Помня града си като спокойното и безметежно място от детството. Израснала съм в колоритен пловдивски квартал, където живееха арменци, евреи, гърци и българи. Имаше нещо средиземноморско през лятото: насядали по пейките пред къщите си възрастни хора, които приятелски разискваха живота и винаги се усещаше симпатично съперничество, когато се обсъждаха рецепти за имамбаялдъ, за бамя, за бакла със сини сливи или торта "Агнес".

В квартала имахме малка истинска фурна, където делниците се печеше хляб, но по Великден всички приготвяха козунаци и цялата махала ухаеше на карамелизирана захар, масло и какао.

А пазарите в Пловдив бяха вълшебство. Имахме няколко пазара с имена на дни от седмицата: Понеделник, Четвъртък, Събота пазар. И сега ги има, но тогава беше като от италиански филм. След френската забавачка градските разходки с баба минаваха по маршрути, които все ни отвеждаха до някой от пазарите, до показния магазин или до някоя тайнствена църква, където спокойно си палехме свещ.

Аз бях по-скоро интровертно дете и донякъде ми харесваше, като лятото оставах сама под небето на Пловдив. Всички ходеха на село, а аз си измислях различни игри, четях приказките на Николай Райнов, учех се да плета дантели и чаках да заминем на море. Един от най-топлите ми спомени е от двора на нашата къща, където вечер баба поливаше обилно хортензиите и аз шляпах по плочките в блажена прохлада. Такъв е Пловдив от моето детство и вероятно днес романтиката му се проявява по друг начин, в различни гънки, улички, кафенета. Сигурна съм, че винаги ще я има, тъй както я е имало и с мен, и преди мен. И това се дължи, мисля си, на неповторимата светлина в града, ароматите на сезоните и на една магична сила, която витае във въздуха и те кара да вдишваш дълбоко живота.

Точки на пресичане

Имаше няколко места в града ни, които обожавах. Едното беше Античният театър, където се събирахме през лятото. Другото бе старият Пловдив, където кръстосвахме по калдъръмените улички денонощно. Стояхме с часове на върха на тепето, съзерцавахме града или водехме дълги разговори. Ние бяхме гимназисти в Английската в Пловдив и много четяхме философия, френски екзистенциализъм, немски неоромантизъм, философите на живота, Селинджър, Фокнър, списъкът е дълъг. Тази гимназия имаше огромен потенциал и всички, които я завършихме, до ден днешен се подкрепяме и си помагаме, ако се наложи.

През 80-те бяхме деца на бунта и недоволството. Тогава имаше т.нар. неформални групи, които се определяха от музиката, която се слуша. Най-общо повечето слушаха рок и основно пънк. Но не бяхме пънкари. Бяхме метежни, будни млади хора, жадни за културата отвъд завесата.

Аз още тогава слушах джаз, но превеждах и текстове на френски пънк песни. А джаз трудно се намираше и малко хора слушахме. Аз си спомням джаз срещите в града ни: малката заличка на Младежкия дом, фрашкана догоре с хора, които свободно изразяваха емоциите си от музиката: викаха, аплодираха шумно, подвикваха нещо, докато трае импровизацията. Тогава прохождаше Теодосий Спасов, "Акустична версия" бяха млади и непокорни, "Джаз линия" бяха само за посветени с техните великолепни пробиви в модерния тогава етно джаз, а Йълдъз Ибрахимова, която покрай "възродителния процес" се казваше Сузана Ерова, ни оставаше без дъх с чудовищно огромния си глас. Оги Видев го помня с това, че вечно нещо мърмореше, но свиреше виртуозно. Та именно джаз срещите ме накараха да обикна непредсказуемата и красива музика, в чиято философия започнах полека да се откривам.

Като говоря за важни места в града ни по време на тийнейджърските ми години, не мога да не спомена и Филмотечното кино на Главната улица. Там пак със същите тези мои съученици на тумби ходихме да гледаме Пазолини, Фелини, Антониони, Тарковски, братята Тавиани - пак дълъг списък. Бяхме леко отнесени после след прожекциите и без много да говорим, дълго се скитахме из улиците на Пловдив. Чудни романтични спомени за места и ситуации, които вече не съществуват.

Какво е да организираш фестивал в града си

Фестивалът повлия радикално на визиите ми за много неща. Докато той трае, сетивата ми така се изострят, че през това време виждам света като през лупа. Много уроци научих, много лични открития направих и осъзнах истини, които някак дотогава са ми били непристъпни. Винаги ми е било интересно да наблюдавам публиката, да анализирам поведението й, да се опитвам да отгатна някакви алгоритми на динамиките й. Но никога не успях. Публиката е най-ирационалният ми партньор.

В най-общ план възприемам публиката като река, която непрекъснато тече и се променя, а не като херметичен кръг, който рано или късно би те задушил с непроветреност, провинциалност или каквато и да било ограниченост. Парадоксално, но никога не се съобразявам с публиката, като правя програмата за фестивала.

Интересни са ми новите течения, вътрешните връзки, които могат да възникнат в музиката, и мисленето на интересни, прогресивни артисти, следя най-изявените джазмени, които дърпат конците на новите музикални явления и създават изненадващи изказности, които после се възприемат като идиоми в съвременната музика. И след това вече ми е интересно да наблюдавам как различните концерти генерират и различна публика. Различни бяха хората на концерта на Джошуа Редман от тези на Елиане Елиас или на Дони Маккаслин, или на Джон Скофийлд, на Ян Гарбарек, или пък на Кърт Розенуинкъл и т.н. А движението на публиката влияе на общата градска среда. Дори да вземем само тези три дни, в които фестът продължава, има една пулсираща духовна енергия от жадни, културни, космополитни хора.

Алтернативата на лошите новини

В град, в който толерантността е изконна, да се случи нещо подобно като хомофобските атаки от тази есен е сигнал за форма на социална патология. Агресията винаги е плашеща. А аз вярвам, че изкуството е лечебно, че дава излаз към други, по-добри светове. Затова мисля, че един от най-смислените пробиви в моя град е изкуството във всичките му проявления. Театърът, операта, хубавите книги, изложбите, добрите джаз концерти са предпоставка за спокойна, одухотворена градска среда.

През последните години в Пловдив като знаци на прогрес разчитам вдъхновяващите театрални постановки на пловдивския театър като "Одисей", "Дебелянов и ангелите", чувам хубави неща и за "Закуска в "Тифани". Оперният фестивал Opera Open е силна и стилна проява на високо художествено ниво. Изложби, които издълбоко вълнуват, разказват истории и откриват нови светове като тези на Румен Жеков или на Атанас Хранов. Безспорен вдъхновител в моя град са "Жанет 45" и особено поредицата им "Отвъд", която ни запознава с най-въздействащото от световната съвременна литература. Множество са всъщност новите будители в Пловдив, истински, безкомпромисни, категорични. Това са моите лични знаци за прогрес в средата, в която избрах да живея - в Пловдив.