Д-р Бенджамин Розенберг: Никой не обича да му казват какво да прави

Личен архив

Д-р Бенджамин Розенберг: Никой не обича да му казват какво да прави

Изследователят на теорията на психологическото реактивно съпротивление пред "Капитал" за силата на добрия пример

6046 прочитания

Личен архив

© Личен архив


Случвало ли ви се е да чуете как някой гневен тийнейджър заплашва: "Кажи ми го още веднъж и ще направя точно обратното!" Ако трябва да сме честни, много от нас ще трябва да признаят, че и като пораснали хора се случва да изпитваме подобни пориви. Някой ни поучава, а в главите ни кънти: "Ти ли ще ми кажеш!"

Може би ще ви успокои да разберете, че това не ни прави [задължително] незрели. Всъщност е реакция, която се обяснява с т.нар. теория на психологическото реактивно съпротивление. Зад дългото и сложно име се крие простичък принцип - никой не обича да му казват какво да прави. Често, без да съзнаваме, автоматичната реакция "Няма пък!" влияе на много неща в живота ни - от това дали ще измием чиниите, през COVID-19 до климатичната криза.

Д-р Бенджамин Розенберг е асистиращ преподавател от Доминиканския университет в Калифорния. Освен това е и един от редакторите на професионалния психологически журнал Current Psychology. Съавтор е и на блога за спортна психология Head Games към популярния сайт Psychology Today. Бенджамин Розенберг е отдал голяма част от кариерата си и на това да изследва теорията на психологическото реактивно съпротивление (ТПРС), или накратко - реактивната теория.

Той разказа за "Капитал" какво представлява теорията на практика, как се отнася към COVID-19 и какво можем да направим, така че да използваме несъзнаваните психични процеси в своя полза, вместо да позволяваме да ни контролират.

Изследванията върху реактивната теория често я обясняват с дълги изречения и сложни термини. Как бихте я обяснили вие на някого, който никога не е чувал за нея?

- Едно от големите предимства на тази теория, формулирана от Джак Брем през 1966 г., е, че в основата си е много простичка: хората не обичат свободата им да бъде застрашавана. Когато нещо заплаши свободния ни избор, ние се мобилизираме да си го върнем. Брем нарича тази мотивация реактивно съпротивление. Аргументацията е сравнително проста, но се прилага успешно към редица сфери - от клинична психология до здравна хигиена.

Как се зароди интересът ви към реактивната теория и защо я изследвате?

- В същността си ТПРС е една от многото теории, които се опитват да обяснят човешката мотивация. Докато учех социална психология, на мен и на научния ми ръководител ни стана любопитно как реагират хората, когато свободата им е ограничена - основният постулат на реактивната теория. По онова време теорията не се съобразяваше с актуалното психично състояние на човек, когато се опитваше да предвиди как ще реагира. С други думи, не правеше разлика между реакциите на човек, който в момента е много щастлив, и на човек, който е много тъжен. Като социални психолози това обяснение ни се стори твърде опростено. Аргументирахме се с изследвания на други учени, които показват, че хората невинаги искат да бъдат свободни. Дори понякога предпочитат по-строга рамка. И така решихме да проучим въпроса "Как реагираме на застрашената си свобода, когато се чувстваме несигурни".

Как се вписва реактивната теория в ситуацията на COVID-19? Може ли усещането, че ни се казва какво да правим, да има обратен ефект?

- Право в десетката! През последните месеци, докато навигираме през пандемията, мисля много по тези теми. Да ни се казва какво да правим определено може да има обратния ефект. Дори съм впечатлен, че хората по целия свят спазваха толкова дълго препоръките за безопасност. Научните изследвания върху заповедните послания са съвсем ясни - хората не ги харесват и инстинктивно искат да направят точно обратното на това, което им се казва. Съобщение, което казва на хората, че ТРЯБВА да правят нещо, най-вероятно ще бъде възприето като заплаха.

Но има и друг интересен фактор, който се вписва в ситуацията в момента. Когато се чувстваме несигурни в себе си, сме много по-склонни да се съобразяваме с инструкции. Може би това е причината сега, когато хората се чувстват несигурни в много отношения, да се съобразяват повече. Но в месеците, в които нещата се поуспокоиха, хората се почувстваха по-спокойни и съответно имаше повече нарушения на здравните правила.

Едно от предизвикателствата наCOVID-19 и мерките, свързани с него, е, че ни се налага да упражняваме търпението си. Като психолог и баща на малко дете как се справяте с търпението?

- "Справяне с търпението" е добре казано. Разглеждам търпението и самоконтрола като изчерпаеми ресурси - много изследвания подкрепят този подход.

За мен определено е процес на учене. Склонен съм да се натоварвам, без да обръщам внимание на психичното си здраве. Определено мисля, че това е симптом на преработената, свръхзаета американска култура, от която съм част. За да се справя, включвам в ежедневието си практики, които да възстановят психичните ми ресурси. Спортувам, практикувам дълбоко дишане, медитирам и прекарвам колкото се може повече време сред природата. Простички неща като това да разходиш кучето могат да са много центриращи и помагат за възстановяването на психичните ресурси. Така имам повече търпение и самоконтрол, когато тичам след малко дете, което се опитва да унищожи къщата.

Какви промени в поведението на хората забелязвате тази зима в сравнение с първата вълна на пандемията?

- Най-голямата разлика е в умората. На хората им писна! И това е напълно разбираемо. В началото много хора бяха стриктни в спазването на мерките. Но сега, когато ограниченията продължават толкова дълго, а навън е студено, някои губят мотивацията си. Напоследък в САЩ повечето огнища на зараза се оказват малки семейни събирания.

Смятам, че е интересно, защото всички знаем как да намалим разпространението на COVID-19 - като носим маски, спазваме дистанция, седим навън, когато се виждаме с близки, и т.н. Грешката на властите е, че приемат знанието за равностойно на изпълнението. Дългогодишни изследвания показват, че образованието не е достатъчно, за да мотивира действие. С други думи, да повтаряме отново и отново какво трябва да се прави и какво не трябва не е достатъчно, за да се справим с пандемията.

Какво би ни мотивирало по-ефективно да спазваме правилата независимо дали става въпрос заCOVID-19, климатичната криза или друг проблем?

- Ключът е в социалните норми. По този въпрос има цели планини от научни изследвания. Когато хората виждат, че другите правят нещо, са много по-склонни да последват примера. Например важно е да се акцентира не върху единиците, които не носят маска или я носят под носа си, а върху всички, които носят, и то правилно. Това засилва усещането, че именно носенето на маска е нормата, и така сме по-склонни да го правим.

Като че ли някои възрастови групи по-трудно спазват ограниченията, отколкото други. Защо според вас е така?

- Поне в САЩ, където живея, основният фактор е не възрастта, а политическите убеждения (въпреки че тези неща понякога са свързани). Мисля, че най-голямата грешка, която правят някои правителства, е да превръщат вируса в политически въпрос. Така създават условия някои групи хора да усещат носенето на маска като нарушение на личните права. В държави, които се справят с пандемията, като Австралия, Нова Зеландия, Южна Корея, Япония здравните препоръки не са политизирани и не се възприемат като заплаха за ничия свобода. Всички изпълняват тези предписания, така че няма нужда да се чувстваш нарочен, каквито и да са политическите ти убеждения.

Как можем да използваме знанието си за реактивната теория, така че да разберем себе си по-добре и да действаме по-осъзнато?

- Да бъдем осъзнати за това, което ни кара да реагираме с реактивно съпротивление, е най-важното. За да го направим, можем да се упражняваме, като обърнем внимание на това какво възприемаме като ограничение. Можем да отбележим за себе си дали тези ограничения са необходими и/или търпят да ги приложим по свой собствен начин. Когато забележим какво ни кара да чувстваме свободата си ограничена, пак можем да изпитваме яд, фрустрация или да реагираме реактивно. Но тази осъзнатост ни помага да смекчим реакциите си.

Важно е да приложим същата логика към близките си, тъй като понякога, когато видим, че свободата на близък е ограничена, също реагираме с реактивно съпротивление.

Как можем да разберем дали собственото ни поведение или това на някого около нас е повлияно от реактивно съпротивление?

- Основните признаци са: силно желание да направим обратното на това, което ни се казва; гняв; негативни мисли относно темата на ограничението; желание да омаловажим или очерним източника на ограничението.

Ето един пример от всекидневието: да кажем, че двегодишният ми син вижда бисквитка на масата и много иска да я изяде. Но аз му казвам: "Езра, след малко ще вечеряме, сега не може да ядеш бисквити." Това определено е заплаха за свободния избор на Езра, който смята, че би трябвало да може яде бисквити, когато си поиска. Но не може. Като резултат от това, че моята забрана заплашва свободния избор на Езра, той може да реагира по няколко начина:

  • А. Много, ама много, много да иска да изяде бисквитата - дори повече от преди.
  • Б. Да започне да вика и плаче (така малките деца показват гняв).
  • В. Да бъде много подразнен от това, че съм ограничил поведението му.
  • Г. Да си каже: "Леле, татко е страшен гадняр заради това, че не ми дава да изям тази бисквита."

Като възрастни също реагираме така, само че поводите и външните проявления са други. Така че, когато забележим подобно поведение у себе си или друг човек и знаем, че наскоро е получил някакво ограничение, вероятно става въпрос за реактивно съпротивление.

Как разбирането за реактивната теория може да повлияе на обществата ни на местно и глобално ниво?

- За мен има два големи извода. Първият е, че хората не обичат да им се казва какво да правят. Това е очевидно и повечето от нас го знаят интуитивно. Но вторият извод е, че можем да използваме това знание, за да избегнем реактивното съпротивление. Или да използваме реактивността, за да мотивираме определено поведение. Това е полезно например, когато официални лица формулират правила - независимо дали става въпрос за закони, здравни разпоредби или нещо друго.

Строги съобщения като "Трябва да рециклирате всичкия си отпадък" имат предимството, че са ясни, но също така са груби и могат да предизвикат реактивно съпротивление. Вместо това много по-ефективно послание би било: "Моля, помислете дали да не рециклирате отпадъците си - опазването на околната среда, здравето на близките ви и вашето собствено може да зависят от това."

Другият аспект е, че чрез реактивното съпротивление можем да мотивираме положителна промяна в поведението. Например в САЩ бяха много успешни кампаниите против тютюнопушенето, които представиха цигарите като злодея - ограничител на свободата. Той пречи на хората да стоят вътре при приятелите си и вместо това ги карат да мръзнат навън, за да пушат. Идеята беше пушачите да видят навика като нещо, което застрашава свободния им избор, и да ги мотивира да действат реактивно, като спрат да пушат. Гениално е и, изглежда, работи добре.

Интервюто взе Лия Панайотова

Случвало ли ви се е да чуете как някой гневен тийнейджър заплашва: "Кажи ми го още веднъж и ще направя точно обратното!" Ако трябва да сме честни, много от нас ще трябва да признаят, че и като пораснали хора се случва да изпитваме подобни пориви. Някой ни поучава, а в главите ни кънти: "Ти ли ще ми кажеш!"

Може би ще ви успокои да разберете, че това не ни прави [задължително] незрели. Всъщност е реакция, която се обяснява с т.нар. теория на психологическото реактивно съпротивление. Зад дългото и сложно име се крие простичък принцип - никой не обича да му казват какво да прави. Често, без да съзнаваме, автоматичната реакция "Няма пък!" влияе на много неща в живота ни - от това дали ще измием чиниите, през COVID-19 до климатичната криза.

Д-р Бенджамин Розенберг е асистиращ преподавател от Доминиканския университет в Калифорния. Освен това е и един от редакторите на професионалния психологически журнал Current Psychology. Съавтор е и на блога за спортна психология Head Games към популярния сайт Psychology Today. Бенджамин Розенберг е отдал голяма част от кариерата си и на това да изследва теорията на психологическото реактивно съпротивление (ТПРС), или накратко - реактивната теория.

Той разказа за "Капитал" какво представлява теорията на практика, как се отнася към COVID-19 и какво можем да направим, така че да използваме несъзнаваните психични процеси в своя полза, вместо да позволяваме да ни контролират.

Изследванията върху реактивната теория често я обясняват с дълги изречения и сложни термини. Как бихте я обяснили вие на някого, който никога не е чувал за нея?


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове
Close
Бюлетин
Бюлетин

Капитал: Light

Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.


0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал