Поезията и градът

Поезията и градът

Алекс Димитров, един от най-обещаващите автори в съвременната поезия, не се чувства нито, американец, нито българин - "нюйоркчанин със сигурност"

Светослав Тодоров
3038 прочитания

© Sylvie Rosokoff


Поезията на американския автор с български корени Алекс Димитров е всичко друго освен интровертна: героят на стиховете му препуска между таксита, барове, претъпкани площади, натоварен транспорт, говори с починалите си идоли, изследва общество, в което "хората знаят, че са живи, но не знаят какво да правят със себе си". Умението на Димитров да обхваща едновременно екзистенциалното и шумното му печели все по-широка читателска аудитория и все по-голямо признание - New York Times го определя като "непоправим романтик", а книгата - като свеж полъх сред новите заглавия. До голяма степен текстовете ни връщат към грохота и хаоса на големия град, позабравени през последната година.

"Често си мисля, че не съм нито американец, нито българин", казва Алекс. Може би просто нюйоркчанин? "Това със сигурност."

Димитров е роден през 1984 г. в София. Семейството му емигрира в САЩ малко преди падането на тоталитарния режим през 1989 г. "Не съм сигурен дали е измислица или реалност, но може би най-ранният ми спомен е как давам розови и жълти цветя на баба си, един от хората с най-формираща роля в живота ми", казва Димитров. От множеството мейли и съобщения през последните няколко месеца личи нежеланието му да бъде свързван с каквото и да е отвъд света на стихотворенията му - той е често лаконичен, когато въпросите са свързани с произхода му, с поколението му, литературата и политиката на едро. Елегантно бяга от всеки възможен етикет, пришиване към група хора или тенденция и в това има повече артистична независимост, отколкото его.

И все пак животът между различни култури се оказва важен фактор в изграждането му като автор. "Да израсна между два езика със сигурност е повлияло на поезията ми и особено на музикалността в стиховете. Изострило е слуха ми, усещането за ритъм. Направило е потапянето ми в езика и речта много по-дълбоко. Вълнувам се от езика толкова като смисъл, колкото и като звук, корени на думите. Това, че съм пораснал с английския като втори език след българския, и то от ден първи, е всъщност истински дар за мен като поет." Той определя умението да знаеш толкова езици, колкото можеш, като изкуство само по себе си. "Учих и френски, но не го владея свободно - и все пак, преживяването да влезеш в нещо ново е важно."

Димитров отрасва в Детройт, a след като завършва университета на щата Мичиган, се мести в Ню Йорк, градът, който е основно вдъхновение за него. "Тази книга е за нашия Ню Йорк", гласи посвещението към новата му, четвърта книга с поезия Love and Other Poems, която излезе в началото на тази година (изд. Copper Canyon Press).

Поезията му не живее само на хартия и в броевете на The New Yorker. Книгата носи името на (буквално) безкрайното стихотворение Lovе, което допълва с нов стих всеки ден в Twitter: "Обичам втората чаша кафе повече от първата", "Обичам старите барове и новите приятели","Обичам това, че въпреки недоверието ми към политиката ми е позволено да гласувам", "Обичам месец май, но е толкова непостоянен, колкото мъжете, с които спя."

Извън това безкрайно произведение, което развива в социалните мрежи, Димитров намира интересна платформа и с Astro Poets, шеговит профил за връзките между астрологията, изкуството и шоубизнеса в Twitter с близо 700 хиляди последователи, който поддържа с друга писателка - Доротеа Ласки. Популярността на проекта им прераства в книга, която излиза през 2019 г. и е преведена на български от "Обсидиан" и Надежда Розова.

Дали новаторското му отношение към поезията е реакция на асоциациите с нея като трудно разбираема, непродаваема, заключена в академичността? "Хората се страхуват от поезията." Според него корените на този страх са в начина, по който тя се преподава в академичните общности, гимназията, основното училище. "Когато читателите се изправят пред стихотворение, те чувстват задължение да разкодират нещо. Не мисля, че трябва да разкодират каквото и да е. Това просто не е истина." Според Алекс една поема може да бъде прочетена така, както се слуша една песен. "Или поне се надявам моите стихове да се усещат по този начин. Грижа ме е за читателя. Искам той да почувства удоволствие. Искам контактът с изкуството, преживяването, да носи удовлетворение."

"Една от целите на изкуството е да обхване красотата и да й позволи да съществува на място, където може да живее отвъд времето. Аз просто искам да пиша красиви неща."

Аналогията с музиката и попкултурното присъствие в текстовете му веднага провокират въпрос кое извън самата литература го вдъхновява като автор. "Не слушам музика, когато пиша, но в другите момента - да, често. Във времето около създаването на новата книга слушах много The Doors, Tommy James & The Shondells, женските рокендрол групи от 60-те години." Казва, че целият този период около Лятото на любовта през 1967 г. го вдъхновява. "Американската контракултура на 60-те и началото на 70-те е време, към което се връщам и преоткривам често. Не знам защо. Може би има нещо общо с продължителния ми интерес към изследването на възможностите пред индивида и свободата. Което, разбира се, не е нещо оригинално. Уолт Уитман се е вълнувал от същите теми, a e живял през XIX век."

До известна степен миналото е и алтернатива на сегашния климат. "В момента Америка преминава през един много консервативен, антиинтелектуален период", казва Алекс, който не е от хората, за които избирането на Байдън за президент на САЩ предлага истинско или дори временно решение на хаоса през Тръмп ерата. "Предполагам, имало е подобни фази и преди. Историята действително се повтаря. Също така изкуството надживява повечето неща около нас."

Според Димитров поглеждането назад не е самоцелно, а напълно естествен импулс. "В човешката природа е да идеализираме и да се вълнуваме от това, което се е случило в миналото и какво ще се случи в бъдещето. Никой не иска да живее в настоящето, тъй като е трудно да живееш във времето си, докато то се случва. Трудно е да преминеш през сегашния момент, независимо какъв е той. В настоящето човек винаги се изправя пред това какво е могъл да има, но няма (миналото), и какво иска да има, но все още няма (бъдещето)."

Димитров, преподавал креативно писане в университети като "Принстън" и "Колумбия", казва, че не се чувства част от сцена, нито разглежда писането си като част от традиция, с която да се съобразява. "Опитвам се да правя това, което много хора са правили преди мен, американци или не - да кажат нещо смислено за това какво е да си човек на тази планета през ХХ или XXI век". Един от първите текстове в Love and Other Poems всъщност се казва Living on Earth.

Основните представители на американската проза може и да са сравнително добре познати в България, но колко добре познаваме поезията? Проверка на реалността беше Нобеловата награда на непревежданата у нас Луиз Глик. Какво често изпускаме, когато мислим за литературното наследство на другите страни? "Има много американски поезии, не е просто една. Вероятно това е в сила и за други страни. Американската литература винаги се възпроизвежда, намира нови гласове", казва Алекс. "Това е една от нейните особени сили. Трудно ми е да си представя как тя изглежда отстрани. Но, честно казано, не виждам и особена полза да мисля за това като автор. Просто искам да пиша красиви неща."

Какво е разбирането му за красота в литературата? "Нямам точно определение. Красотата се променя, през и със времето. Предполагам, че една от целите на изкуството е да обхване красотата и да й позволи да съществува на място, където може да живее отвъд времето." В разбирането си за това какво е красиво и вечно Алекс се осланя на цитат на малко превеждания на български писател Джеймс Солтър: "Изкуството е живот, спасен от времето."

Поезията на американския автор с български корени Алекс Димитров е всичко друго освен интровертна: героят на стиховете му препуска между таксита, барове, претъпкани площади, натоварен транспорт, говори с починалите си идоли, изследва общество, в което "хората знаят, че са живи, но не знаят какво да правят със себе си". Умението на Димитров да обхваща едновременно екзистенциалното и шумното му печели все по-широка читателска аудитория и все по-голямо признание - New York Times го определя като "непоправим романтик", а книгата - като свеж полъх сред новите заглавия. До голяма степен текстовете ни връщат към грохота и хаоса на големия град, позабравени през последната година.

"Често си мисля, че не съм нито американец, нито българин", казва Алекс. Може би просто нюйоркчанин? "Това със сигурност."


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове
Close
Бюлетин
Бюлетин

Капитал: Light

Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.


0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал