винаги се е борила и продължава да се бори за безграничност.

Темите и историите на "Граница" и "Към езерото" имат силно специфичен балкански контекст, но са общочовешки. В този смисъл, пишейки за места и хора, поразени от абсурдността на балканските граници и разделната политика, се надявам да създам безгранични истории и места, където читателят да е свободен. Както човек плува свободен в Охридското езеро.

Капка Касабова в Охрид

Какво решихте да промените за българското издание?

- Промените бяха основно на езиково ниво. Има една допълнителна глава, специално за това издание и за другите балкански издания, "Канео", в която описвам рибарското селище на Охрид чрез една пълна с истории и персонажи снимка на родовете на баба ми - Карадимчеви, Заричинови, Узунови, от 1919 г. Това е един минипортрет на Охрид, тоест на Южните Балкани, през XX век. За балканския читател според мен тези хора, имена, фамилии и песни ще зазвучат много по-музикално, отколкото за небалканския. Тук отново се връщаме към културния контекст.

Балканите са място, което е постоянно разделяно и раздробявано. Съседни страни знаят малко една за друга както като политика, така и като съвременна култура. Може ли да се каже, че последните ви две книги са вашият опит да подредите пъзела, да приканите към един по-глобален поглед към региона?

- Може да се каже, да. И в двете книги действието се развива на места, изкуствено раздробени от тройна граница, както и хората им са раздробени на семейни парчета (България - Гърция - Турция и Македония - Албания - Гърция). Нашето семейство по майчина линия е така. Усещането с поколения наред е за някакво призрачно отсъствие. "Готическо" усещане, усещане за наследствена мъка, или както го наричам в "Към езерото" - "Болката". Както казва (на български!) един от героите в "Граница", турският фотограф Невзат, потомък на български помаци, изселени от Родопите след Балканските войни: "Нещо все ме влече нататък, нещо е останало там."

И тъй като нациите са като семействата, пишейки "Към езерото", си дадох сметка, че политиката на "разделяй и владей", изобщо конфликтната енергия - това е нещо, което присъства не само в обществения ни живот, а и в семействата, и в самите нас. Историята за майката, която осакатява сина си, за да не го прати на война - изобщо това обръщане на насилието навътре, към това, което ти е най-свидно - ето тази психика на травмата исках да погледна отблизо, като започвам с моето семейство.

Затова войната и мирът са основни теми на "Към езерото", а границата на "Граница" е символ на шизофреничния синдром на "разделяй и владей". Всяка граница на Балканите носи травматична история, като притчата за Соломон и детето, което не може да бъде разделено на две. Граничната травма е, разбира се, само част от дълбокото, необятното синкретично богатство на балканската култура, природа и на балканския човек. Това е всъщност моята страст, вече пиша трета книга с география Южните Балкани.

Впрочем никога не започвам пътуването по една книга с някаква конкретна теза, защото така не се прави изкуство - прави се със страст, с обсесия, с инстинкт. При мен започва с пристрастяване към място. Така в "Към езерото" ме движеше невероятната светлина и енергия на Охридското езеро. В "Граница" всичко започна - и свърши - със загадъчната Странджа. От тези места буквално и преносно извират реки от истории. Искам да ги чуя в цялата им чудатост и своеобразие. Дали това ще даде, и ще ни даде, по-глобален, по-справедлив и по-заинтересуван поглед върху нашите "навикани Балкани"? Ще цитирам Вера Мутафчиева - смея да вярвам, че да.

Бабата на Капка Касабова, Анастасия, с братовчеди на Охридското езеро, 1942 г.

Този ъгъл на Европа често изглежда и като експериментална зона за различни политически влияния и сблъсъци - от Русия в България до Китай в Сърбия, междувременно имаме и подновени исторически спорове между България и Северна Македония. Кое наблюдение повече доминира във вашите впечатления и пътувания - че попадаме във все по-голяма изолация или обратното?

- Да, сякаш ние, на Балканите, обичаме мазохизма. Обичаме да си причиняваме дрязги, конфликти, болка - помежду си и вътре в семейството. От което никой не печели, но така сме свикнали, да тормозим най-близките си и себе си (като Султана - този безсмъртен балкански матриархален образ в тетралогията на Талев - тя толкова държи на семейната чест, че убива дъщеря си с аборт). Никога да не отстъпваме, да сме "прави".

България и Македония са като майка и дъщеря, които някога са били едно, а постепенно се отчуждават болезнено - една от темите на "Към езерото". Но винаги има път обратно към извора. Струва ми се, че изолацията, в която усещаме, че попадаме на Балканите, не е различна от това, което се случва и другаде.

Всички процеси и места вече са свързани, пандемията тази година ни го показва нагледно. А изолацията е ненормално и шизофренично състояние, създадено по изкуствен начин от тесни и краткосрочни политически интереси, от политиката на цинизма, алчността и невежеството. Където и да ходя в Южните Балкани и изобщо по света, виждам обратното - хора, които копнеят за свързаност, които са уморени да мразят и да са мразени и търсят алтернатива.

Затова съм убедена, че бъдещето ни е с отворени граници, с все по-динамични и по-смесени общности и един по-развит регионализъм (за разлика от национализъм), като антидот на централизираната, авторитарна политика, която всъщност е на отмиране, и сякаш ще гледаме последните ѝ гърчове през идното десетилетие. Просто самите промени на Земята, на които все повече ще ставаме свидетели и участници, ще ни принудят да се променим и ще променят и властовите структури от централизирани към по-локални.

Старите структури се разпадат. Когато стане земетресение или пожар, съседът ти пръв се притичва на помощ, защото знае, че той е следващ, и забравяйки, че до вчера сте спорили примерно за това дали Гоце Делчев е македонец или българин. А нищо не му пречи да е и двете. Най-общо казано, а понякога и буквално (в случая на моето семейство), предците на всички ни идват от едно и също езеро. Не случайно последният пасаж на "Към езерото" споменава африканското езеро Танганика заедно с Охрид като едно от най-старите в света.

Преди няколко години Горан Симич, босненски писател, който живее от години в Канада, гостува в България и каза, че от Торонто вижда по-добре Сараево, от Сараево - света. Кога събитията в България изглеждат по-изкристализирали за вас - когато сте в нея или когато сте извън нея?

- Хубаво го е казал. При мен има два вида виждане: от близо и отдалече. И двата са еднакво важни за начина, по който творя, защото при близкото взиране и вслушване се получава сливане с местата, гласовете и паметта на хората. Един вид алхимия, за да мога да извлека ценното вещество - както от местата, така и от себе си. Без това всичко остава на академично или егоистично ниво, а аз съм писателка, която трябва да броди през ливади, да реже телени огради, да спи в студени заслони и да се среща с хора, да се взира в лицата им и да ходи по чукарите с тях дори когато вече не се търпи. Особено когато не се търпи.

Тази алхимия е моята муза. А погледът отдалече ми трябва, за да изтрезнея, да чуя невидимите нишки между историите, да се хвърля в изчитането на необходимите книги и да композирам и своята симфония. Докато съм вътре в какофонията, не мога да чуя ясно важните теми.

Наскоро обявихте появата на следващата ви книга, Elixir. Има ли нещо особено в това да работите по определено заглавие, да имате планове за 2023 г., когато насред пандемията толкова много планове отпадат или се променят?

- Когато човек прави нещо, което обича, времето тече различно, нали? Да имаш план наистина невинаги има смисъл, но да имаш страст е задължително, иначе времето ти ще спре напълно - или ще те погълне въртопът на нечие чуждо време, или пък ще почнеш да се носиш обратно на течението към миналото, както се опитват да ни завлекат някои политици в момента (няма да успеят).

Така че за мен "Еликсир" не е само план, а страст. Последните два месеца прекарах, опознавайки малко трите планини на река Места - Рила, Пирин, Родопите, където времето наистина тече по-различно. И настрани, и напред, и навътре - като самата река, като еликсир.

Има една паралелна история на българската литература: книги от живеещи извън страната български автори, написани едновременно на друг език и ангажирани с темите в България и на Балканите. Димитър Динев, Николай Грозни, Илия Троянов и Мирослав Пенков са сред очевидните примери за това, но писателката и поетеса Капка Касабова постига съвсем ново ниво на разпознаваемост на работата си, и то чрез нехудожествената си литература.

Касабова е родена в София през 1973 г., в края на тийнейджърските си години заминава със семейството си за Нова Зеландия, където остава 12 години. Там тя прави и първите си пробиви като автор, първоначално в поезията - дебютната ѝ книга All Roads Lead to the Sea обхваща целия спектър на чувствата около това да си разделен между места, култури и спомени. Това търсене не спира при Капка Касабова, а сякаш дори става по-конкретно - с "Улица без име" (2008) тя документира противоречивите чувства при своите завръщания в България. От 2005 г. живее в Шотландия, в околностите на Единбург.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK